Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (40)

ПЪРВА ГЛАВА

Като напуснал Бухара, Настрадин Ходжа заминал с жена си Гюлджан първо за Стамбул, а оттам при арабите. Той предизвикал смут последователно в Багдад, Медина, Бейрут и Басра, причинил небивали размирици в Дамаск, сетне пътем минал през Кайро, където за късо време заемал длъжността главен съдия на града. Кого и как е съдил — не знаем; със сигурност се знае само едно — след това цели две години по цял Египет търсили да хванат Настрадин Ходжа. А той в това време бил далече — по други земи, по други пътища.

Вечен скитник, той никъде не спирал за дълго: щом се сипнела зората, оседлавал магаретата — бялото за Гюлджан, сивото за себе си — и отново поемал на път, все напред и все по-далеко, като всяка вечер сменял бивака си. Сутрин го сковавал студът и го връхлитала виелица в снежен горски проход, по пладне устните му сушила маранята на каменна клисура, вечер вдъхвал благоуханната свежест на долината и пиел от аръка мътната вода, чието раждане от ледовете и снеговете бил видял днес там, горе.

Ако зависело от него, той никога нямало да спре да скита, щял да пътува и да пътува, опасвайки земята с малките ситни следи от копитата на своето магаре. Но един човек, който има жена, трябва да има и потомство. Настрадин Ходжа не се отклонил от това правило: на четвъртата година от съпружеския им живот Гюлджан му подарила четвърти син. Радвал се Настрадин Ходжа, радвала се Гюлджан, ликували шумно и пляскали с ръчички братчетата на новороденото, тържествено ревяло бялото магаре, известявайки на всички двуноги с пера и без пера, на всички четириноги, на всички плаващи и пълзящи за идването на бял свят на младия стопанин. Само сивото магаре не се радвало, омърлушено клепало е уши и гледало в земята, без да забелязва щедро разлятата наоколо пролетна красота.

След един месец поели нататък — Гюлджан на своето бяло магаре, Настрадин Ходжа на сивото. Пред Настрадин Ходжа, на самата грива на магарето седял най-големият син, вторият седял отзад, на задницата на магарето, и си играел — държал свитата му опашка и чепкал налепените по нея репеи; третият син бил в дисагите от дясната страна, а четвъртия турили в лявата.

— Гюлджан, моето магаре нещо е омърлушено напоследък — рекъл Настрадин Ходжа. — Да не е болно, аллах да ни пази от такава беля!

— Като стигнем някой пазар, купи един хубав камшик и веднага ще се развесели — посъветвала го Гюлджан.

Магарето се вслушвало в тия слова, само въздишало, а в душата си роптаело срещу стопанина.

Минала година. Отново дошла пролетта, южният вятър разпукнал цветовете на кайсиите, градините се окъпали в бяло-розовата пяна на цъфтежа, изпълнили се с писукане, свирукане, цвъртене и чуруликане, потоците излезли от бреговете и нощем бучали и фучали като хали. Веднъж като спрели да починат, сивото магаре погледнало Гюлджан и забелязало, че тя май отново е наедряла. Като се убедило, че подозренията му са верни, то заревало, скъсало юлара и хукнало през драките.

Едва тогава Настрадин Ходжа се сетил каква е причината за тъжната замисленост на дългоухото.

— Моя прекрасна Гюлджан — рекъл той, — справедливо ще е да вземеш двете малки деца при тебе, на бялото магаре.

Сега вече се омърлушило бялото магаре, а сивото, напротив, предяло с уши, въртяло и размахвало опашка и пъргаво потропвало с копита по пътя.

Но минали още две години — и кахъри налегнали и двете магарета.

— Дали да не купим трето? — предложила Гюлджан.

— О, моя несравнима роза, нали ако върви така, скоро след нас ще се проточи цял керван! — отвърнал Настрадин Ходжа. — Не, виждам, че годините на странствуване за мене свършиха, дошли са години на съзерцание и размисъл.

— Слава на аллаха! — възкликнала Гюлджан. — Най-после се досети, че на твоята възраст и с такова семейство не ти приляга да скиташ пенкилер по пътищата. Ще идем в Бухара, ще живеем при тате…

— Чакай — спрял я Настрадин Ходжа, — забрави ли, че в Бухара още царува същият пресветъл емир и той, разбира се, помни своя придворен звездоброец Хюсеин Хуслия. Я по-добре да се заселим тук, в Коканд или в Ходжент.

От могилата, където той разпънал този ден чергилото си за нощувка, се виждали два пътя: единият широк, търговски, за Коканд, другият — черен селски път за Ходжент. По широкия кокандски път в тежки облаци прахоляк се нижел и тътнел тъмен поток от камилски кервани, коли, конници и пешаци; ходжентският път бил пуст, тих и високото небе над него едва розовеело, обагрено с прозрачната светлина на зарята.

— Да идем в Коканд — рекъл Настрадин Ходжа.

— Не, по-добре да идем в Ходжент — отвърнала Гюлджан. — Уморих се от големите градове, от шумни пазари, искам да си почина на тишина.

Той разбрал грешката си: щом искал да иде в Коканд и знаел нрава на своята съпруга, трябвало да й предложи Ходжент. „В тоя джендем!“ — щяла да възкликне тя и на сутринта щели да хванат широкия път. Но да поправя грешката си било късно, а да спори с жена си — дори опасно, защото права е древната пословица: „Който спори с жена си, скъсява живота си.“

Настрадин Ходжа въздъхнал и рекъл:

— Аз съм ходил някога в Ходжент и още помня вкуса на тамошното прочуто грозде. Добре, нека бъде на твоето…

И те се заселили в Ходжент, в хлебарската махала Разок, на самия бряг на Сърдаря. Великата река, хранителка на безброй поколения, отскубнала се от тесните планински проломи, умирявала в долината лудия напор на жълтите си клокочещи води и при Ходжент течала плавно, могъщо, дарявала живот на растения, животни и хора и приспивала нощем децата на Настрадин Ходжа с тихия ромол на струите, които подминали глинестия бряг.

