Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Багдадският мъдрец, истинският Хюсеин Хуслия, бил хванат пред самите порти, зад които през покривалото си вече виждал полята и пътя, който се разклонявал на различни страни; всеки път му обещавал спасение от страшното наказание.

Но стражарите, които пазели в тоя час градските порти, му извикали:

— Къде отиваш, жено?

Мъдрецът отговорил с глас на млад пресипнал петел:

— Бързам да си ида в къщи при мъжа си. Пуснете ме, доблестни воини.

Стражарите се спогледали: гласът им се сторил подозрителен. Един хванал камилата за юздите.

— Къде живееш?

— Ами тук наблизо — отговорил мъдрецът с още по-тънък глас. Но при това задържал въздуха прекалено дълго в гърлото си и така се закашлял, че почнал да се задушава и да хърка ужасно.

Тогава стражарите му смъкнали фереджето. Радостта им била безгранична.

— Ето го! Ето го! — закрещели те. — Хайде, връзвай го! Озапти го!

После повели стареца към двореца, през целия път приказвали за наказанието, което го очаква, за трите хиляди танга награда за главата му. Всяка дума на заптиите падала като нажежен въглен върху сърцето му.

Той лежал пред трона, горчиво ридаел и молел за милост.

— Вдигнете го! — заповядал емирът.

Заптиите вдигнали стареца. От тълпата придворни излязъл Арсланбег:

— Нека емирът изслуша думите на предания си раб. Този не е Настрадин Ходжа, това е съвсем друг човек: Настрадин Ходжа няма и четирийсет години, а този е грохнал старец.

Заптиите се разтревожили: наградата се изплъзвала от ръцете им. Всички останали мълчали в недоумение.

— Защо си се крил под женски дрехи? — страховито попитал емирът.

— Отивах в двореца при великия и всемилостив емир — отговорил, треперейки, старецът. — Но ме срещна някакъв човек, когото не познавам, и ми рече, че емирът още преди появяването ми в Бухара издал заповед да ми отсекат главата и аз, обзет от страх, реших да бягам в женски дрехи.

Емирът хитро се усмихнал:

— Срещнал те значи човек… когото не познаваш. И ти изведнъж му повярва?… Чудна история! А защо сме искали да ти отсечем главата?

— Задето уж пред целия народ съм се заклел да се вмъкна в харема на великия везир… Но аллах ми е свидетел, аз никога не съм мислил за това! Аз съм вече стар, немощен и дори от собствения си харем съм се отказал отдавна…

— Да влезеш в нашия харем? — попитал емирът, като свил устни. По лицето му се виждало, че тоя старец му изглежда все повече и повече подозрителен. — Кой си ти и откъде си?

— Аз съм Хюсеин Хуслия, мъдрец, звездоброец и лечител от Багдад, и пристигнах в Бухара по повелята и желанието на великия емир!

— Значи името ти е Хюсеин Хуслия! Ти ни лъжеш в очите, презрени старче! — прогърмял емирът с такава сила, че царят на поетите съвсем неуместно паднал на колене. — Лъжеш! Ето го — Хюсеин Хуслия!

Като се подчинил на знака, който му дал емирът, Настрадин Ходжа без страх излязъл напред и застанал пред стареца открито и смело, загледан право в лицето му.

Старецът се учудил и стъписал. Но тутакси, овладял се, извикал:

— Аха! Та тоя е същият човек, който ме срещна на пазара и каза, че емирът иска да ми отсече главата!

— Какво приказва той, Хюсеин Хуслия! — възкликнал емирът в пълно недоумение.

— Какъв Хюсеин Хуслия е той! — извикал старецът. — Аз съм Хюсеин Хуслия, а той е чисто и просто измамник! Присвоил си е името ми!

Настрадин Ходжа ниско се поклонил на емира:

— Да ми прости великият владетел смелите ми думи, но безсрамието на тоя старец няма граници! Той казва, че съм присвоил името му. Може би ще каже, че и този халат съм присвоил от него?

— Разбира се! — извикал старецът. — Това е моят халат.

— Може би и тази чалма е твоя? — попитал Настрадин Ходжа с насмешка.

— Ами че да! Това е моята чалма! Ти размени с мене халата и чалмата срещу женските дрехи!

— Така! — рекъл Настрадин Ходжа с още по-голяма насмешка в гласа. — А ето този пояс случайно да е твой?

— Мой е поясът! — разпалено отговорил старецът.

Настрадин Ходжа се обърнал към трона:

— Пресветлият емир с очите си се убеди какъв човек вижда пред себе си. Днес тоя лъжлив и презрян старец казва, че съм му откраднал името, че този халат е негов халат, и чалмата е негова, и поясът е негов, а утре ще каже, че тоя дворец е негов дворец и цялата държава — негова държава, и че истинският емир е той, ей тоя лъжлив, презрян старец! От него всичко може да се очаква! Та той вече е пристигнал в Бухара с намерение да влезе в харема на емира като в свой собствен харем!

