Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (47)

ОСМА ГЛАВА

— После събитията в моя живот протекоха стремително — продължил крадецът. — Много неща пропускам, ще говоря само за най-главното. Тънех в гибелните си пороци и заблуждения, докато не срещнах един благочестив старец, чиито мъдри поучения се врязаха в гърдите ми като Сюлеймановия печат. Този старец ми разкри цялата гадост на моите пороци и ми посочи пътя на пречистването, но аз, хайванинът, не съумях да се възползувам от това. Ще ти разкажа всичко, както си беше, поред. Преди пет години в края на зимата отидох в Маргелан, града на коприната. Шейтанът ме съблазни да бръкна в пояса на един афганистанец: това ми изяде главата. Оня ме спипа, аз се изскубнах и беж, целият пазар ме погна, мятах се като пъдпъдък в примка. Тоя ден сигурно щеше да бъде последният в моя живот, но като бягах по един сокак, чух слаб старчески глас: „Скрий се тук!…“ Край пътя седеше някакъв старец, просяк. „Скрий се!“ — повтори той. Сменихме си халатите: аз седнах на неговото място и ниско наведох глава, за да скрия лицето си, а просякът мина на отсрещната страна и седна. Преследвачите се втурнаха по сокака, не обърнаха внимание, на двамата смирени просяка, подминаха ни и се пръснаха по дворищата. В бъркотията старецът ме изведе от сокака и ме скри в бедното си жилище.

— Чакай — прекъснал го Настрадин Ходжа; всичко му станало ясно. — Тоя просяк беше намислил да те върне в правия път, дълго ти разказва за звездните странствувания на нашия дух, за крайната победа на доброто на земята след петстотин хиляди години, а по петляно време млъкна и повече дума не обели.

— Нима си бил ти? — Едноокият уплашено се дръпнал от Настрадин Ходжа. — Нима е истина това, което съм чувал за тебе, че можеш да се въплътяваш в какъвто си искаш образ?

— Давай нататък. Защо не тръгна по благочестивия път, който ти посочи старецът?

— Горко ми! — възкликнал едноокият. — Твоят въпрос пронизва сърцето ми като отровен бодил! Тогава знай, че аз не останах глух към поученията на стареца. Неговите думи като огнен пламък стопиха оловото на моите заблуди. Преди да пропеят първи петли и преди старецът да млъкне, аз, облян в сълзи, се разкаях. Обзет от благоговеен трепет, аз му дадох клетва да се поправя, да тръгна по пътя на добродетелта и никога повече да не го напускам. И тогава старецът ми каза името ти и ми откри великия смисъл на твоето земно битие. „Гледаш ли Настрадин Ходжа? — каза ми той. — Ето един човек, който цял живот щедро обогатява света с добрина, без да мисли и без да се колебае — просто защото не може да живее другояче. Ако можещ поне малко да заприличаш на него — ти си спасен за бъдещото висше битие в други превъплъщения.“ Напуснах убежището на стареца върху крилете на надеждата, сърцето ми светеше в гърдите. Кълна се, отдавна да бях тръгнал по предсказания от него път, ако дяволът, този вечен враг на хората, този коварен потисник на всичките ни спасителни устреми и благородни пориви, не беше побързал да простре под краката ми мръсната си, жилава, проскубана опашка, която аз настъпих и се подхлъзнах!… Изгарях от нетърпение по-скоро да започна нов живот и реших да замина за Коканд, където не ме познаваха така добре, както в другите градове. Имах близо четири хиляди танга; въображението ми рисуваше пленително бъдеще, преизпълнено само с добродетели, без никакъв примес от грях. Мислех да отворя в Коканд чайхана, да я застеля с килими, да накача кафези с бюлбюли и в тишината, на хладина, под нежния ромон на шадравана да водя с гостите благочестиви беседи, да пълня душите им със светлината на истината, която старецът ми откри. За себе си отреждах най-скромен живот, а всички излишни доходи се гласях да давам на сираците и вдовиците. Като пресметнах колко ще ми струва да купя чайхана, покъщнина, съдини, килими и всичко друго, се убедих, че парите ще стигнат за всичко, освен за музиканти, които да свирят на дутари и с тънки гласове да пеят благонравни песни с поучителен смисъл. Малко не ми достигаха, някакви си три– четиристотин танга. Точно тук дяволът изкопа на пътя ми ямата на съблазънта: на път за Коканд той ме срещна с един комарджия, голям майстор на зара. „За последен път ще играя — си рекох. — Този грях ще ми се опрости, защото ще използувам спечелените пари за добро, праведно дело; каквото артиса, след като спечеля, ще го раздам на сиромаси.“ Би трябвало човек с такива благочестиви намерения да има право да очаква в играта помощ от всевишния, но не стана тъй…

