Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (58)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

С този разговор на Настрадин Ходжа със старата черница завършила една от забележителните страници от книгата на неговото битие. Всичко, което той бил замислил, било изпълнено: коженият кемер на сарафина се разтворил пред него, кесията с десетте хиляди танга била в пояса му, тежко притисната от друга, по-малка кесия, получена от велможата. Сега той с пълно право можел да помисли за почивка, но вече други грижи започнали да го налягат.

Няма да описваме подробно следващите дни на Настрадин Ходжа — ще кажем накратко: той купувал. Купувал всякакви мили за детското сърце неща, каквито му попадали пред очите: копринени халатчета, ботушки с шарени пискюли, чехлички, обувчици, роклички, играчки, сладкиши, мънистени герданчета, обички и сребърни пръстенчета. По пазара го съпровождал едноокият крадец, прегърбен под тежестта на голям чувал; щом чувалът се напълнел догоре, крадецът го отнасял в един сокак близо до пазара, в една запустяла къща, а като се върнел, вече го чакал друг чувал, пълен наполовина.

Купуването продължило до вечерта. Едноокият крадец каталясал от носене. Най-после ударили барабаните, пазарът кипнал от последната суматоха и в топлите, ниско полегати лъчи на захождащото слънце по цялото огромно прашно пространство от конския пазар на север до китайската махала на юг захлопали тежки кепенци, спускани на дюкяните, и разногласо звъннали пеещите медни катинари; тълпите оредявали, камилите и колите тръгнали към нощните биваци, кервансараите широко отворили вратите си насреща им, безбройните гостилници и чайхани изпълнили въздуха с ароматен пушек, който не се разсейвал, а висял на пластове в безветрения въздух, нежножълт от слънцето отгоре и сиво-черен отдолу.

Настрадин Ходжа и едноокият крадец, натоварени с последните два чувала, тръгнали към къщата. Връзката пръстенчета, които купил най-накрая, вече когато биели барабаните, Настрадин Ходжа носел в ръката си и отвреме-навреме подрънквал с тях, та след пазарната гюрултия да освежи слуха си с веселото тънко сребърно пеене.

Тук ще напомним, че всичко това ставало преди празника на дядо Турахон. Уличката била обзета от празнична суетня. Срещу Настрадин Ходжа и едноокия крадец час по час изскачали из портите малките земни жители, по на осем, девет, десет години, със загрижено-тайнствени лица и тревожно-радостни пламъчета в очите, бързали по своите неотложни и важни работи — кой за шарени конци за везане на тюбетейки, кой да търси случай да направи добрина, каквато днес още не бил извършил. Но колкото и загрижени да били, нито един не забравил да се поклони на нашите пътници и да рече високо:

— Добър вечер, дано утре във всичко да ви спори! Да ви помогнем ли за носенето на чувалите?

— Сполай ви! — отвръщал Настрадин Ходжа. — Дано всичките ви работи през тази нощ бъдат успешни, дано се сбъднат всичките ви надежди и очаквания! А чувалите — как ще ги носите, като можете да влезете по трима в един чувад? Но можете да ни изпратите, което в очите на дядо Турахон — повярвайте ми — ще бъде все едно, че сте носили чувалите.

Децата възторжено посрещали тези думи и тръгвали да ги изпращат. Настрадин Ходжа и едноокият стигнали до къщата, заобиколени от шумна тълпа обути и боси, стригани и с плитчини, чипоноси и с прави нослета, с лунички и без лунички, черни, рижи, русоляви и всякакви други деца. Точно тука дошла разгеле връзката пръстенчета — стигнали за всички, даже две пръстенчета останали на връзчицата.

— Непременно да сложите пръстенчетата в тюбетейките, като ги закачвате през нощта — поучавал децата Настрадин Ходжа. — Нека това да бъде за дядо Турахон знак, че сте помагали да носим чувалите.

Остатъкът от деня Настрадин Ходжа и едноокият крадец прекарали в празната къща, сред струпаната накуп стока — ботушки, халатчета, играчки и сладкиши. Тук и вечеряли, в слабата кехлибаренорозова полусветлина на зарята.

Настъпила нощта.

Само луната в небето, увиснала сред широк мъглив кръг, видяла какво направили те по-нататък. Натоварени с чувалите, крадешком излезли от стихналата безлюдна улица, вълшебно преобразена от лунната светлина: синкава мъгла, ромолене на вода, дълбоки сенки, които образували в стените и оградите тайнствени проходи, от които сякаш всеки момент щял да се покаже самият Турахон или незабравимият халиф Харун ал Рашид с двойното си наметало: отгоре просяшко и оръфано, но с царствена, извезана с елмази подплата.

