Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Според мен все пак трябва да му отрежем главата. Роднинството с такъв опасен бунтовник крие голяма опасност.

— Аз изясних със сигурност, о, велики владетелю, че никакво родство в същност няма; вражалецът е от съвсем друг род, от друго село.

— Това още нищо не доказва. Ами ако все пак е роднина? Може и да не е пряк, а някой далечен?

— Той никога не се е срещал с Ярмат. Шпионите просто са се припознали, той е хванат по погрешка.

— Щом вече е хванат и е в затвора, защо за всеки случай да не му отрежем главата? Не виждам никакви разумни причини да се въздържаме. Метежът не е някакви си пешаварски магии, с него шега не бива, стига ми и един Ярмат: делата му са записани о бръчки на; моето лице!

— О, велики владетелю, разбира се, низките грижи за запазването на главата на някакъв си презрян вражалец са ми чужди и дори отвратителни — аз говоря за друго: за укрепване на трона.

— Тогава продължавай!

— Именно подтикнат от висши съображения, аз доведох днес слабосилните камили на моите размисли в двореца, за да коленичат пред кервансарая на царственото могъщество и да ги напоя от извора на държавната мъдрост…

— Почакай, везирю, отсега нататък предварително записвай на книга всички такива думи и ги чети на дворцовия управител — там, долу. И нека ги слуша внимателно — увеличих му платата за това.

— Пред дворцовия управител да казвам думи, които са предназначени за царските уши…

— Вие сте дванайсет везира и всеки ми приказва по два часа, — кога ще спя?

— Слушам и се подчинявам. Последната година ние отсякохме десетки глави, благодарение на което тронът се укрепи…

— Ето, виждаш ли: винаги е полезно!

— Няма ли днес да е още по-полезно, ако покажем пример на държавническо милосърдие? Ако пуснем вражалеца и глашатаите разгласят това пред всички жители на града — няма ли да е справедливо да предположим, че сърцата им ще се изпълнят с възторг и те радостно ще възкликнат: „О, колко сме щастливи, в какво благоденствие живеем под могъщата десница на нашия повелител, който ни топли като пролетно слънце…“

— В книгата, везирю, в книгата — и там, долу… Давай нататък!

— По такъв начин тронът ще получи допълнителна опора — в сърцата!

— Комай си прав. И все пак, ако тоя вражалец му е роднина, той е опасен…

— Тази опасност лесно се пресича, повелителю! Отначало ще го пуснем и ще разгласим чрез глашатаи. Изпълнение на Милосърдието. А след това, след две–три седмици, някоя вечер ще го хванем отново и веднага ще му отрежем главата в моите подземия, откъдето не може да излезе нито звук. Изпълнение на Предпазливостта. Първото дело ще се извърши явно, второто — тайно. Милосърдието и Предпазливостта се допълват, образуват заедно Величието и ще засияят като два несравними елмаза на короната на нашия слънцеподобен…

— Всичко това — там, долу, на управителя. Свърши ли, везире?

— Гърнето на нищожните ми мисли показва дъното си.

— Това е добре, взе да свечерява. Твоите думи ме убедиха, везирю, одобрявам замисъла ти.

— Милостивият поглед на повелителя разпалва светилника на радостта в моите гърди! Сега ще напиша фермана за освобождаването на вражалеца, а утре сутринта глашатаите ще възвестят из целия град волята на хана.

— Така да бъде!

Привечер Настрадин Ходжа с нов халат, с нови ботуши и с тежка кесия в пазвата (дарове от велможата) напуснал своя плен.

От дворцовата крепост той излязъл на площада, вече подвластен на вечерните сенки.

Първият, когото той видял зад вратата, бил дебелият сарафин — със сърмен халат, с медната плочка на гилдията на гърдите, с юздата в ръце, той отдавна чакал с надежда да влезе в двореца и да положи в краката на повелителя жалбата си.

Когато се появил Настрадин Ходжа, лъсналото му от лой и пот чело светнало радостно.

— Пуснаха ли те, вражалецо? О, велико щастие — значи моите коне ще се върнат при мене! Пък аз бях вече приготвил жалба, платих на писаря дванайсет танга, Ето я — прочети я, ако искаш.

