Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Настрадин Ходжа тъкмо бил завършил деветото гърне и като го поставил на слънцето, взел от коритото буца глина за следващото, десетото гърне.

На портата изведнъж се почукало — властно и силно. Съседите, които често изтичвали при Нияз, за да вземат глава лук или щипка пипер, не чукали така. Настрадин Ходжа и Нияз се спогледали тревожно, а портата пак забумтяла под градушка от тежки удари. Тоя път Настрадин Ходжа с чувствителното си ухо доловил звън на желязо и мед. „Заптии“ — прошепнал той на Нияз. „Бягай“ — отговорил Нияз. Настрадин Ходжа скочил през оградата, а Нияз дълго още се помайвал около портата, за да му даде време да избяга по-далече. Най-сетне вдигнал сюрмето. В същия миг от асмата пръпнали на всички страни скорци. Но старият Нияз нямал криле, не можел да отлети. Той пребледнял, затреперил, превил се в поклон пред Арсланбег.

— На твоя дом, грънчарю, се пада голяма чест — рекъл Арсланбег. — Повелителят на правоверните и наместникът на аллаха върху земята, нашият господар и владетел, да се продължат благословените му години, самият велик емир благоволи да си спомни нищожното ти име! До него стигна слух, че в градината ти расте прекрасна роза и той пожела да украси с тая роза двореца си. Къде е дъщеря ти?

Побелялата глава на грънчаря се затресла, светлината помръкнала пред очите му. Той глухо дочул късия, предсмъртен стон на дъщеря си, която заптиите измъкнали от къщата на двора. Краката на стареца се подкосили, той паднал на земята по очи и вече не видял и не чул нищо.

Той изгуби съзнание от това толкова голямо щастие — обяснил Арсланбег на хората си. — Не го закачайте: нека се съвземе, а после да дойде в двореца, за да излее пред емира безграничната си благодарност. Да вървим.

Настрадин Ходжа в това време успял да обиколи тичешком и излязъл на същата улица от другата страна. Той се спотаил зад храстите. Оттук виждал портата на Ниязовата къща, двамата караули на портата и третия човек, в когото, като се взрял, познал лихваря Джафар. „Аха, куцо куче! Значи ти си довел тука заптиите, за да ме хванат! — мислел той, като все още не се досещал за истината. — Добре, търсете! Ще си отидете с празни ръце!“

Не! Те не си отишли с празни ръце! Изстинал от ужас, Настрадин Ходжа видял как от портата извели изгората му. Тя се мъчела да се изскубне, викала със сломен глас, заптиите я държали здраво, оградили я с двойния обръч на щитовете си.

Било юнско пладне много горещо, ала студени тръпки побивали Настрадин Ходжа. А заптиите приближавали; пътят минавал тъкмо покрай храстите, зад които се спотайвал Настрадин Ходжа. Разсъдъкът му се замъглил. Той измъкнал от ножницата кривия си нож и легнал на земята. Арсланбег вървял отпред, позлатената му плочка светела и в неговото тлъсто гърло, под брадата щял да се забие най-напред тоя нож. Но изведнъж нечия ръка паднала върху рамото на Настрадин Ходжа и силно го притиснала към земята. Той трепнал, отскочил, вдигнал ръката с ножа и я отпуснал, щом съзрял познатото опушено лице на ковача Юсуф.

— Лежи! — прошепнал ковачът. — Лежи и не мърдай. Ти си луд: те са двайсет души и всички въоръжени, а ти си сам и нямаш оръжие — ти самият ще загинеш и няма да я спасиш; лежи, ти казвам!

Той държал Настрадин Ходжа притиснат до земята дотогава, докато отрядът заптии, които придружавали Гюлджан, не се скрил зад завоя на пътя.

— Защо, защо ме задържа! — провикнал се Настрадин Ходжа. — Мигар не беше по-добре да лежа сега мъртъв?!

— Да вдигнеш ръка срещу лъв и юмрук срещу меч не е работа на разумен човек — сурово отговорил ковачът. — Аз следях тия заптии още от пазара и успях овреме да предотвратя безразсъдната ти постъпка. Ти не бива да умираш заради нея, а да се бориш и да я спасиш, това е по-достойно, макар и много по-мъчно. И не губи време за тъжни размисли, върви и действувай. Те имат саби, щитове и копия, но тебе аллах те е снабдил с могъщо оръжие — остър ум и хитрост, по които никой не може да се сравнява с тебе.

