Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (45)

ШЕСТА ГЛАВА

Така печално завършил, неговият двубой със собственото му име — пример, поучителен за мнозина. Тук му е мястото да си спомним думите на веселия бродяга и пияница Хафез, пребит от тълпата на ширазкия пазар заради насмешливата му забележка за несравнимите газели на поета Хафез: „О, славно мое име — по-рано ти ми принадлежеше, сега аз принадлежа на теб; по-рано се радвах, че тичаш с много дни пред мен, а днес бих желал да вържа на краката ти топузи; аз съм кон, а ти си моят жесток ездач с тежък камшик в ръката! Така се обръща за човека на тази скръбна земя дори неговата слава — във вреда и тегоба за него!…“

Настрадин Ходжа спрял магарето най-малко на пет хвърлея стрела. Слязъл, приседнал на един крайпътен камък й дълго опипвал ръцете, краката, шията и главата си: „Аллах да прати охтика на тая мърша майстора! — мърморел той, докато си разтривал цицините. — Бих искал да знам какво мъкне в проклетата си вулия — брус, ютия или калъпи за обувки?“

Като размишлявал над тоя случай и прекроявал за себе си жалбата на Хафез, той поел по-нататък по каменливия, напечен от слънцето път. Все същият цъфтящ храсталак дъхал насреща му тръпчива миризма на див мед, по камъните се припичали разноцветни гущери — тюркоазени, сапфирени, изумрудени и просто сиви, със скромни, но ако се вгледаш, много красиви и тънки плетеници отгоре; в небето пеели чучулиги, свирели щурци, проблясвали в слънчевите ленти пчели, святкали със слюдени крилца насекоми; с една дума всичко наоколо си било както преди един час, сякаш Настрадин Ходжа не бил прекъсвал пътя си и изобщо не бил влизал в толкова негостоприемната чайхана над урвата.

Той можел добре да помни, но когато трябва, можел и да забравя. При това болката в гърба и в хълбоците му намаляла, за което можел да въздаде благодарност на дебелия си пътен халат, който смекчил ударите. Скоро сръднята му съвсем се стопила — той се усмихнал, после се ухилил и накрая се разсмял на глас.

— Чуваш ли, вярно мое магаре: вече ме бият в името на Настрадин Ходжа: сега остава да ме обесят за слава на Настрадин Ходжа.

Шеговитата му реч била прекъсната от слабо провлачено охкане.

Магарето изпръхтяло, наострило уши и едряло. Настрадин Ходжа погледнал надясно и видял под храстите да лежи човек, завит презглава с халат.

— Какво ти е, човече! Защо лежиш тук и охкаш така жално, сякаш душата ти отлита от тялото?

— Тя наистина отлита — жалостиво, с пъшкане и охкане отвърнал оня под халата. — Моля се на аллаха, дано отлети по-скоро, защото страданията ми са ужасни, а мъките непоносими.

Наложило се Настрадин Ходжа да слезе от магарето.

— Отдавна ли те е хванала тая лоша болест? — навел се той над болния.

— Вече пета година ме държи — простенал болният. — Всяка пролет по това време като лют звяр ме настига и цял месец ме мъчи по-страшно от най-жестокия джелатин. За да избягам от нейната свирепост, трябва да я изпреваря с едно церително действие: тоя път не можах да го направя овреме — и ей ме, лежа на пътя, забравен от всички, изоставен, без помощ и съчувствие.

— Недей да се вайкаш — рекъл Настрадин Ходжа. — Сега имаш и помощ, и съчувствие. Двамата ще идем до най-близкото село, ще намерим доктор и с негова помощ ти ще извършиш необходимото целебно действие.

— Доктор ли? Ох, за тая работа не ми трябва доктор.

Болният се надигнал, отвил си главата, показало се широко плоско лице, съвсем кьосаво, без никакви признаци на мустаци и брада, украсено с мъничък нос и чифт разноцветни очи: едното мътно синеело, покрито с перде, но затова пък другото, кръгло и жълто, гледало толкова пронизващо, че тръпки побили Настрадин Ходжа.

