Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ШЕСТА ГЛАВА

Понеже помнел мъдрото правило, че е по-добре да стоиш надалеч от хора, които знаят къде са парите ти, Настрадин Ходжа не останал в чайханата и поел към пазара… Сегиз-тогиз се обръщал да види дали не го следят, защото не забелязал върху лицата на играчите, па и на самия съдържател печата на добродетелта.

Било му радостно да язди: Сега можел да купа каквато си искал: работилница, две работилници, три работилници. Така и решил да направи. „Ще купя четири работилници: една грънчарница, една сарачница, една шивачница и една обущарница, и ще поставя във всяка по двама майстори, а аз само ще получавам парите. След две години ще забогатея, ще купя къща с шадравани в градината, ще накача навсякъде златни кафези с пойни птички, ще имам две или дори три жени и по трима сина от всяка…“

Потопил се до над главата в сладостната река на мечтите. През това време магарето, което не усещало юздите, се възползувало от дълбоката размисъл на стопанина си и като срещнало по пътя си мостче, не тръгнало по него, както всички други магарета, а свърнало встрани и като се засилило, скочило право през рова. „И когато децата ми пораснат, ще ги събера и ще кажа… — мислел си в това време Настрадин Ходжа. — Но защо летя във въздуха? Мигар аллах е решил да ме превърне в ангел и ми е принадил крила?“

В същия миг искрите, посипали се от очите му, убедили Настрадин Ходжа, че няма крила. Изхвръкнал от седлото, той се бухнал на пътя, пет-шест аршина пред магарето си.

Когато с пъшкане и охкане станал, целият прашен, магарето му, запазило на лицето си най-невинен израз и мърдайки ласкаво уши, се приближило до него, като че го канело отново да заеме мястото си на седлото.

— О, ти, което си ми пратено като наказание за греховете ми и за греховете на баща ми, дядо ми и прадядо ми, защото, кълна се в правотата на исляма, несправедливо би било толкова тежко да се наказва човек само за собствените му грехове!… — подзел Настрадин Ходжа с треперещ от негодувание глас. — О, ти, презрян мелез от паяк и хиена! О, ти, който…

Но в тоя миг се запънал, защото забелязал някакви хора, насядали наблизо, в сянката на един порутен дувар.

Проклятията замрели на устните на Настрадин Ходжа.

Той разбирал, че човек, попаднал пред очите на другите в смешно и непочтено положение, трябва сам да се смее над себе си по-високо от всички.

Настрадин Ходжа смигнал на насядалите и се усмихнал широко, като показал всичките си зъби отведнъж.

— Ехе! — рекъл той високо и весело. — Ама че хубаво полетях! Кажете колко пъти се преметнах, че аз не успях да преброя. Ах ти, палавнико! — продължил той, като добродушно тупал с длан магарето, а в същото време ръцете го сърбели да го нашиба хубавичко с камшика. — Ах ти, палавнико! Той си ми е такъв: само малко да се зазяпаш, и непременно ще ти изиграе някой номер!

Настрадин Ходжа се запревивал от весел смях, но с учудване забелязал, че никой не му приглася. Всички продължавали да седят с наведени глави И потъмнели лица, а жените, които държали на ръце дечица, тихо плачели.

„Тук нещо не е в ред“ — рекъл си Настрадин Ходжа и се приближил още.

— Слушай, почтени старче — обърнал се той към един белобрад старец с изпито лице, — разкажи ми какво се е случило с вас. Защо не виждам усмивки, не чувам смях, защо плачат жените? Защо седите тук на пътя, в прахта и жегата, не е ли по-добре да си седите дома на хладовина?

— Добре му е да си седи дома на оня, който има дом — скръбно отговорил старецът. — Ах, минувачо, не питай — нещастието ни е голямо и ти все едно не можеш да ни помогнеш. Ето аз — стар, немощен човек — моля сега бога да ми прати по-скоро смърт.