В годините, за които става дума тук, от старата слава на Ходжент и от неговите богатства не било останало вече нищо. Сега това било малко задрямало градче, пълно е ахтарджии, бахчеванджии, бостанджии и много чалмалии старци — бивши молли, мудариси, улими и кадии. Старци се молели в джамиите, старци седели в чайханите, тътрели се по улиците, кьорсокаците и чаршиите, огласяли града с немощна кашлица и шляпали с подпетени чехли. Такова струпване на старци в един град било за чудене — като че ли всички те тайно се били сдумали да предадат своя прах само на жълтата ходжентска земя и за тази цел се били стекли тук от всички краища на мюсюлманския свят.

Опасан от всички страни с пълноводни аръци, защитен с планини от студените ветрове, Ходжент с неговите градини и лозя бил истински рай за всеки уморен от бурите на живота човек — затова и ходжентци никога не се уморявали да благодарят на аллаха за своя честит живот в толкова благословено място.

Само един човек в целия град мислел другояче — някой си Узакбай, бивш надзирател на пазара в Самарканд. Впрочем този Узакбай изобщо бил странен и неприветлив човек: винаги носел големи тъмни очила, които скривали половината му лице, не правел достлук с никого, не разговарял, никому не ходел на гости и никого не канел у дома си. Такава затвореност подсказвала на комшиите, че той има тъмна душа, омърсена с много злодеяния. Дечурлигата бягали настрани от него, криели се зад оградите и зад ъглите и му викали: „Бухал! Очилат бухал!“ А той все си мълчал, само клател глава и тъжно се усмихвал на прякора си.

Да, под кожата на Узакбай се криел Настрадин Ходжа. Той знаел: в това нищо и никакво градче, където всеки е като на длан, е достатъчно да сбъркаш една дума, веднъж да стъпиш накриво — и върху семейството ти ще връхлети цял ураган! Наложило се да скрие лицето си зад очила, да вземе чуждо име, да наплаши с темерутство съседите си и като направи всичко това, да почувствува Ходжент като мрачен затвор, а себе си — нещастен клетник на земята.

Сърдел се той на аллаха, задето вложил в душата му две противоречиви и взаимно враждебни начала: неизтребима страст към скитничеството и гореща любов към семейството. Разкъсван от тия сили на две, той бил истински мъченик, още повече че криел своите страдания на дъното на сърцето си. На кого да се оплаче, с кого да сподели? С Гюлджан, вярната и горещо обичаната другарка? Но точно в нея била въплътена една от разкъсващите го сили; въплъщение на втората пък било магарето, което кротко дремело и дебелеело в яхъра. И макар магарето да било лишено от дара на човешката реч, само пред него нощем можел да излее мъката си злочестият страдалец.

А всеки нов ден приличал на предишния. Настрадин Ходжа пак слагал очилата, през които дори слънцето му се струвало тъмно и мрачно, и отивал да пазарува. Като се върнел, захващал някоя дребна къщна работа — по дворчето, в градината или Под навеса.

Вечерите обаче винаги и изцяло били негови. Семейството вечеряло без стопанина: в това време той седял в една чайхана край града, на брега на Сърдаря.

Това било най-мизерната, най-мръсната чайхана в целия Ходжент, тук идвали само просяци, апаши, хаймани — изметът на града. Но пък тук Настрадин Ходжа се чувствувал в безопасност.

Кандилата с овнешка лой бълвали вонящ пушек. Пъпчивият чайханджия, прекупвач на крадено, със сплескан нос и безсрамновирнати ноздри, се туткал около врящите казани. Скоро почвали да се събират и гостите. Като изпълвали въздуха с отвратителната смрад на своите невероятни дрипи, чийто произход не би могъл да определи даже върховният главатар яа циганското племе люли, с тюбетейки, толкова мазни, че ставали за пържене, гърбави, слепи, сакати, охтичави, паралитици, крастави и прокажени, с бастуни и патерици, гостите пъплели от всички страни към чайханата и с крясъци, кавги и ругатни започвали да обсъждат хала си, да правят хесап на мизерните си печалби и загуби. Като гледал цялата тая сбирщина, пъкаща в мътната светлина на кандилата, Настрадин Ходжа тъжно си мислел: „Ето всичко, което ми остана от големия прекрасен свят!“

А светът се ширел пред него — открит и безкраен, докъдето ти (стигат очите… Зарята помръквала, мракът се сгъстявал, стихналата река излъчвала свежест и хладина — светът се покорявал на нощта и едреещите звезди все по-често, по-ярко се отделяли от ефирната въздушна бездна на небето и спускали към земята трептящи кристални нишки — „ангелски струни“, както би казал Хафез.

Настрадин Ходжа не бързал да се прибира. Половината гости вече хъркали, натъркаляни на мръсния под, собственикът гасял огньовете под казаните, в града почвали да се обаждат сънено-напевно първите петли, а той все седял и мислел как да намери изход, който да примири в душата му двете вече споменати взаимно враждебни сили и да го освободи от непоносимия ходжентски плен.

Той все още не знаел, че ходжентският му плен вече е свършил: в душата му съзряла решимост и очаквала минутата, за да се издигне до разума, а след това да се превърне в дела; на него, като на надвиснала лавина, му трябвал само тласък.