— Вземи ме до селото, добри човече — с охкане и пъшкане болният се измъкнал от халата. — Вземи ме до селото: белким там сред хората мъките ми намалеят.

Криво-ляво той седнал на самара. Магарето, като разбрало, че носи болен, слизало внимателно по нанадолнищата и не прескачало вадите, а цопало през тях. Настрадин Ходжа вървял отстрани и поглеждал изотдолу охкащия си спътник. „Тоя май е голям шмекер и мошеник — иначе откъде ще е тоя дяволски жълт блясък в единственото му око? — размишлявал той. — Но може пък да греша и да оскърбявам с низките си подозрения един добродетелен човек, чиято външност изобщо не отговаря на вътрешната му същност?…“ У болния имало някаква двойнственост, която не позволявала на Настрадин Ходжа окончателно да разбере дали е нехранимайко; а, от друга страна, колкото и да се мъчел да мисли за спътника си с добро, жълтият блясък в дъното на единственото му око го смущавал и обръщал мислите му в обратната посока.

Пътят започнал стръмно да се спуска надолу. Минали два завоя и в ниското пред Настрадин Ходжа се жлътнали плоските покриви на малко селце. По дима, който весело се виел в ясното небе, той познал къде е чайханата и като помнел неотдавнашния урок, си дал твърда дума да не подхваща никакъв разговор за самия себе си, каквото и да говорят наоколо.

Но комуто е съдено да яде бой два пъти в един ден, тоя ден той ще си го изяде два пъти. Така станала и с него.

В чайханата той поискал одеяло, грижливо турил болния да легне, след това попитал чайханджията за доктор.

— Трябва да се извика от другото село — рекъл чайханджията, набит бабанко с голяма валчеста глава, с ниско чело и къса космата шия, червена като на касапин. — А дотогава болният да пийне чай, може да му помогне.

Болният изпил два чайника, обронил глава на възглавницата и задрямал, като пъшкал тихо в страдалческата си просъница.

Настрадин Ходжа приседнал при другите гости и подхванал разговор с надеждата да научи нещо за планинското езеро на Агабег.

Не, никой от тях нищо не бил чувал за такова езеро. А колкото за Агабег, да не би пътникът да търси оня воденичар, дето миналата година продал скъпо и прескъпо куцата си крава, като скрил от купувача нейния порок? Или пък ковача Агабег? Или оня, дето тия дни ожени големия си син?

— Сполай ви, добри люде, само че на мене ми трябва съвсем друг Агабег.

Друг ли? Тогава да не е оня, дето миналата есен падна с натоварения си вол от стария мост в реката? Или налбантина Агабег?… За да угодят на Настрадин Ходжа, те споменали петнайсетина Агабеговци, но стопанина на планинското езеро го нямало между тях.

— Нищо, ще го намеря на друго място — отговарял Настрадин Ходжа, поуморен от бъбривостта на своите събеседници.

— Да пребъде с тебе благоволението на аллаха — отвръщали те, искрено огорчени, че не могат да му помогнат в диренето.

Отзад някой лекичко побутнал Настрадин Ходжа по рамото; той помислил, че е чайханджията; обърнал се и втрещено облещил очи, Пред него, радостно ухилен, здрав и читав стоял болникът, който само преди един час бил на ръба на преминаването от тленното земно битие в другото състояние. (Настрадин Ходжа бил готов да се закълне, че това ще е най-ниското състояние, което може да съществува само за върли мошеници.)

Той стоял и се хилел, а плоската му мутра сияела, кръглото му око светело с нетърпим котешки огън.

— Ти ли си това, о, мой страдащ пътнико?

— Да, аз съм! — с бодър глас отвърнал едноокият. — И искам да ти кажа, че вече няма защо да се бавим в чайханата.

Ами церителното действие? Нали чакаме доктор?