— Аз чета само на китайски.

Тук има няколко думи, твърде ласкави за тебе; моля да почакат малко с отделянето на главата от раменете ти, докато Намериш конете — видиш ли как се грижа за тебе!

— Как да не виждам! Приеми за това моята благодарност, търговецо.

— Тогава ще продължим гледането: може би ще успееш да намериш конете ми, преди да е паднала нощта.

— Че за къде да бързаме? И аз, както и ти, съм враг на припряността. Като сме решили да не бързаме с отделянето на главата от раменете ми, защо да не почакаме и с намирането на конете ти?

Как така да почакаме с намирането на конете? Ти забрави ли, че надбягването е след три дена?

— Опитай да поприказваш е хана; може и той да обича да чака и ще отложи надбягванията с някоя и друга седмица.

И без да се бави повече пред вратата, Настрадин Ходжа тръгнал към пазара: там вече биели, гърмели барабаните, изпращайки слънцето в залеза.

— Щом е така, пази се, вражалецо! — засъскал търговецът с изкривено лице. — Знам аз; подкупили са те — и знам кой! Но и аз имам хора в двореца, тая врата ще се отвори пред мене и горко ти тогава, вражалецо, на тебе и на тоя, който те е подкупил!

Настрадин Ходжа бил вече далеко и не чул тия закани.

По целия му път на площада лежали коси, начупени, назъбени сенки — като гърбове на приказни чудовища, притаили се да го хванат; но той като омагьосан принц, закрилян от висши сили, свободно и смело минавал между тях, вдигнал лице към пламтящото слънце. То се спускало в леха от вълнисти тънки облаци и ги заливало с ясен плам, обещавало за утре на земята хладен планински вятър — спасение от изгарящия зной.

 

 

А през нощта, легнал в чайханата, той тихо беседвал през пода с едноокия.

— Най-много се радвам, че не се излъгах, в доверието си към тебе — говорел той с ръце, свити като фуния, та гласът му да не се чува настрани. — Сега ми кажи: защо конете ги нямаше в пещерата? Къде се дянаха?

— Не можех да ги оставя в пещерата, наоколо гъмжеше от шпиони и почнаха вече да шарят из каменоломната. На зазоряване, в мъглата, успях да изведа конете и да ги закарам на друго място — в една запустяла къща извън града…

Разговорът свършил късно, на разсъмване.

Като получил подробни наставления за по-нататък, едноокият изчезнал.

Настрадин Ходжа се обърнал по гръб, прозинал се и след една минута вдигнал платната на съня.

Когато сутринта се появил на Моста на отсечените глави, там вече знаели, че той е назначен за главен вражалец.

Как се променило всичко! Вместо обикновените задявки и насмешки, той срещнал раболепни погледи, ласкателни думи, угоднически смях.

Кокалестият старец, собственикът на черепа, се преместил в друга ниша, тясна и тъмна, и глухо ръмжал оттам като старо беззъбо псе от колибата си.

А тримата му любимци, най-близките и доверените, които до вчера раболепно му служели, вече успели да се отрекат от него и да се отметнат. С метлички и мокри парцали те разчиствали около главната ниша, приготвяли мястото на новия управител. Поклонили се на Настрадин Ходжа най-ниско от всички; единият издърпал черджето от ръцете му и го постлал в нишата, другият очистил с чалмата си праха от ботушите му, третият, духнал към китайската книга и лекичко почегъртал с нокът, сякаш да махне някоя прашинка.

А скоро на моста благоволил да дойде и самият велможа и встъпил в тайна беседа с Настрадин Ходжа. Той жадувал за успокоителни уверения и ги получил изцяло.

— Добре ли провери търговеца, вражалецо? Слезе ли до дъното на мръсните Му мисли?

— Да, слязох, сияйни велможо; за сега няма нищо опасно.

— Следи го, вражалецо, постоянно го следи!

Пред очите на всички той протегнал ръка за целувка — невиждана дотогава милост на моста.

— Сега ми кажи — миналия път забравих да те питам — къде се дянаха все пак конете от каменоломната?

