Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Дойде време за поливане — весело рекъл Агабег, когато сутринта дошъл при отливника. — Вярно, тоя път няма да получа пари, а нещо друго, но и занапред ще има поливане: винаги мога да наваксам парата. Направил съм си аз сметката.

Езерото кротко синеело; отгоре също така кротко и умиротворено синеело небето, дълбоко, прохладно, навлажнено от нощните мъгли — сънния дъх на земята.

— Днеска сам се оправяй с водата, аз съм зает — продължил Агабег. — Сега ще ми доведат онова момиче. А, ей ги, вече го водят…

Настрадин Ходжа погледнал към селото.

По пътя към езерото вкупом идвали хора.

— Не виждам момичето с тях.

— Как не го виждаш?

Агабег се вторачил в пътя. След това с недоумение се обърнал към. Настрадин Ходжа:

— Я, я виж по-добре, Узакбай, твоите очи са по-силни.

— Само старци — отвърнал Настрадин Ходжа.

— Разбирам! — зловещо казал Агабег. — Пак идват да крънкат! Ама аз не съм от ония будали, дето се поддават на кандардисване и се размекват от сълзи. Гледай сега какво ще ги направя!

Той се надул, разперил лакти; очите му станали на цепки, брадата му щръкнала, косматата му шия набъбнала и потънала между раменете.

Старците наближили.

Най-отпред вървял Мамед Али. Довчера жалък, треперщ, той за една вечер сякаш се родил отново. Стъпвал твърдо и смело гледал Агабег право в очите — като равен.

Зад него вървели двама земеделци, ковачът, грънчарят, налбантинът и най-отзад — чайханджията Сафар.

Мамед Али се поклонил без раболепие, без много-много да насилва стария си гръб.

— Дойде време за поливане и ние искаме да получим вода.

Останалите погладили брадите си, призовавайки благословията на аллаха за по-голям берекет.

— Вода ли искате? — застрашително попитал Агабег. — Ас какво смятате да ми платите? Знаеш моето условие, старче: дъщеря ти.

— Моята дъщеря не е стока за продан — отвърнал Мамед Али с твърдост и достойнство, каквито вчера не можели да се предположат, у него.

Настрадин Ходжа бил готов да се хвърли към него и да го прегърне за този смел отговор. Старецът потвърдил една от най-старите му мисли: освобождаване от глада и от страха — ето какво му трябва на човека, за да изцеди от кръвта си унизителната робска капка!

Агабег учудено погледнал Мамед Али: откъде е събрал старецът такъв кураж?

— С какво мислиш да ми платиш?

— Ето! — старецът извадил от пояса кожената протрита торбичка.

— Какво е това?

— Виж.

Агабег взел торбичката, развързал я.

Сафар, който стоял най-отзад, опънал мършавия си врат. Той и сега останал верен на себе си: бил убеден, че тая работа е съмнителна и, разбира се, скъпоценностите ще излязат фалшиви, както предричал сутринта в чайханата. Чуден човек! Той умеел да се скрие от радостта дори ако тя сама летяла към него!

Другите стоели безмълвни, еднакво готови и за победно тържество, и за срамно бягство.

Лицето на Агабег, когато той видял златото и камъните, се сменило.

— Отде ги взе?

— Намерих ги.

— Намери ли ги?…

— Къде?

В градината, под корените на ябълката.

— Мамед Али, ти майтап ли си правиш с мене?

— Много съм стар за това. Пък й не ти ли е все едно отде съм ги взел.

— Хм, странно… И подозрително — избоботил Агабег и изсипал скъпоценностите върху дланта си. На яркото сутрешно слънце те светели още по-ослепително, отколкото вчера под лъчите на залеза.

— Хора, дето разбират, казаха, че струват много повече от четири хиляди — започнал Мамед Али.

— Дето разбират! — прекъснал го Агабег. — Къде пък ги намери такива, дето разбират — сред тия дървени селендури като тебе! — Той мушнал скъпоценностите в джоба си. — Добре, от мен да мине. Узакбай, пущай водата.

