Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Пазарът бръмчал и шумял, търговията била в разгара си, народът продавал, купувал и разменял, а слънцето се издигало все по-високо и пропъждало хората в гъстата, миризлива сянка на покритите чаршии. През кръглите прозорци на тръстиковите покриви падали отвесно ярките лъчи на пладнето, издигали се димно-прашни прозрачни стълбове, в тяхното сияние блестяла сърмата, лъщяла гладката коприна и с мек затаен пламък светело кадифето; навсякъде святкали, припламвали чалми, халати, боядисани бради; излъсканата мед ослепявала очите, с нея се състезавало и я побеждавало с чистия си блясък благородното злато, разсипано на кожени килимчета пред сарафите.

Настрадин Ходжа спрял магарето си пред същата оная чайхана, от сондурмата на която преди месец той се обърнал към жителите на Бухара с призив да спасят от милостта на емира грънчаря Нияз. Малко време минало оттогава, но Настрадин Ходжа успял да се сприятели с нейния тантурест съдържател Али, човек откровен и честен, та можел да му се довери.

Като издебнал сгодна минута, Настрадин Ходжа извикал:

— Али!

Съдържателят на чайханата се обърнал, по лицето му се изписало недоумение: гласът, който го повикал, бил мъжки, а пред себе си той виждал жена.

— Аз съм, Али! — рекъл Настрадин Ходжа, без да повдига яшмака. — Позна ли ме? И в името на аллаха, не пули очи — мигар забрави за шпионите?

Али се обърнал и го въвел в задната тъмна одая, дето се пазели дървата и резервните чайници. Тук било влажно, прохладно, шумът на пазара се чувал глухо.

— Али, вземи магарето ми — рекъл Настрадин Ходжа. — Храни го и го дръж винаги готово! То може да ми потрябва всяка минута. И никому не казвай нито дума за мене.

— Но защо си се преоблякъл като жена, Настрадин Ходжа? — попитал съдържателят, като притварял по-плътно вратата. — За къде си се запътил?

— Отивам в двореца.

— Ти си полудял! — възкликнал съдържателят. — Искаш сам да сложиш главата си право в устата на тигъра!

— Така трябва, Али. Скоро ще научиш защо. И хайде да се простим за всеки случай — аз отивам на опасна работа.

Те се прегърнали силно, от очите на добрия съдържател бликнали сълзи и се търкулнали по кръглите му червени бузи. Той изпроводил Настрадин Ходжа и като сподавял тежките си въздишки, от които коремът му се люлеел, излязъл при гостите.

Тревога гризяла сърцето на съдържателя, той бил тъжен, разсеян, гостите трябвало по два-три пъти да тракат с капачките на чайниците, за да му напомнят за неутолената си жажда. Със сърцето си съдържателят бил там, в двореца, заедно с неуморимия свой приятел.

Стражарите не пуснали Настрадин Ходжа.

— Аз донесох несравнима амбра, мускус, розово масло! — говорел Настрадин Ходжа, като изкусно преправял гласа си на женски. — Пуснете ме в харема, доблестни воини, ще продам стоката си и ще разделя печалбата си с вас.

— Върви, върви си оттук, жено, търгувай нейде другаде, на пазара — грубо отговаряли стражарите.

Като претърпял несполука в предприятието си, Настрадин Ходжа се умислил и помръкнал. Нямал време за губене, слънцето вече превалило пладне. Настрадин Ходжа обиколил дворцовата стена. Камъните лежали плътно, споени с китайски разтвор, нито една дупчица, нито една пролука не можал да открие в стената Настрадин Ходжа, а изходите на аръците били преградени с гъсти чугунени решетки.

„Трябва да вляза в двореца — рекъл си Настрадин Ходжа. — Това е мое непреклонно решение и аз ще го изпълня! Щом емирът ми отне годеницата по небесно предопределение, защо да няма предопределение и за мене да проникна в двореца и да си я върна? Дори аз чувствувам нейде в дъното на душата си, че такова предопределение има!“

Той отишъл на пазара. Вярвал, че ако решението на един човек е непреклонно и мъжеството му неизтощимо, предопределението винаги ще му дойде на помощ. От хилядите срещи, разговори, сблъсъци непременно ще има една такава среща и разговор, които заедно ще създадат благоприятния случай и умело възползувал се от него, човекът ще може да катурне всички препятствия по пътя към целта си, като изпълни с това самото предопределение. Нейде из пазара такъв случай очаквал Настрадин Ходжа. Той вярвал в това непоколебимо и тръгнал да го търси.

Нищо не се изплъзвало от вниманието на Настрадин Ходжа — нито една дума, нито едно лице в шумната многохилядна тълпа. Неговите ум, слух, зрение се изострили до степента, при която човек с лекота прекрачва границите, поставени му от природата, и, разбира се, удържа победа, тъй като противниците му остават в същото време в обикновените си човешки граници.

На кръстопътя на златарската и мускусната чаршия Настрадин Ходжа чул през шума и глъчката на тълпата нечий мазен глас:

— Казваш, че мъжът ти те е разлюбил, и не дели ложето ви с тебе? На твоето нещастие може да се помогне… Но за това трябва да се посъветвам с Настрадин Ходжа. Ти, разбира се, си чувала, че той се намира в нашия град; научи къде се крие, кажи ми и тогава ние с него ще ти върнем мъжа.

Когато се приближил, Настрадин Ходжа видял сипаничавия шпионин-врач. Пред него стояла една жена и държала в ръка сребърна монета. Врачът хвърлил на килимчето бобените зърна и запрелиствал една старинна книга:

— Ако не намериш Настрадин Ходжа — рекъл той, — тогава горко ти, о, жено, мъжът ти завинаги ще те напусне!

Настрадин Ходжа решил да накаже врача: приклекнал пред килимчето:

— Поврачувай ми, о, мъдри прорицателю на чуждите съдби.

Врачът хвърлил бобените зърна.

— О, жено! — изведнъж се провикнал той, сякаш поразен от ужас. — Горко ти, жено! Смъртта вече е простряла черната си ръка над тебе.

Наоколо се събрали неколцина любопитни.

— Аз бих могъл да ти помогна и да отстраня удара, но сам съм безсилен да направя това — продължил врачът. — Необходимо ми е да се посъветвам с Настрадин Ходжа. Ако можеш да узнаеш къде се крие и ми кажеш, животът ти ще бъде спасен.

— Добре. Ще ти доведа Настрадин Ходжа.

— Ще го доведеш? — Врачът трепнал от радост. — Но кога?

— Мога да го доведа още сега. Той е съвсем близо.

— Къде е?

— До тебе. На две крачки.

Очите на врача пламнали от алчен огън. — Не го виждам.

— Но нали си врач. Мигар не можеш да се досетиш? Ето го!

Жената отведнъж отметнала яшмака и врачът изумен отскочил, като видял пред себе си лицето на Настрадин Ходжа.

— Ето го! — повторил Настрадин Ходжа. — За какво искаше да се посъветваш? Ти лъжеш, не си врач, ти си шпионин на емира! Не му вярвайте, мюсюлмани, той ви мами! Седи тук, за да проследи Настрадин Ходжа!

Врачът се озъртал, щъкал с очи, но наблизо не видял нито един стражар. Със сълзи на очи и скърцайки със зъби, той оставил Настрадин Ходжа да си отиде. Тълпата наоколо роптаела страшно.

— Шпионин на емира! Мръсно куче! — чувало се отвсякъде.

Врачът свил с треперещи пръсти килимчето си и хукнал, колкото му крака държали, към двореца.