— Нататък ми е известно — казал Настрадин Ходжа. — Играхте цяла нощ, а на сутринта ти остана без пукната пара. Чайханата, килимите, кафезите с бюлбюлите, шадраваните, музикантите, благонравните беседи и поучителните песни — всичко изтече в джоба на щастливия комарджия. Отгоре, на това ти му даде ботушите, халата, тюбетейката и дори, спомням си, ризата, та остана само по гащи.

— В името на пророка! — възкликнал едноокият. — Какво всезнание! Откъде знаеш и за ризата? Значи вярно било, че по очите на човека четеш неговото минало и бъдеще?

— По твоето единствено око мога да прочета само миналото; колкото до бъдещето — то е зад пердето на другото. Продължавай.

— Какво ми оставаше да правя след загубата? Да се простя завинаги с мечтите за добродетелен живот? От подобни мисли светът пред мен се забулваше с черен дим. „Не! — реших. — Трябва да бъда твърд в стремежите си към доброто. Дяволът ме заплита от отчаяние, че душата ми се изплъзва от хищните му лапи. По-добре да направя още един, наистина последен грях, но да изляза на правия път, посочен ми от стареца!“ С такова твърдо решение стигнах в Коканд и там чух новината, която ми изкара акъла. Оказа се, че в Коканд наскоро се възцарил нов хан и този град, който по-рано беше цветуща градина за всички крадци и мошеници, сега е станал за тях безплодна пустиня. Новият хан въвел такива жестоки порядки, че на крадците не оставало нищо друго, освен да напуснат града или да се откажат от занаята. Ханът позорно изгонил от служба стария началник на градската стража, за когото всички кокандски апаши от дълги години не преставали да се молят в джамиите, и назначил друг — серт човек, честолюбив и безсърдечен, на име Камилбег, Новият началник, за да спечели ханското благоволение, дал клетва да премахне из корен всякаква кражба; когато пристигнах в Коканд, той напълно беше успял да изпълни своето жестоко намерение. Напълнил града с много изкусни шпиони и свирепи пазванти; не можеше да откраднеш нещо, дори грахово зърно; от някой чувал, без начаса да им паднеш в лапите. Когото хванеха, му отрязваха дясната ръка от китката и го дамгосваха по челото с нажежено желязо; и да можеше някой изпечен крадец да отмъкне туй-онуй, нямаше, къде да го дене, защото за купуване на краденото се полагаше същото наказание и на никого не му стискаше. Така на моя път към праведния живот се изпречи, нова преграда — жестокият началник с благочестивите си порядки. Прекарах няколко дена в мъчителен размисъл, без да зная какво да правя, откъде да я захвана. А идеше май, наближаваше празникът на дядо Турахон, чиято гробница, както знаеш, е край Коканд. И ето, гнусният дявол в неуморния си стремеж да овладее моята душа ми внуши гибелната мисъл: да се възползувам от тоя празник, за да спечеля парите, които ми трябваха, за да поема пътя на благочестието…

Но да оставим за малко едноокия крадец и Настрадин Ходжа и да разкажем за пролетния празник на дядо Турахон, тъй като без този разказ голяма част от нашето повествование би останала по-нататък неясна.

По старо предание Турахон, родом кокандец, още петгодишен останал кръгъл сирак и тръгнал по пазара на просия, като изпил до дъно горчивата чаша на безизходното сирачество. Такова изпитание може или да озлоби човека и да превърне сърцето му в камък, или да го насочи към възвишената човешка мъдрост, ако силата на неговия дух превъзмогне обидата и гордостта му и я претопи в обида и горест за всички. Така станало и с Турахон: той влязъл в зряла възраст с душа, нажежена от гняв към жестокосърдечните богаташи и от жалост към бедните, особено към децата, безсилни да си помогнат.