— Къде се дянаха ли? Много просто — аз ги пренесох.

— Как така ги пренесе? Ти беше на моста, а конете в каменоломната.

Настрадин Ходжа небрежно повдигнал рамо, все едно че ставало дума за нещо естествено.

— Много просто — пренесох ги по въздуха.

— По въздуха ли? Значи ти можеш и по въздуха?

— Колко му е, това е нищо работа. В последния момент, когато конниците препуснаха за каменоломната, аз научих от моята книга, че крадци са извадили омагьосаните клинци от подковите и махнали копринените конци. Затуй реших да не връщам конете веднага, а първо да доложа на сиятелния княз и да попитам какво ще ми каже да правя по-нататък.

— Похвално и разумно, вражалецо!

— Наложи се да ги пренеса.

— Много интересно! Значи по въздуха, а?… Отведнъж, за един миг? Кажи ми, а не можеш ли по въздуха да пренесеш търговеца? Някъде по-далечко, в Багдад или в Техеран, а най-добре в гяурските земи, та франките да го заробят.

— Това не мога да изпълня: на мен са ми подвластни само животните. Може би след време, когато вникна по-дълбоко…

— Язък! Защото и в двореца ги имаме много, които отдавна… таквоз…

И в неговото въображение пряко волята му се занизала върволица от пренасяни по въздуха: най-отпред хвърчал търговецът, проснат по гръб, с разчорлена брада, с опулени очи, който се мъчел да изрита хваналия се за него Ядгорбег; по-нататък, нахванати един за друг, летели великият везир, главният ковчежник, върховният съдия, пазачът на ханския печат и мнозина други придворни, а цялата тая невероятна върволица, за изумление и ужас на велможата, завършвала със самия властелин на ханството — той летял седнал, наведен малко напред, сякаш вихърът го бил подхванал от трона точно когато приемал поредния донос; халатът му, надут от вятъра, се издигал като мехур нагоре и разкривал хилава долна половина, облечена с шалвари със зелени и червени гайтани… Всичко това се мярнало, отлетяло и изчезнало; главата на велможата се замаяла, леко му се повдигало, ушите му пищели от това толкова съблазнително и толкова опасно видение. Той дълго кашлял и сумтял, без да проумява по какъв начин в него, в съкровените дълбини на душата му са могли да се промъкнат през охранителните застави на разума крамолните чувства, които се проявили толкова неочаквано в завършващото звено на пренасяните? И стигнал до извода, че крамолата, като някакъв тънък мирис, може да се предава по нетелесен път и без помощта на думите; тук мислите му се обърнали към вражалеца: „Разбира се, той със своите магьосничества ми внуши такова неблагоприятно видение! И изобщо той е опасен: прекалено много знае, пренася по въздуха… Щом стане ненужен — веднага ще извърша, над него действието на Предпазливостта!“

След като велможата си заминал, на моста дълго време било тихо, после гледачите един след друг се точили към Настрадин Ходжа с дарове. Кой турял на килимчето пред него петдесет танга, кой седемдесет, а някои и повече, според дохода. Така още през първия ден Настрадин Ходжа опознал главните особености на своето ново средноначалническо положение; утешителни уверения към по-горните, вземане на подаръци от по-долните.

Старецът, собственик на черепа, дошъл последен и мълчаливо оставил на черджето сто и петдесет танга — най-много от всички. Жално било да го гледа човек — той изведнъж се смъкнал, уязвен от крушението в самото сърце. Преструвал се на горд и пренебрежителен, но всички виждали и разбирали мъката, която тъмнеела като дълбок вир в старите му очи. Главното си съкровище — вълшебния череп — той изтрил с пясък още от сутринта, намазал го с олио и го оставил на най-видното място; в този череп била сетната му надежда, последната му подкрепа.

Настрадин Ходжа се поддал на жалостта, отместил парите към стареца:

— Вземи си ги… Няма нужда.

Старецът засъскал, в очите му блеснал зъл зелен пламък:

— Малко ли ти е? Всичко ми взе и пак ти е малко? Да не искаш да ти дам и черепа?