— Вече всичко е направено. За това действие всеки излишен човек само пречи: аз винаги се лекувам сам, без доктори.

Без да престава да се учудва на изцеряването му, Настрадин Ходжа платил на чайханджията и тръгнал към магарето си. Едноокият го изпреварил и се завтекъл да стяга подпръгата на самара. „Не му е чужда благодарността“ — помислил си Настрадин Ходжа.

— Накъде мислиш да хващаш сега? — попитал той едноокия. — Може да сме в една посока, аз съм за Коканд.

— И аз съм за там, аллах да те поживи, добри човече! — горещо възкликнал едноокият и без да се бави нито миг, се метнал на самара; думите на Настрадин Ходжа той разбрал по своему, изгодно за себе си: че той и по-нататък ще се вози на магарето, а неговият благодетел ще бъхти пеш.

— По-добре да яхнеш мен рекъл Настрадин Ходжа.

Засрамен от подигравката, едноокият взел да се оправдава, че уж искал само да провери подпръгата. „Той не е съвсем без срам и съвест“ — помислил си Настрадин Ходжа.

Нейсе, продължили. Извън селото, сякаш тичайки, от стръмния склон към пътя се спускали овощни градини, заградени с ниски до кръста огради от недялан камък, Тук, в полите на планината, пролетта закъснявала, сякаш и за нея били трудни стръмнините и завоите на тукашните пътища; дърветата чак сега почвали да цъфтят.

Тесният каменист път бил съвсем безлюден, коловозите едва личали; коларският път свършвал дотук, нататък, към прохода, имало само за добитък. Все по-хладен и свеж ставал вятърът, който се спускал от снежните върхове, все по-пълноводни мътно-ледените потоци, все по-широк лазурният простор наоколо. Небето синеело; въздухът бил толкова лек и ефирен, че Настрадин Ходжа все не можел да напълни гърдите си с него.

Едноокият също дишал трудно, но не забавял хода, макар че от съжаление Настрадин Ходжа отвреме-навреме поспирал магарето.

— Ти май много бързаш?

Едноокият не отговорил, само погледнал през рамо пътя назад.

„А може пък и да не е шмекер? — продължавал да размисля Настрадин Ходжа, като се мъчел да забрави жълтия котешки огън, който се излъчвал от единственото око на неговия спътник. — Може да бърза за семейството си или в помощ на приятел, изпаднал в беда?

Малко му оставало да се заблуждава.

Отзад се дочул далечен конски тропот.

Едноокият усилил крачка и взел да се озърта често-често.

— Препускат — не издържал той.

— Нека си препускат, път широк — безгрижно отговорил Настрадин Ходжа.

След десетина крачки едноокият рекъл:

— Нещо много се уморих. Да бяхме си отдъхнали някъде настрани. Зад камъните, на завет…

— Защо настрани? — възразил Настрадин Ходжа. — Чудесно можем да си починем и на пътя.

— По-добре зад камъните: не духа! — рекъл едноокият и някак странно се сгушил, жълтото му око се разширило, и потъмняло.

Конският тропот съвсем наближил: едноокият се за-щурал, засуетил се — и в този момент от завоя се показали конниците. Най-отпред върху неоседлан кон мятал боси крака чайханджията, подире му летели гостите, неотдавнашните събеседници.

— Стой! — изкрещял чайханджията. — Стойте, апаши с апаши!

Той за малко не съборил Настрадин Ходжа, като плиснал в лицето му бодлив дъжд от разтрошен чакъл изпод конските копита, минал пред тях, рязко спрял коня, изправил го на задните крака, обърнал го и го препречил напряко на пътя.

Настигнали ги и другите, наскачали от конете, наобиколили Настрадин Ходжа и спътника му.

— Вие!… — запъхтяно казал чайханджията. — Къде ми е новото менче? Уратюбинска направа е!

Той се спуснал към магарето и взел да рови дисагите.