Той бил на двайсет и пет години, когато с един керван напуснал Коканд; върнал се в родните места вече четирийсетгодишен. Всичкото това време прекарал в Индия и Тибет, изучавал тайните на знахарството и достигнал в това изкуство необикновени висоти. Разправяха, че той можел да изцерява само с едно докосване, говореха още, че от богатите той винаги вземал за лекуването голяма плата и каквото вземел, веднага го харчел за децата на сиромашта.

Три всякога ходел, наобиколен от тълпа дечурлига от всички възрасти: имал ли пари, отивал при някоя сергия за играчки или за сладкиши и я купувал цялата наведнъж за малките си приятели. Ако нямал, пари и виждал някъде дрипаво босо хлапе, Турахон без много приказки го завеждал първо при терзията, после при някой папукчия, сарач, шапкар и навсякъде казвал само две думи: „Бъди милосърден!“ И продавачите, разтреперани от строгия му поглед — а към възрастните той бил много строг, — обували и обличали детето, без да обелят дума за пари, защото помнели, че дядо Турахон не само цери, но и наказва жестокосърдечните с болести.

Когато старецът умрял, хиляди деца, облени в сълзи, го изпратили до гробището. Учените мудариси и молли не се съгласили да причислят Турахон към сонма на праведниците: не бил спазвал постите, нарушавал правилата на исляма и цял живот не бил пожертвувал нито грош за украса на гробниците, като казвал, че парите са по-нужни на живите сиромаси, отколкото на мъртвите шейхове. Но народът сам, със своята си власт, провъзгласил Турахон за светец: славата му се носела далеч извън пределите на Коканд, по целия Изток. А майският празник в негова чест принадлежал на децата.

Според поверието, в нощта преди празника дядо Турахон минавал по дворовете, носейки на децата, които са достойни за неговото внимание, подаръци и ги оставял в окачените за това тюбетейки. Децата почвали да се готвят за тържествения ден далече преди да дойде пролетта. Още духали пронизващите ледени ветрища, от мъгливото небе още прехвърчал сух бодлив сняг, градините още били черни и безжизнени и земята звънтяла под колелетата на колите, вкаменена от студ, а дечурлигата на малки ята се събирали сутрин зад стените, зад стоборите или другаде на завет и с посинели сополиви нослета зъзнели в своите халатчета, стискали в шепи ушите си и водели Дълги сериозни разговори за дядо Турахон. Децата знаели със сигурност, че той е много придирчив — голяма хитрост била нужна, за да получиш подарък от него и не всеки получавал. Петдесет дена преди празника трябвало: първо, нито веднъж да не огорчиш родителите си, второ, всеки ден да сторваш по някоя добрина, примерно — да помогнеш на някой слепец да мине през моста или да занесеш багажа на стар човек, трето, за тия петдесет дена трябвало да се откажеш от всякакви сладкиши, които се мъдрели толкова съблазнително на таблите на уличните търговци, и да спестиш пари за тюбетейка (знаело се, че дядо Турахон не обича стари, мръсни тюбетейки и обикновено не им обръща никакво внимание, като прави изключение само за най-бедните деца).

Петдесет дена във всички семейства царяла тишина и благонравие. Децата слушали безпрекословно, ходели на пръсти и разговаряли шепнешком от страх да че разсърдят дядо Турахон. Даже най-непослушните през тези дни ставали кротки като овчици; не се чували ревове, викове, не се виждало да се бият, да играят на камъчета и да търчат лудо с развети халатчета, със свиркане и крясъци, яхнали се едно друго.

А в навечерието на празника навсякъде почвала голяма суетня и тичане — тайнствени срещи, уплашено шептене, зачестено тупане на малките сърчица. Работата била там, че моллите хич не одобрявали тоя празник, на места дори съвсем го забранявали, което му придавало в очите на малките почитатели на Турахон още по-голяма привлекателност. Трябвало да се зашият на тюбетейките три конеца: бял — знак на доброто; зелен — знак на пролетта, и син — знак на небето; после, като се мръкнело, трябвало тайно да излезеш от къщи някъде в градината или в лозето и там да закачиш тюбетейката, застанал с лице към гробницата на Турахон и без да откъсваш очи от съзвездието Седемте елмаза. След това трябвало три пъти да кажеш на Турахон тайните думи и три пъти да се поклониш доземи — и чак след всичко това можело да се върнеш в къщи и да легнеш да спиш. Най-строго било забранено да се скача през нощта и да се тича при тюбетейката — ето защо тази нощ била мъчителна за мнозина малки нетърпеливци.