— Не, не го ща — рекъл тихо Настрадин Ходжа. — Вземи си парите, дръж си спокойно черепа, от теб не ми трябва нищо. Ето сега ще ти погледам.

Старецът се задъхал от ярост:

— Ти да ми гледаш? На мен, дето четиридесет години седя на тоя мост! На мен, собственика на черепа! Ти, дето вчера омаскари всички ни с лъжливото си гледане?

— Все пак ме изслушай — Настрадин Ходжа разгърнал книгата. — Успокой се, твоята мъка е кратковременна и преходна. Няма да се смени тая месечина и твоята почит и всичките ти доходи, които са свързани с нея, ще се върнат при тебе. А похитителят на твоето благоденствие ще изчезне, ще се стопи като пролетна утринна мъгла и само споменът за него за дълго ще остане тук, на моста… Когато научат неговото име… Но стига толкова; китайското четмо се премрежва и слива в очите ми и по-нататък нищо не мога да разбера.

Като поглеждал страхливо към Настрадин Ходжа, старецът се отдръпнал, без да знае какво да мисли — подиграва ли му се този новият, или наистина е полудял от споходилото го щастие. Сврял се в дъното на тъмната си ниша и застинал, мрачно настръхнал.

Но там го сполетяла нова беда — подигравките на вчерашните му раболепни прислужници.

— Ей, ти! — подвиквали те и се глумели. — Защо не събираш пая си, едната десета?

— Сигурно отлага за утре!

— Чака сиятелният княз да му определи половината от нашите доходи!

— Не бе, просто му е омръзнало да е главен гледач и той сам, напълно доброволно се е отказал от длъжността си!

Тъй като това били хора нищожни и гнусни, те предполагали, че и другите са такива и изобщо не се съмнявали, че подвикванията им са приятни за Настрадин Ходжа, Те чули гледането по китайската книга и в пълно съответствие с низката природа на духа си, разбрали това гледане като злобна подигравка над победения.

— Я си прибери черепа, стига си ни го навирал в очите! — надпреварвали се те един през друг да се докарват пред новия началник. — Пробутваш го за човешки, но който го погледне, веднага разбира, че това е маймунски череп!

— Как да не е маймунски!

— И чурук на всичкото отгоре!

Старецът можел да изтърпи всичко друго, но не и да, унижават черепа.

— Дано космите ти тръгнат да растат навътре, през костите на твоя череп, в мозъка ти, Хакиме! Ти, гадна змийо, която аз отгледах! — глухо ръмжал той от нишата. — Не помниш ли как те прибрах още като дете на тоя мост, гладно, мръсно, дрипаво, и те имах ката син, храних те и те обличах, научих те да врачуваш — как ми се отплащащ днес?… Ами ти, Адиле, дано се обърнеш обратно, с червата навънка, та скорпион да ужили голия ти джигер, спомни си, не те ли спасих по-лани от камшиците и от зандана, като платих от собствената си кесия седемстотин четиридесет и четири танга!

От тези клетви Настрадин Ходжа с учудване разбрал, че кокалестият старец, толкова мръсен на вид и занимаващ се с толкова непотребна работа като врачуването, което неминуемо е съпроводено с шпионство — че и той има в душата си, под наноса от мръсотия; светли; извори на добри чувства. Но не се застъпил за него, защото изхождал от мисълта, че той скоро ще заеме предишната си длъжност, а тогава тежко възмездие очаква неблагодарниците.

Наближавало пладне, слънцето приличало, зноят; над покривите се разтопил и потекъл със стъклен звън. Над каменните плочи на моста трептяла суха, напечена мараня като над грънчарска пещ, не лъхвал вятър, листата на дърветата повехнали, птиците се изпокрили на сянка и млъкнали.

В далечината се чули барабани, тръби, гласовете на глашатаи; скоро те се появили на моста и обявили новия ферман за великата милост на хана. Гледачите са споглеждали страхливо и с недоумение: твърде много; шум вдигнал веднага около себе си този техен нов управител! Така мислел и Настрадин Ходжа: твърде много шум — зад светлия лик на Милосърдието той вътрешно, предусещал близката Предпазливост.