— Прав си, Хюсеин Хуслия — рекъл емирът. — Ние се убедихме, че тоя старец е подозрителен и опасен човек, той има черни мисли в главата си. И ние смятаме, че трябва незабавно да отделим главата му от тялото.

Старецът със стон паднал на колене, закрил лицето си с ръце.

Но Настрадин Ходжа не можел да допусне заради него да отиде на дръвника човек, невинен в престъпленията, които му се приписват, па макар и той да е придворен мъдрец, който, разбира се, е погубил много хора с коварството си.

Настрадин Ходжа се поклонил на емира:

— Нека великият емир милостиво изслуша думите ми. Да му се отсече главата никога не е късно. Но отначало трябва да научим истинското му име и истинските намерения, с които е дошъл в Бухара, за да се разбере дали няма съучастници и дали не е някой гнусен магьосник, който е решил да се възползува от неблагоприятното разположение на звездите и да вземе прах от следите на великия емир, да смеси тоя прах с мозъка на прилеп и след това да го изсипе скришом в наргилето на емира, за да му причини зло. Нека великият емир остави за сега жив този човек и ми го предаде, защото той може да оплете с магиите си обикновените тъмничари, но пред мъдростта ми те ще бъдат безсилни, тъй като ми са известни всички хитрости на магьосниците и всички начини за унищожаване на тяхното магьосничество. Аз ще заключа този старец, ще произнеса над ключалката благочестиви молитви, които само аз знам, за да не може той със силата на магията да отвори ключалката без ключ, а после с жестоки мъчения ще го накарам да си каже всичко!

— Ех, какво пък — отговорил емирът. — Думите ти са напълно разумни, Хюсеин Хуслия. Вземи го и прави с него каквото поискаш, но само гледай да не се измъкне на свобода.

— Отговарям с главата си пред великия емир.

След половин час Настрадин Ходжа — главният мъдрец и звездоброец на емира — се отправил към новото си жилище, приготвено в една от кулите на дворцовата стена; подир него, придружен от стражата, вървял клюмналият престъпник — истинският Хюсеин Хуслия.

В кулата, над жилището на Настрадин Ходжа, имало мъничка кръгла килия с чугунена решетка на прозореца. Настрадин Ходжа отключил с огромен ключ медната зеленясала ключалка, отворил окованата с желязо врата. Стражарите тикнали там стареца, като му хвърлили наръч слама. Настрадин Ходжа заключил вратата и после дълго бъбрил над медната ключалка, но тъй неясно и бързо, че стражарите не могли да чуят нищо освен често повтарящия се призив към аллаха…

Настрадин Ходжа останал напълно доволен от жилището си. Емирът му пратил дванайсет одеяла, осем възглавници, множество различни съдини, кошници с бели пресни питки, мед в една делва и много други ястия от трапезата, си. Настрадин Ходжа бил много уморен и изгладнял, но преди да седне на софрата, взел шест одеяла, четири възглавници и ги занесъл горе на пленника си.

Старецът седял в ъгъла върху сламата и очите му светели в тъмното като очи на разярен котарак.

— Нищо, Хюсеин Хуслия — мирно рекъл Настрадин Ходжа. — Ние с тебе ще се подредим в тая кула: аз по-долу, а ти по-горе, както подобава на годините и мъдростта ти. Колко прах има тук! Ей-сега ще помета.

Настрадин Ходжа слязъл, донесъл стомна с вода, метла, измел чисто каменния под, постлал одеялата, сложил възглавниците, после още веднъж слязъл, донесъл питки, мед, халва, фъстъци и пред очите на пленника си честно разделил всичко наполовина.

— Ти няма да умреш от глад, Хюсеин Хуслия — рекъл той. — Ние с тебе ще съумеем да си печелим храната. Ето ти едно наргиле, а ето тук сложих тютюна.

Като наредил всичко това в малката килия така, че тя добила вид, едва ли не по-добър от долната, Настрадин Ходжа си отишъл, като заключил вратата.

Старецът останал сам. Той бил съвсем объркан. Дълго мислил, съобразявал, пресмятал, но не можал да разбере нищо от станалото. Одеялата били меки, възглавниците удобни и нито питките, нито медът, нито тютюнът съдържали отрова… Уморен от дневните силни вълнения, старецът си легнал да спи, като поверил по-нататъшната си съдба на аллаха.

През това време виновникът за всичките негови нещастия, Настрадин Ходжа, стоял пред прозореца на долната килия, наблюдавал бавния преход на здрача в мрак и размислял за чудния си бурен живот, за изгората си, която сега била тук, наблизо, но още нищо не знаела. През прозореца лъхала свежа прохлада, над града като сребърни нишки се сплитали звънливите й печални гласове на муезините; на тъмното небе се появили звездите, светели, горели и трептели с чиста, студена и далечна светлина и там била звездата Ан-Шуал, която означава сърце, и трите звезди Ал-Гафр, които означават покривало на девойка, и двете звезди Аш-Шаратан, които означават рога, и само зловещата звезда Ал-Калб, която означава жило на смъртта, я нямало там, в синьото висине…