Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Емирът бил мрачен и страшен чак до вечерта. Минала нощта, а на сутринта обзетите от страх придворни отново видели тъмния печат на гнева върху лицето му.

Напразни били всички усилия да го развлекат и развеселят, напразно в дима на запалените благовония се извивали пред него танцувайки с дайрета в ръце, поклащали пълни бедра, блестели с бисерите на зъбите си, разголвали уж случайно мургавите си гърди — той не вдигал тежък поглед и по лицето му преминавал гърч, от който изпадали в трепет сърцата на придворните. Напразни били всички хитрини на шутовете, акробатите, фокусниците и индийските факири, които приспивали змии с тръстиковите си свирки. Придворните си шепнели:

— О, проклети Настрадин Ходжа, сине на греха! Колко неприятности търпим заради него!

Всички с надежда обръщали погледи към Арсланбег.

Той бил събрал в караулното помещение най-изкусните шпиони: между тях бил и сипаничавият шпионин, когото Настрадин Ходжа по вълшебен начин излекувал от паралич.

— Знайте — рекъл Арсланбег, — че вие по заповед на нашия светлейши емир се лишавате от заплата дотогава, докато не бъде заловен злодеят Настрадин Ходжа! А ако не го издирите, ще се лишите не само от заплатата, но и от главите си, обещавам ви това твърдо. И наопаки, оня, който положи цялото си усърдие и залови Настрадин Ходжа, ще получи награда от три хиляди танга, а освен това ще получи и повишение в службата: ще бъде назначен за главен шпионин.

Шпионите веднага поели на работа, преоблечени като дервиши, просяци, водоносци и търговци, а сипаничавият шпионин, който надминавал останалите по хитрост, взел килимче, бобови зърна, броеница, старинни книги и отишъл на пазара, на кръстопътя между златарската и мускусната чаршия, дето възнамерявал, като се представи за врач, да разпита хубавичко жените.

А един час по-късно на пазарния мегдан излезли стотици глашатаи, които призовавали с виковете си всички мюсюлмани да чуят. Те разгласили емирския ферман. Настрадин Ходжа се обявявал за враг на емира и осквернител на вярата, на жителите се забранявали всякакви сношения с него, а най-вече укриването му, за което виновните щели да бъдат наказани незабавно със смърт. А на оня, който го предаде в ръцете на емирската стража, се обещавала награда от три хиляди танга и други милости.

Съдържателите на чайхани, медникарите, ковачите, тъкачите, водоносачите, камиларите си шепнели:

— Емирът ще има да чака дълго!

— Не е такъв нашият Настрадин Ходжа, че да им се даде да го хванат!

— И не са такива жителите на Благородна Бухара, че да се съблазнят от парите и да предадат своя Настрадин Ходжа!

Но лихварят Джафар, който тоя ден извършвал обичайната си обиколка из пазара и мъчел длъжниците си, мислел другояче: „Три хиляди танга! — вайкал се той. — Вчера тия пари ми бяха комай в джоба! Настрадин Ходжа ще дойде пак при тази девойка, но аз сам не ще съумея Да го заловя, а ако кажа някому, ще ми отнемат наградата! Не, ще постъпя другояче!“

Той се запътил към двореца.

Дълго чукал. Не му отваряли. Стражарите не чували: те оживено разговаряли, като измисляли планове за залавянето на Настрадин Ходжа.

— О, доблестни воини, да не сте заспали там? — с отчаян глас викнал лихварят, като тракал желязната халка, но минало много време, преди да се чуят стъпки, да изскърцат резетата и вратата да се отвори.

След като изслушал лихваря, Арсланбег поклатил глава:

— Почтени Джафар, не те съветвам да ходиш днес при емира. Той е страшен и мрачен.

— Аз тъкмо имам отлично средство да го развеселя — възразил лихварят. — О, почтени Арсланбег, опора на трона и усмирител на враговете, моята работа не търпи отлагане. Иди кажи на емира, че съм дошъл да разсея скръбта му.

Емирът посрещнал лихваря мрачно.

— Говори, Джафаре. Но ако новината ти не ни развесели, ще получиш още тук, веднага двеста пръчки.

— О, велики господарю, ти, който затъмняваш с блясъка си всички царе, минали, сегашни и бъдещи — рекъл лихварят, — на мене, нищожния, ми е известно, че в нашия град живее една девойка, която смело ще нарека пред лицето на истината най-прекрасната от всички прекрасни.

Емирът се оживил, вдигнал глава.

— О, повелителю! — продължил одързостеният лихар. — Нямам думи да възхваля достойно красотата й. Тя е висока на ръст, красива, стройна и съразмерна, със сияещо чело и румено лице, с очи, които напомнят очите на газела, с вежди, подобни на тънък месец! Бузите й са като анемони и устата като Сюлеймановия печат, и устните й като корал, и зъбите й като бисер, и гърдите й като мрамор, украсен с две вишни, и раменете…

Емирът сврял потока на красноречието му:

— Ако девойката е действително такава, Както ти казваш, тя е достойна да заеме място в нашия харем. Коя е тя?

— Девойка от прост и незнатен род, о, повелителю. Дъщеря е на един грънчар, с чието нищожно име не се одързостявам да оскърбя слуха на повелителя. Мога да посоча къщата й, но ще получи ли за това награда преданият роб на емира?

Емирът кимнал на Бахтияр: в краката на лихваря паднала кесия. Лихварят я грабнал със светнало от алчност лице.

— Ако тя се окаже достойна за похвалите ти, ще получиш още толкова — рекъл емирът.

— Слава на щедростта на нашия владетел! — провикнал се лихварят. — Но нека повелителят бърза, защото известно ми е, че ловци преследват тази сърна!

Веждите на емира се сключили, дълбока бръчка разсякла челото му:

— Кой?

— Настрадин Ходжа! — отговорил лихварят.

— Пак Настрадин Ходжа! И тук Настрадин Ходжа! Той ни изпреварва навсякъде, този Настрадин Ходжа, а вие — и като разклатил трона, емирът рязко се обърнал към везирите, — вие винаги закъснявате, нищо не правите и подхвърляте нашето величие на опозоряване. Хей, Арсланбег! Да бъде докарана тази девойка тук в двореца и ако не я доведеш, на връщане ще те срещне палачът!

Не минали пет минути и от портите на двореца излязъл, като подрънквал с оръжието си и блестял на слънцето с щиковете си, голям отряд заптии под командата на самия Арсланбег, който окачил на сърмения ся халат златна плочка в знак на своята сила и власт.

Отстрани, като куцал и отвратително се клатушкал, вървял лихварят; той час по час изоставал от заптиите и ги настигал с подскачания. Народът се отдръпвал, сподирял лихваря с недобри погледи, като се мъчел да отгатне какво ново злодейство е намислил той.