Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (39)

Учените мъдреци от миналите векове са оставили в наследство на света много книги, които с факела на своите знания да осветяват нам, живеещите сега, лъкатушните и опасни пътища на нашия живот. В тези книги можеш да намериш всичко: войни и земетръси, чудеса и пророчества; всяка страница е украсена с имената на шейхове и халифи, непобедими воини и прочее прославени мъже; само за един човек нищо, ни една дума не е казана в тия книги — за Настрадин Ходжа, макар и да е бил той прочут по целия свят.

Подобен пропуск от страна на мъдреците не ни учудва. В ония далечни години нерядко се е случвало някой мъдрец да сее в своята книга семената на богатство и почит, а да жъне — уви! — само неизброими беди. Поради тази причина мъдреците са били крайно предпазливи в думите и мислите си, което личи от примера с преблагочестивия Мохамед Расул ибн Мансур: като се преселил в Дамаск, той захванал да съчинява книгата „Съкровището на добродетелите“ и тъкмо стигнал до животописа на многогрешния везир Абу Исак, когато изведнъж научил, че градоначалникът на Дамаск е пряк потомък на тоя везир по майчина линия. „Благословен да е аллах, дето навреме ми изпрати свише тая вест!“ — възкликнал мъдрецът, тозчас отброил десет чисти страници и на всяка написал само „Во избежение“ — подир което веднага преминал към историята на друг везир, чиито могъщи потомци живеели далеч от Дамаск. Благодарение на тази далновидност посоченият мъдрец живял в Дамаск още дълги години без сътресения, дори можал да си умре от естествена смърт и да мине по моста в отвъдния свят, без да бъде принуден да носи като фенер отпред собствената си глава.

За Настрадин Ходжа книгите мълчат. През ония години върху неговото име лежал тежкият камък на забравата. Такава е била повелята на могъщите владетели — халифи, султани и шахове: те се надявали да му отмъстят поне в бъдните векове, като го лишат от посмъртна слава. Но ще попитаме: дали са постигнали целта си? Стара история, една и съща за всички времена, казал го е Селман Саведжа: „Достойният ще се прослави, да биха се и всички вихри съюзили срещу му!“

Понеже има една книга, над която нямат власт халифите: народната памет. В тази велика книга намери своето безсмъртие Настрадин Ходжа.

В град Ходжент, на брега на Сърдаря, има едно широко пусто място, където никой не иска да се засели и да посади градина, защото реката на това място завива, размива брега и всяка година отнася по три–четири лакътя. Реката е отнесла вече половината пущинак и е стигнала току до вековния бряст, израсъл самотно, оголила е от едната страна възлестите му груби корени, плъзнали по глинения сипеи към водата. На откритото слънце, напоен с обилна влага, караагачът е разперил широките си клони, сочно зеленее и засенчва с бухналата си корона съседните дървета, скупчили се на жалка китка встрани, до големия прашен път. Премалели от жажда, изгорели от пек, те едва шумолят с хилави, спаружени листа и като мнозина нищожни човеци злобно завиждат на щастливия горделивец. „Нищо — мислят си те, — реката ще размие още брега, на който се крепи, той ще загуби опора, ще се сгромоляса и ще отплува по течението, за да изгние безславно нейде на пясъчна плитчина. А ние ще си стоим тук както преди и ще въздаваме слава на съдбата, която ни е отгледала далеч от реката; нека да е грозен редкият ни листак, безсилен да постеле на пътника дебела сянка, нека ни засипва горещият прахоляк на пътя, а спечената корава пръст да стяга корените ни — ние сме доволни и не щем друга участ, понеже стремежите раждат опасности, пример за което е горделивият бряст!“

Те грешат: брястът няма да се сгромоляса в реката и няма да отплува по течението. Водата ще отнесе всичко дребно и хилаво покрай него, но няма да се пребори с могъщото му коренище, забито дълбоко в земята под самото дъно. Той ще се задържи на брега и същата тази река, която отнася пръстта му, ще довлече плодороден нанос, а брястът, укрепил брега, ще се зеленее още дълго, и още по-широко ще простира могъщата си гъста корона, докато онези, застаналите настрани, ще предадат своя жалък живот на огъня в огнището… И дори когато цялата му кора се обели, дървесината му изсъхне и в ствола му престанат да текат сокове, него няма да го отсекат и няма да го нацепят на дърва, а ще го заградят с красива ограда и ще го сочат на дошлия в Ходжент пътник, и ще му казват: „Това е караагачът, дето го посади и отгледа самият Настрадин Ходжа!“

И пътникът ще научи още, че ходжентската хлебарска махала Разок (което ще рече: „Даващият хляба насъщен“) хората наричат и с друго име: Настрадин Ходжовата махала, защото точно тук според преданието в отколешни времена е била неговата къща. Ходжентци ще разправят на пътника, че в планината по пътя за Ащ има езеро, Настрадин Ходжовото езеро; на брега на това езеро е малкото селце Чорак; в това селце е Настрадин Ходжовата чайхана, а под стряхата й живеят Настрадин Ходжовите врабчета — потомци на един прочут врабец, за когото тепърва ще става дума. И пак там има една пещера със странно название — „Обиталището на благочестивия крадец“, има бара на Настрадин Ходжа, мостче на Настрадин Ходжа — с една дума всичко тук е обвеяно със спомени за него, сякаш той е заминал с магарето си оттук едва вчера.

Облечени в халата на усърдието и въоръжени с тояжката на търпението, ние посетихме всички тези места. Под много завивки нощувахме, на много огньове се гряхме, с много люде приказвахме за Настрадин Ходжа; съдбата беше благосклонна към нашето дирене — и ето днес ние разгръщаме още една страница от неговия живот и повтаряме след велемъдрия ибн Туфейл: „Да бъде тази история за поука на оногова, който има сърце или който чува и вижда…“