Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

В караулното помещение било мръсно, прашно, зловонно и димно. Стражарите седели на едно протрито кече, което служело за гнездо на бълхите, и като се почесвали, мечтаели за залавянето на Настрадин Ходжа.

— Три хиляди танга! — казвали си те. — Помисли само: три хиляди танга и длъжността главен шпионин!

— И хем някому ще се падне този късмет!

— Ах, да се паднеше на мене! — въздъхнал един ленив дебел стражар, най-глупавият от всички, когото не пъдели от служба досега само защото се научил да гълта сурови яйца, без да повреди черупката им, с което развличал понякога светлия емир и получавал от него малки подаяния, но затова пък по-късно изпитвал жестоки болки.

Сипаничавият шпионин се втурнал в караулното като вихрушка:

— Той е тук! Настрадин Ходжа е на пазара! Преоблечен е като жена!

Стражарите грабнали тичешком оръжието си, спуснали се към портата.

Сипаничавият шпионин тичал след тях и викал:

— Наградата е моя! Чувате ли! Аз пръв го видях! Наградата е моя!

Щом видял заптиите, народът се пръснал. Започнала блъсканица. Смут обхванал пазара. Заптиите се врязали внезапно в навалицата, най-усърдният от тях, който тичал отпред, уловил някаква жена и й смъкнал яшмака, като открил пред всички лицето й.

Жената се разпищяла, отдалеч й отговорил също тъй пронизителен женски вик, ето че закрещяла, изскубвайки се от ръцете на заптиите, трета жена, четвърта, пета… След две минути целият пазар се изпълнил с женски писък, викове, вопли и ридания.

Тълпата замряла, смаяна, вцепенена. Такова кощунство още никога не се било случвало в Бухара. Мнозина побелели, други почервенели от негодувание: нито едно сърце не било спокойно в тази минута. Заптиите продължавали да безчинствуват, хващали жени, удряли ги, блъскали ги, биели ги, смъквали им дрехите.

— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените.

Над тълпата страховито се издигнал гласът на ковача Юсуф:

— Мюсюлмани! Какво гледате? Не стига ли, че заптиите ни обират, та сега и жените ни позорят посред бял ден!

— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените. Тълпата загълчала, разшавала се. Някакъв водоносец чул гласа на жена си, спуснал се към нея, заптиите го отблъснали, но на помощ му се притекли двама тъкачи и трима медникари и отблъснали заптиите. Завързала се битка.

Тя се разраствала стремително. Заптиите размахвали саби, а върху тях от всички страни летели стомни, подноси, делви, чайници, подкови, цепеници; стражарите не успявали да ги избягнат. Битката обхванала целия пазар.

През това време емирът сладко си почивал в двореца. Изведнъж той скочил, изтичал до прозореца, отворил го и в ужас го хлопнал пак. Дотичал Бахтияр — блед, с треперещи устни.

— Какво е това? — бъбрел емирът. — Какво става на мегдана? Къде са топовете? Къде е Арсланбег?

Втурнал се Арсланбег, паднал по очи:

— Нека повелителят заповяда да ми отсекат главата!

— Какво има?! Какво става на мегдана?! Арсланбег отговорил, както си бил на пода:

— О, господарю, подобен на слънцето, който затъмняваш…

— Стига! — яростно тропнал с крак емирът. — Ще се доизкажеш после! Какво става на мегдана?

— Настрадин Ходжа!… Той се преоблякъл като жена. Всичко е заради него, заради Настрадин Ходжа! Заповядай, повелителю, да ми отрежат главата!

Но до това ли му било сега на емира?