Затова пък празничното утро изкупвало всичко! От всяка къща се носели радостни викове. На едни дядо Турахон оставял подарък копринени халатчета, на други — ботушки с червени или зелени пампурки, на трети — играчки и курабии; на момиченцата — обувки, пръстенчета, рокли… Толкова добър и грижлив бил дядо Турахон! И през целия ден в градините, в лекия зелен дим на пролетния листак се виели пъстри детски хора и се чувала песничката, която децата били съчинили в чест на своя покровител:

Духай, духай, развигорко,

бели вишни разцъфти!

Съмна се и отвисоко

Слънчо грее и блести.

 

Пролет зимата прокужда.

Пиле пее с весел тон

и от гроба се събужда,

става, дядо Турахон.

 

Наизвади топ коприна,

шарени конци кълба…

Взима той игла и взима

телените очила.

 

Бърза с дните бързокрили,

чак до първите зори,

шие роклички красиви

и халатчета крои.

 

Мига сребърни клепачи,

а добрата му ръка

цяла нощ реди играчки,

и бонбони, и халва.

 

Щом децата засънуват

в майска вечер лунен сън,

става пак доброто чудо:

тръгва дядо Турахон.

 

Нейде мярнали го в здрача:

със голямата торба

обикаля с едри крачки

той врата подир врата…

 

Тая песничка без име

е за дядото любим.

За подаръците свидни

от сърце благодарим!

 

Чул във утрото щастливо

на дечицата гласа,

дядо Турахон заспива

и усмихва се насън.

А сега да се върнем при Настрадин Ходжа и неговия едноок спътник. Докато ни нямаше, тук, на пътя, нищо не се изменило: те си седели на камъните, слънце греело, по склоновете се плъзгали сенките на облаците, във въздуха на проблясващи крилца висели водни кончета, изтягали се на припека гущери.

Едноокият продължил да разказва:

— Послушах коварното нашепване на дявола. През нощта преди празника на Турахон обиколих дворовете, градините и лозята. Събрах всички тюбетейки и подаръци. На няколко пъти се връщах в своето леговище в мазето на една изоставена стражева кула, изпразвах чувалите и отивах за нова плячка. До заранта събрах няколко хиляди тюбетейки, много детски халатчета, ботуши с пампурки, рокли, обувки, гривни, обици и какво ли не. Гледах пъстрата купчина събрани неща и си мислех: „Тук има за две чайхани с музикантите! И аз спокойно мога да продам всичко това. Кой ще има кураж да си познае вещите? Та нали в Коканд е забранено да се празнува паметта на дядо Турахон — кой ще иска заради някакви си тюбетейки и халатчета да иде в дранголника?“ Виждаш ли до какви мръсни и гнусни помисли стигнах!… Бях уморен от безсънната нощ и сънят незабелязано ме оборил…

Събуждането беше страшно! Цялото ми леговище се тресеше и люшкаше, озарено от някакъв странен, треперлив, синкаво-мимолетен блясък. И в този страшен блясък пред мен стоеше самият праведен Турахон! Лицето му пламтеше от гняв, очите му ме пронизваха, гласът му гърмеше като планински водопад. „О, нечестивецо! — извика той. — О, мръсен грешнико й негоднико! Ти се осмели да откраднеш чистата радост на децата; вместо възторжени викове и ликуване, толкова мили на сърцето ми, сега навсякъде се носи плач и се леят сълзи! Ти се осмели да опетниш моето непорочно име — какво ще си рекат децата за мен сега, като не намерят не само подаръци, ами и своите тюбетейки? Ще си рекат: Дядо Турахон е лъжец, измамник и крадец, чуваш ли ти, о, зловонен хамбар на всички човешки пороци и гнусотии!“ Вцепенен от страх, аз слушах гневната реч на праведника. „Чуй своята присъда, проклетнико, ти, достойният да ядеш само леш от умрели хиени! — загърмя той. — От днес нататък те обричам винаги и навсякъде да крадеш, колкото и да ти опротивее това. Ще се отвратиш от кражбата и пак ще крадеш! Всяка година на моя празник ще те, спохождат жестоки болки в стомаха, от които ще има само едно спасение — кражба! Болката ще минава, но какви ужасни угризения на съвестта ще те измъчват след, всяка кражба! Цяла година да се въздържаш, цяла година да си петимен за добродетел, дори да се приближиш до нея — и все пак в края на годината да откраднеш и с това да разрушиш отведнъж цялото градило на своя стремеж към добро и своите въздържания от зло!… И така ще продължи дотогава, докато не изкупиш вината си пред мен, а как ще я изкупиш — сети се сам!“ След тия заключителни думи на Турахон изтрещя нов гръм и разтърси леговището ми до основи.