— Твоето менче ли? — попитал с недоумение Настрадин Ходжа. — Почтени, ти сам най-добре знаеш къде са ти нещата. Защо бъркаш в моите дисаги? Да не би на твоето менче изведнъж да са му пораснали крака и то само да е скочило в дисагите?

— Крака“ ли са му пораснали? — с хриплив глас закрещял чайханджията и лицето и шията му пламнали като нажежени. — Само скочило в дисагите, а, хайдук с хайдуците!

При тези думи той, за неизразимо учудване на Настрадин Ходжа, измъкнал от дясната дисага ново-новеничко лъскаво менче.

От ярост чайханджията подскочил и се тупнал с юмрук в гърдите.

Това послужило като знак за останалите. В следващия момент Настрадин Ходжа и едноокият били повалени на пътя, обсипани с ритници, млатени и ритани. Настрадин Ходжа още веднъж имал случай да благодари на дебелия си пътен халат.

— Тоя нарочно ни баламосваше със своите Агабеговци!

— А другият в това време е плячкосвал!

— Ами как майсторски се правеше на болен!

Кютекът започнал отново.

Най-после чайханджията и неговите приятели напълно се насладили на отмъщението. Потни, запъхтени, те напуснали толкова безславното за Настрадин Ходжа бойно поле.

Пак зачаткали по камънака звънките подкови, стихнали в далечината…

Настрадин Ходжа се изправил: първите му думи били към магарето:

— Сега разбирам защо се отби от големия път, о, презрян син на гнусните деяния на баща си. Моят халат ти се е сторил твърде прашен? Но запомни, само ако някъде за трети път почнат да го тупат, без да го свалят от гърба ми, горко ти, о, дългоухо вместилище на гюбре! Няма да ме домързи да измина сто хвърлея на стрела, но ще намеря някъде кланица с ръждясали от кръв ченгели, с криви нащърбени сатъри, направени от сърпове, с дълги брястови пръчки, на които разпъват магарешки кожи! Запомни!…

Магарето мигало с белезникавите си мигли; муцуната му била невинна, кротка, сякаш всичките тия заплахи не се отнасяли за него.

Едноокият лежал по очи и не мърдал.

Настрадин Ходжа го побутнал по рамото.

Едноокият страхливо надигнал глава:

— Отидоха ли си? Рекох, да не си почиват… — и изтупвайки прахта от халата си, добавил: — Добре че всички бяха боси.

— Не разбирам какво му е добрето.

— Като са боси, ритат с петите — обяснил едноокият. — А за удар петата е много по-слаба от пръстите.

— Ти по-добре знаеш.

— А най-лоши за ребрата са канибадамските ботуши — продължил едноокият. — Тамошните майстори за красота турят на носа твърда подметка — за един — гиздило, за друг патило…

— Нито веднъж не съм опитвал с ребрата си канибадамски ботуши и нямам намерение да ги опитвам — рекъл. Настрадин Ходжа. — Най-добре ще е, почтени, ако ей на това място се разделим — и то завинаги!

Той се метнал на магарето и лекичко го чукнал между ушите — обичайният знак да потегля.

Едноокият внезапно заронил сълзи, паднал на колене и препречил пътя на Настрадин Ходжа.

— Изслушай ме! — жално завикал той. — Никой, нито един човек на света не знае истината за мене! Умолявам те, бъди милосърден, изслушай ме — и тогава ще видиш много неща с други очи!

Вълнението му не било престорено, сълзите му били искрени, тялото му се тресяло от ридания.

— Да, аз съм крадец! — той се задавил от плач и се ударил с юмрук по гърдите. — Аз съм мръсен престъпник и знам това! Но, непознати човече, повярвай ми, от моята престъпност най-много страдам самият аз. И няма на света нито една душа, която да поиска да ме разбере!…

Всичко това било толкова неочаквано, че Настрадин Ходжа се сбъркал.

Къде от любопитство, къде от съжаление, той се съгласил да изслуша крадеца.