Много пъти се връщали те в къщата, освободени от своя товар, с празни чували в ръцете и излизали пак, прегърбени под тежестта на пълните.

Тихо проскърцвали портите, оставени тази нощ по традиция незаключени.

Понякога се чувал нетърпеливият шепот на едноокия:

— Къде ли са се изхитрили да скрият тюбетейките тези малки разбойници, дето живеят под тукашните покриви? Чакай да погледна и в оня край на лозето.

Намирали тюбетейките някъде из потайните ъгли; на дъното на някоя проблясвало познатото пръстенче — тогава Настрадин Ходжа турял с другите подаръци и парче халва, за помощта при носенето на чувалите.

Къси са майските нощи, а колко неща били накупили: наложило се да носят без почивка и да бързат.

В дворчето на вдовицата влезли едва на разсъмване — мъглата вече се вдигала.

А последните чували разнасяли на бегом и все поглеждали на изток, където руменеело и откъдето зад гори и морета с рубинена корона в слънчева плащеница идвал новият сияен ден.

Сколасали навреме. Завършили обиколката си в най-далечната уличка, в една спретната, чисто преметена градинка, откъдето трябвало да се спасяват с бягство, защото някакъв нетърпелив малчуган не изчакал да се съмне, а нетърпеливо изскочил от, постелята преди законното време и едва не ги сварил при своята тюбетейка. Седнали с разтуптени сърца от другата страна на плета, в мокрите от росата лопуши и репеи, те чули възторжените викове на нетърпеливия хлапак, който за един миг дигнал на крак цялата улица, дотогава сънна и тиха. Под свежото дихание на утрото мъглявата бледност, на високото небе над тях се изпарявала, през нея все по-чиста изплувала дълбока гъста синева и допушите от всички страни протягали към тях лапите на листата с трепкащи по тях едри капки роса — като грубите длани на рибари, които вадят бисери от морето.

Те се връщали по същите улици, но вече със слънчевите лъчи, които леко и прохладно се плъзгали насреща им. Във всички къщи по пътя си те чували радостни възгласи. „О, благословена нощ! — говорел едноокият. — О, велика нощ на моя живот!…“ А Настрадин Ходжа залитал от умора.

Къщата, в която се били настанили, била далеко, а по това време някои чайхани вече били отворени; полусънените чайханджии с прозявка и протягане разпалвали огньовете в огнищата, изтупвали килимите и халищата.

— Че защо да се връщаме в оная къща, като е празна? — рекъл Настрадин Ходжа и свърнал към една чайхана.

Собственикът ги посрещнал особено приветливо, като първи, най-ранни гости, които са направили сефте на търговията му; налял им дъхав чай, постлал в тъмния ъгъл две малки черги.

Настрадин Ходжа седнал и рекъл:

— Ако дядо Турахон се уморява така всеки път, нищо чудно, че след това спи цялата година!

— Пък аз се сетих за моята роза пред гробницата — отвърнал едноокият. — Как мислиш, дали ще се хване? Настрадин Ходжа не отвърнал: той вече спял. Той спял, този весел скитник, който умеел да направи свой дом от всяко място, където можел да прислони глава. След малко заспал и едноокият. И нито протяжното скърцане на колите, които се проточили на върволица през пазара, нито звънците на камилските кервани, които минавали пред чайханата, нито оглушителните викове на водачите на овчите стада, нито подканянията на водоносците и мекичарите, изсипали се отведнъж накуп на пътя от всички ъгли, порти и сокаци — нищо не можело да смути дълбокия им сън. А около чайханата и над нея вече всичко горяло, сияело и се топяло — земята плувала от прохладните вирове на утрото към палещия слънчев океан.

Дълго спали те, без да знаят нищо за трепетното вълнение, което обхванало в околните къщи не само децата, но и възрастните. Хората си показвали един на друг подаръците на Турахон, шепнели и чудом се чудели! Какво обяснение можели да намерят те за това необикновено, небивало чудо, което станало не в една и две къщи, а в няколко стотици едновременно? Едно единствено, трогателно в своята простота, подсказано от вярата на бащите: значи всичко е истина, бисмилла рахман рахим! Наистина добрият дядо Турахон е праведен и дарен с безсмъртие!