Раздаде се ужасен тътен, посипа ме глина; обезумял, с помътен поглед изскочих от мазето — и в същия миг кулата се срути и затрупа всичко крадено от мен.

— Беше преди пет години, в началото на май — подхванал Настрадин Ходжа. — Имаше голямо земетресение с невиждана буря — що къщи събори в Коканд. Усетиха го даже в Ходжент: там падна старата джамия Гюхар Шад, тая същата, дето сега седи един стар дервиш…

Но тук той спрял, решил за сега да не казва на едноокия, че познава ходжентския старец.

— Та гледай кой бил виновен за това земетресение. Ти, значи?

— Уви, аз — потвърдил едноокият. — Сетне научих, че надгробната плоча на Турахон тоя ден се пропукала. Счупила се, когато разгневеният светец излизал от гроба, за да ме накаже. Оттогава съм на тоя хал. Всяка година по туй време, преди празника на Турахон, ме налягат тежките мъки, на които ти бе свидетел. Не мога да се избавя от тях другояче, освен с кражба. Сега ти разбираш какво е това церително действие, което не ще доктор, и разбираш как менчето се намери в твоите дисаги.

— Сега разбирам. — Я ми кажи, ако те хванат, и ти вземат откраднатото, втриса ли те отново?

Настрадин Ходжа питал за това не току-тъй — за всеки случай, да го има пред вид занапред.

— Не, не ме втриса. Но когато ме хванат — винаги има дървен господ. Днес ядох, кютека за менчето…

— И аз с тебе — подсетил го Настрадин Ходжа.

— А лани андижанските стражари ме млатиха за едно молитвено килимче.

— Че как са те пуснали? Не те ли набутаха в тъмницата?

— Нали знаеш приказката за глупавото коте? — подсмихнал се едноокият. — В къщата на един човек се навъдили мишки. За да се отърве от тях, той прибрал отнякъде едно изпосталяло коте. Баламата-котарак за една вечер изтребил де що имало мишка; на заранта стопанинът видял, че вече няма кой да му пакости и изхвърлил на улицата котарака от уютната къща с меките възглавници, топлото огнище и паничката с мляко… Стражарите са по-тарикати от котето!

Настрадин Ходжа се посмял на приказката и попитал едноокия защо е тръгнал за Коканд, по каква работа. Крадецът отвърнал, че всяка година ходи на гробницата на Турахон да се поклони — по няколко часа стои пред надгробната плоча, облян в сълзите на разкаянието, и моли за прошка. Но досега всичките му молби оставали всуе: светецът бил неумолим.

— И какво мислиш да правиш по-нататък?

— Чакам да ми дадеш акъл.

Настрадин Ходжа се замислил. Първоначалното му намерение да се раздели с едноокия се променило. И причина за това бил ходжентският просяк, който сякаш свързвал в едно съдбите им. „Дали ще спасявам един или двама от връщане в низшето състояние — няма голяма разлика — решил Настрадин Ходжа. — Освен това той ми научи името и ще е по-добре да го държа под око.“

— Добре, ще дойдеш с мен. Да видим дали няма да можем двамата заедно да омилостивим дядо Турахон и да смирим праведния му гняв. Но трябва да се закълнеш — занапред ще извършваш познатото ти церително действие само с мое разрешение.

Едноокият на драго сърце дал клетва. Благодарностите и славословията му нямали край.

А през това време слънцето отдавна вече било превалило чертата на деня, обагрило снега по върховете е нежен бледожълт цвят и раздиплило над горите гъсти лилави сенки. Вятърът станал прохладен, скакалците и мушиците изчезнали, гущерите се изпокрили из камънаците. Настрадин Ходжа усещал стържене в празния си стомах, пък трябвало да се мисли и за нощувка.

— Напред! — рекъл той и се метнал на магарето. — Заседяхме се, а до Коканд има още много път.

Отпочиналото магаре тръснало глава, замитало опашка и тръгнали.