— Защо говориш така! — с укор рекъл Настрадин Ходжа. — Човек никога не бива да мисли за това. Разкажи ми мъката си и нека не те смущава това, че съм беден наглед. Може би ще съумея да ти помогна.

— Разказът ми ще бъде кратък. Само преди час по нашата улица мина лихварят Джафар, придружен от двама емирски заптии. Аз съм длъжник на Джафар и утре заран изтича срокът на моя дълг. И ето, аз съм изгонен от дома си, в който съм преживял целия си живот, и нямам вече семейство, и нямам кът, дето бих могъл да подслоня глава… А цялото ми имущество: къща, градина, добитък и лозя — утре ще бъде продадено от Джафар.

Сълзи бликнали от очите на стареца, гласът му треперел.

— А много ли му дължиш? — попитал Настрадин Ходжа.

— Твърде много, минувачо. Дължа му двеста и петдесет танга.

— Двеста и петдесет танга! — възкликнал Настрадин Ходжа. — И човек си желае смъртта заради някакви си двеста и петдесет танга! Хайде, хайде, стой мирно — измърморил той на магарето, отвързвайки дисагите. — Ето ти, почтени старче, двеста и петдесет танга, върни ги на тоя лихвар, изгони го с ритници от лома си и доживей дните си в спокойствие и благоденствие…

Щом чули звъна на среброто, всички трепнали, а старецът не можал да промълви нито дума и само с очите си, в които блестели сълзи, благодарял на Настрадин Ходжа.

— На, виждаш ли, а ти даже не искаше да ми разкажеш за нещастието си — рекъл Настрадин Ходжа, като отброявал последната монета и си мислел: „Нищо, вместо осем майстори ще наема само седем, стига ми и това!“

Изведнъж жената, която седяла до стареца, се хвърлила в краката на Настрадин Ходжа, със силен плач протегнала към него детето си.

— Виж! — през риданията издумала тя. — То е болно, устните му са спечени и лицето му пламти. И то ще умре сега, клетото ми момченце, нейде на пътя, защото ме изгониха от дома ми.

Настрадин Ходжа погледнал измършавялото бледо личице на детето, прозрачните му ръчички, после обгърнал с поглед лицата на седналите. И когато се вгледал в тези лица, издълбани от бръчки, посърнали от страдания, и видял очите им, помръкнали от безкрайни сълзи, сякаш нажежен нож се забил в сърцето му, мигновен гърч свил гърлото му, жарка вълна от кръв заляла лицето му. Той се извърнал.

— Аз съм вдовица — продължила жената. — Мъжът ми умря преди половин година, той дължеше на лихваря двеста танга и дългът, според закона, се прехвърли върху мен.

— Момчето наистина е болно — рекъл Настрадин Ходжа. — И не бива никак да го държиш на слънце, защото слънчевите лъчи сгъстяват кръвта в жилите, както учи Авицена; това, разбира се, не е полезно за момчето. Ето ти двеста танга, върни се по-скоро дома, сложи му мокра кърпа на челото; ето ти още петдесет танга, за да повикаш лекар и да купиш илач.

А на себе си рекъл: „Мога спокойно да мина и с шестима майстори.“

Но в краката му се строполил брадат каменар, огромен на ръст — неговото семейство трябвало утре да бъде продадено в робство за дълг от четиристотин танга към лихваря Джафар… „Петима майстори наистина са възмалко“ — помислил си Настрадин Ходжа, като развързвал дисагите. Ала преди да ги завърже, други две жени паднали на колене пред него и разказите им били толкова жаловити, че Настрадин Ходжа, без да се колебае, им дал достатъчно пари, за да се разплатят с лихваря. Като видял, че останалите пари едва-едва ще стигнат за издръжката на трима майстори, решил, че в такъв случай не си струва да се обвързва с работилници и с щедра ръка се заел да раздава пари на останалите длъжници на лихваря Джафар.