Велики, неизброими били за света последствията от тази нощ. Може би и досега някои хора, незнайно за самите тях, носят в сърцата си нейния отзвук. Тази нощ върнала на мнозина кокандци вярата в истинността на безспорното добро на земята — кое друго дело може да се сравни с това по възвишеност?

Градът се вълнувал, шепнел… А в бедната вдовишка къщица мълчалива плаха радост изпълнила всичко. Всеки от тримата сина на вдовицата намерил в тюбетейката си по хиляда златни танга, отделно големите подаръци, струпани на три купчини на земята и грижливо покрити с кърпи — да не ги намокри росата (направил го едноокият крадец). Какво можела да помисли за това бедната жена, какво да каже? Тя нищо и не казвала, нито пък разправяла — само плачела и вярвала. В живота пред нея сякаш се отдръпнал притискащият от всички страни мрак на безизходицата, разсечен наполовина от широкия и ярък лъч на надеждата, помощта и доброто участие в нейната орис.

Възрастните се чудели на нощните събития, а децата — хич: те и не очаквали друго от своя стар приятел и покровител. Те не изпитвали нужда да укрепват в себе си вярата в доброто, понеже тази вяра, дадена им заедно с живота, в тях още не била разколебана, не била подправена с лъжлива хитрост и светела в сърцата им с първородна девственост. Хванати на хоро, те се въртели на меката копринена морава в градините и с гръмки гласчета старателно пеели благодарствената си песничка:

Духай, духай, развигорко,

бели вишни разцъфти!

Съмна се и отвисоко

Слънчо грее и блести.

 

Пролет зимата прокужда.

Пиле пее с весел тон

и от гроба се събужда,

става дядо Турахон.

Съпроводени от тази песен, която се чувала отвсякъде, Настрадин Ходжа и едноокият крадец в тихия предвечерен час напуснали Коканд.

Те тръгнали да търсят планинското езеро, за което Настрадин Ходжа нищо не можал да научи в Коканд.

Бодро стъпвало по пътя магарето, което през всичкото това време не споделило нито един кахър на своя стопанин: седнал на самара, Настрадин Ходжа се оплаквал на едноокия:

— Пак е надебелял като бъчва! Скоро вече няма да мога да го яздя, ще трябва да го продам на някой кривокрак, киргизец.

А песента безспир се носела подир тях: от едно място тя се предавала на друго, трето и така — без край, от градина в градина:

Бърза с дните бързокрили,

чак до първите зори

шие роклички красиви

и халатчета крои.

Минали дворцовия площад с подземната тъмница, над която висяла сива смрадлива омара, излъчваща се от трите отдушника, минали Моста на отсечените глави, Настрадин Ходжа се надигнал на две ръце от самара да види за последен път гадателите. Нишата на управителя все още била празна. Но около нишата на стареца се забелязвало суетене, притичване; бързане: там се подмазвали. И отдалеко проблясвал с костен блясък на мазаният с олио знаменит череп.

Пресекли — Настрадин Ходжа на самара, с вдигнати крака, а едноокият бос и със запретнати крачоли — бурната ледена Сай, осветена от слънцето до дъното, до шарения чакъл и до огладените валчести камъни, а отсрещният бряг ги посрещнал с познатия припев:

Щом децата засънуват

в майска вечер лунен сън,

става пак доброто чудо:

тръгва дядо Турахон.

Отвъд градската стена, след лепкавия зной на тесните улици и притиснатите сокаци, веднага ги лъхнал свеж вятър, простор. Градини, нивя и пътища били пред тях — пътища и надясно, и наляво, и направо…

Едноокият умолително погледнал Настрадин Ходжа:

— Така ли ще подминем, без да се отбием до гробницата и да видим посадената роза?

Честно казано, на Настрадин Ходжа много-много не му се ходело до гробницата: той се страхувал, че изсъхналата роза ще подействува угнетяващо на едноокия и ще подкопае в душата му едва укрепналата вяра. Но нямало как, не можел да намери веднага подходящ предлог и трябвало да завият.

Свърнали към гъсто и тъмно зеленеещите вдясно брястове и скоро стигнали до дебелата им прохладна сянка.

Едноокият вървял мълчаливо, въздишал. Вътрешният му трепет се предал и на Настрадин Ходжа, който, макар и да знаел, че на тоя свят няма никакви чудеса, все пак усещал в душата си странна топлина, преминаваща в трепет.

Не напразно чувствувал той тази топлина! Трепнал, когато видял досами гробницата голям и силен храст, отрупан с големи ярки рози.

Едноокият извикал и полубезумен паднал на каменните стъпала на гробницата, облян в сълзи.