Така говорел той; думите му били мъжествени и твърди като желязото, което ковял цял живот. Трепналото сърце на Настрадин Ходжа се закалило като желязо от тези думи.

— Сполай ти, ковачо! — рекъл той. — Не съм преживявал по-тежки минути от тези, но недостойно е за мене да изпадам в отчаяние. Отивам си, ковачо, и ти обещавам, че с оръжието, което имам, ще действувам доблестно!

Той прекрачил из храстите на пътя. И в същото време от най-близката къща на пътя излязъл лихварят, който се позабавил, за да напомни на един от грънчарите за срока на дълга му.

Едва не се сблъскали. Лихварят побледнял, тозчас се шмугнал назад, затръшнал вратата и я залостил.

— Джафаре, тежко ти, о, рожбо на ехидна! — рекъл Настрадин Ходжа. — Аз всичко видях, всичко чух, всичко знам!

Настъпила минута мълчание, после гласът на лихваря отговорил:

— Вишната не се падна на чакала. Но не се падна и на сокола. Лъвът завладя вишната!

— Ще видим! — рекъл Настрадин Ходжа. — А ти, Джафаре, запомни ми думата: аз те измъкнах от водата, но, кълна се, аз ще те удавя в същото езеро, тиня ще облепи гнусното ти тяло, водорасли ще те задушат!

Без да дочака отговор, той тръгнал по-нататък. Отминал къщата на Нияз, защото се страхувал, че лихварят може да го види и после да направи донос срещу стареца; обиколил улицата и като се убедил, че никой не го следи, бързо изтичал през обраслия с бурен пущинак и се върнал в дома на Нияз през оградата.

Старецът лежал ничком на земята. До него мъждиво блещукала купчината сребърни пари, оставени от Арсланбег. Старецът вдигнал към Настрадин Ходжа лице, обляно в сълзи, изпоцапано с прах; устните му били изкривени, той искал да каже нещо и не можел да го каже, а когато погледът му се спрял на кърпата, изпусната от дъщеря му, почнал да удря побелялата си глава в твърдата земя и да скубе брадата си.

Настрадин Ходжа доста се измъчил с него; най-сетне го турил да седне на пейката.

— Слушай, приятелю! — рекъл той. — Ти не си сам в скръбта си. Знаеш ли, че аз я обичах и тя мене също? И знаеш ли, че си дадохме дума да се оженим и само чакахме случай да намеря много пари, за да хи платя богат откуп?

— За какво ми е откуп? — отговорил, ридаейки, старецът. — Мигар бих се осмелил да противореча в нещо на моята гълъбица? Но късно е да говорим за това, всичко е загубено, тя е вече в харема и довечера емирът ще я обезчести!… О, мъка, о, позор! — извикал той. — Аз ще отида в двореца и ще падна в нозете му, ще го моля, ще ридая и крещя, и ако сърцето в гърдите му не е от камък…

Олюлявайки се, той тръгнал с несигурни крачки към портата.

— Спри! — рекъл Настрадин Ходжа. — Ти забрави, че емирите са създадени по-другояче от останалите хора: те изобщо нямат сърце и е безполезно да ги молиш. От тях може само да се отнеме и аз, Настрадин Ходжа — чуваш ли, приятелю!, — ще отнема Гюлджан от него!

— Той е могъщ, има хиляди войници, хиляди стражари и хиляди шпиони! Какво можеш да му сториш ти?

— Още не знам какво ще направя. Само едно знам: той няма да влезе при нея днес! Не ще влезе при нея и утре. Не ще влезе при нея и вдругиден! И никога няма да влезе при нея да я обезчести — това е истина, както е истина и че навсякъде от Бухара до Багдад ме наричат Настрадин Ходжа! Пресуши сълзите си, стари приятелю, не ридай над ухото ми и не ми пречи да мисля!

Настрадин Ходжа не мислил дълго.

— Стари приятелю, къде пазиш дрехите на покойната си жена?

— Там са, в раклата.

Настрадин Ходжа взел ключа, влязъл в къщата и скоро излязъл оттам, преоблечен като жена. Яшмакът, гъсто изплетен от черни конски косми, скривал лицето му.

— Чакай ме, приятелю, и нищо не предприемай сам.

Той извел от обора магарето си, оседлал го и за дълго време напуснал къщата на Нияз.