В дисагите му останали не повече от петстотин танга. И тогава Настрадин Ходжа забелязал още един човек, който стоял встрани от другите и не бил се обърнал към него за помощ, макар че на лицето му била изписана мъка.

— Хей ти, слушай! — повикал го Настрадин Ходжа. — Защо стоиш тук? Нямаш ли дълг към лихваря?

— Имам дълг — глухо рекъл човекът; — Утре сам ще ида във вериги на пазара за роби.

— А защо мълча досега?

— О, щедри, благодетелни пътниче, аз не знам кой си. Дали свети Богаеддин, излязъл от гробницата си, за да помогне на сиромасите, или самият Харун-ал-Рашид? Не се обърнах към тебе само защото ти и без мене много се охарчи, а аз дължа повече от всички — петстотин танга — и се боях, че ако ми ги дадеш, няма да стигнат за старците и жените.

— Ти си справедлив, благороден и съвестен — рекъл покъртеният Настрадин Ходжа. — Но и аз съм справедлив, благороден и съвестен и кълна ти се, ти утре няма да отидеш във вериги на пазара за роби. Дръж пеша!

Той изсипал от дисагите си всички пари, до последната танга. Тогава човекът, придържайки с лява ръка пеша на халата си, с дясната прегърнал Настрадин Ходжа и облян в сълзи, се облегнал на гърдите му.

Настрадин Ходжа обгърнал с поглед всички спасени хора, видял усмивки, руменина по лицата, блясък в очите.

— Ама ти наистина здравата полетя от магарето си — изведнъж рекъл брадатият каменар, закискал се и всички едновременно се закискали — мъжете с груби гласове, а жените е тънки, децата също грейнали в усмивки, запротягали ръчици към Настрадин Ходжа, а самият той се смеел най-високо от всички.

— О! — говорел той, превивайки се от смях. — Вие още не знаете какво магаре е то! То е такова проклето магаре!

— Не! — пресякла го жената с болното дете в ръце. — Не говори така за магарето си! То е най-умното, най-благородното, най-скъпоценното магаре в света, равно на него никога още не е имало, няма и да има. Съгласна съм цял живот да се грижа за него, да го храня с отбрано зърно, да не го обременявам никога с работа, да го чистя с чесало, да му разчесвам опашката с гребен. Защото ако това несравнимо и подобно на цъфнала роза магаре, изпълнено само с добродетели, не беше прескочило рова и не беше те хвърлило от седлото, о, пътниче, който се яви при нас като слънце в мъглата, ти щеше да минеш покрай нас, без да ни забележиш, а ние нямаше да се осмелим да те спрем!

— Права си — дълбокомислено забелязал старецът. — Ние много сме задължени за спасението си на това магаре, което наистина краси света и блести като елмаз сред всички други магарета.

Всички захванали високо да хвалят магарето и в превара му пъхали в устата питки, печена царевица, сушени кайсии и праскови. Като се бранело с опашка от досадните мухи, магарето приемало невъзмутимо и важно почерпките, ала все пак замигало, щом видяло камшика, който Настрадин Ходжа му показвал скришом.

Но времето си вървяло, сенките се удължавали, червенокраки щъркели, тракайки и пляскайки с криле, се спущали към гнездата си, откъдето насреща им се протягали алчно разтворените клюнове на щъркелчетата.

Настрадин Ходжа започнал да се сбогува.

Всички се кланяли и му благодарели:

— Сполай ти. Ти разбра нашата мъка.

— Как да не я разбера — отговорил той, — след като аз самият току-що изгубих четири работилници, дето ми работеха осем най-изкусни майстори, дом и градина, в която бликаха шадравани и по дърветата висяха златни кафези с пойни птици. Как Да не я разбера!

Старецът изфъфлил с беззъбата си уста:

— Нямам с какво да ти се отблагодаря, пътниче. Ето единственото, което взех, когато напусках дома си. Това е коранът, свещената книга; вземи я и нека тя ти бъде пътеводна звезда в житейското море…

Настрадин Ходжа не изпитвал към свещените книги никаква почит, но понеже не искал да обиди стареца, взел корана, сложил го в дисагите и се метнал на седлото.

— Името ти! Името ти! — викнали всички в хор. — Кажи ни името си, за да знаем на кого да благодарим в молитвите си.

— За какво ви е да знаете името ми? Истинската добродетел не се нуждае от слава, а що се отнася до молитвите, аллах има много ангели, които му съобщават за благочестивите постъпки на хората… Ако ангелите са лениви и нехайни и спят нейде върху меките облаци, вместо да водят сметка за всички благочестиви й всички богохулни дела на земята, вашите молитви все едно няма да помогнат, защото аллах би бил просто глупав, ако вярваше на хорските думи, без да иска потвърждение от доверени лица.

Изведнъж една от жените тихо ахнала, след нея — втора, после старецът трепнал, вперил очи в Настрадин Ходжа. Ала Настрадин Ходжа бързал и не забелязал нищо.

— Сбогом. Да пребъде мир и благоденствие над вас.

Сподирян от благословии, той се скрил зад завоя на пътя.

Останалите зад гърба му хора мълчели, в очите на всички светела една мисъл.

Мълчанието нарушил старецът. Той рекъл развълнувано и тържествено:

— Само един човек в целия свят може да извърши такава постъпка и само един човек в света умее да разговаря така, и само един човек в света носи такава души, чиято светлина и топлина сгряват всички нещастни и онеправдани, и този човек е той, нашият…

Млъкни — бързо го пресякъл друг. — Или си забравил, че дуварите имат очи, камъните уши и много стотици кучета биха се спуснали по дирите му?

— Прав си — добавил трети. — Ние трябва да мълчим, защото той сега ходи по въже и е достатъчен и най-малък тласък, за да го погуби.

— Нека по-добре ми изтръгнат езика, отколкото да произнеса нейде името му на глас! — рекла жената с болното дете на ръце.

— Аз ще мълча — възкликнала втората жена, — защото съм съгласна по-скоро сама да умра, отколкото неволно да го пратя на въжето!

Така рекли всички освен огромния брадат каменар, който не се отличавал с острота на ума и вслушан в разговорите, все не можел да разбере защо кучетата трябва да тичат по дирите на този пътник, щом не е месар или продавач на карантии; ако пък този пътник е въжеиграч, защо е забранено името му да се произнася на глас и защо жената е съгласна по-скоро да умре, отколкото да го изпрати до въжето, което е толкова необходимо в занаята му? Тук каменарят съвсем се объркал, изсумтял силно и решил да не мисли повече, защото се страхувал, че ще се побърка.

През това време Настрадин Ходжа отишъл далече, а пред очите му все още стоели изнурените лица на сиромасите; той си спомнял болното дете, трескавата руменина на бузите му и спечените от огъня устни; спомнял си белите коси на стареца, изхвърлен от родния си дом, и ярост се надигнала от дъното на сърцето му.

Не можел повече да остане на седлото, скочил и тръгнал редом с магарето, като отритвал попадналите под краката му камъни.

— Ах, почакай, лихварю, почакай! — шепнел той и зловещ огън се разгарял в черните му очи. — Ние ще (се срещнем и твоята участ ще бъде горчива! И ти, емире! — нареждал той. — Трепери и бледней, емире, защото аз, Настрадин Ходжа, съм в Бухара! О, презрени пиявици, които смучете кръв от моя злочест народ, о, алчни хиени и смрадливи чакали, няма да блаженствувате вечно и няма вечно да се мъчи народът! А колкото до тебе, лихварю Джафар, нека името ми се покрие во веки веков с позор, ако не се разплатя с тебе за цялата мъка, която причиняваш на сиромасите!