Ключът изскърцал. Настрадин Ходжа свалил катинара. Старците — по двама от всяка страна — се хванали за витела. Ръждясалите синджири се опънали, савакът тръгнал нагоре, впит в накиснатите жлебове. Водата, образувала стъкловидно вдлъбната извивка с дълги въртеливи дупки по краищата, рукнала изпод савака в коритото. Шуртенето се усилило, преминало в равно бучене; водата хукнала по сухия канал, подгонила отпред мътен пенлив гребен, който облизвал окапали листа, клончета, птичи пера — всичко, което му се изпречвало. Но канала сякаш се търкалял лъскав топ разгъваща се коприна, която стремително застилала дъното.

Вода! В далечината често-често зачукали мотики: отбивали водата по нивите. След минути звънът се повторил от различни краища: водата се разливала, дарявала живот на растенията, на дърветата, а чрез тях — и на хората. Мамед Али се навел над аръка, благоговейно наквасил побелялата си глава, брадата. Старците се молели.

 

 

Цял ден чайханата на Сафар била празна: всички мъже били по нивята. Прибрали се чак привечер, по мръкнало, като възложили надзора на най-уважаваните старци, известни с честността си. Задължили старците цяла нощ да пазят на смени отбивките от главния арък, зорко да следят, щото всяка нива, всяка градина да получи нужната вода и нито една капка да не отиде нахалост. Крадецът на вода Камил, който още от младини безброй пъти ял лобут от съселяните си, загдето крадял вода, този път бил предаден под надзора на моллата, който мъдро решил да го запре в минарето и да го държи под ключ до сутринта.

Изгряла месечината и видяла под себе си същите ниви и градини, но сега върху тях била метната мрежа от сребърни нишки — пълните с вода аръци блестели, струели, тичали на всички посоки, преплитали се, слизали се и отново се разделяли. Тази нощ и тишината била особена, цялата изпълнена с тихо ромолене, стаено плискане и бълбукане: отвреме-навреме се чувало неясно мляскане, Сякаш самата земя, усетила върху себе си прохладната влага, шавала и въздишала в просъница.

Хората толкова капнали по нивите, че веднага се разотишли и легнали да спят. В чайханата си убивали времето само четиримата старци; които след полунощ трябвало да излязат да пазят водата. Разбира се, приказката се въртяла около вчерашната находка на Мамед Али. Самият той не участвувал в разговора: днес толкова пъти повторил тази история на всеки съселянин поотделно, че съвсем изнемощял и сега се ограничавал само с безсловесни звуци: за потвърждение мучал, за отричане цъкал с език.

— Че да не е изникнало само под ябълката това имане, джанъм! — чудел се Сафар.

— Може отколе да си е било там! — отвърнал един старец.

Мамед Али цъкал с език. Отколе! Нали всяка година окопава ябълката — защо не го е намерил по-рано?

— Сигурно не си забелязвал торбичката. Смятал си я за буца пръст.

Тази догадка засегнала честта на Мамед Али: той не бил от ония градинари, които оставят буци, когато окопават овошките.

— Какво си блъскате главите, какво се чудите! — не издържал той. — Откъде било дошло имането! Много ясно, от аллаха! Мигар той не е всемогъщ, мигар това чудо не е по силите му?

Сафар се уплашил:

— Аллах ли?… Опомни се, Мамед Али! Искаш да кажеш, че сам аллах е слязъл вчера в твоята градина?

— Защо той? Може да е пратил някой старец. Дядо Турахон, да речем.

Дядо Турахон!… Тъкмо неотдавна минал неговият празник. Чоракските дечурлига, както кокандските и както всички останали, също закачвали тюбетейките си в градините и лозята. Дядо Турахон!… В главите на старците веднага изплували спомени — отзвук от ония благословени години, когато и те самите, замиращи от вълнение, зашивали на тюбетейките си шарени конци. В студената памет на разума този далечен отзвук можел и да затихне, да угасне, но в паметта на сърцето — никога!

И в окадената тясна чайхана времето потекло назад. Старците си спомняли и отново ставали деца; беззъби, сбръчкани, грохнали, оказало се, че те били влезли в здрача на своето битие само тялом, а в сърцата си били запазили непомръкващата зора на своето утро — леката, прозрачно-златиста светлина, която ги била посрещнала в люлката. Този, който умее да наблюдава хората внимателно, няма да се учуди: той знае колко много детско носим всички в себе си.

— Може пък наистина да е дядо Турахон? — замислено рекъл един от старците.

— Но в неговата къща няма деца — усъмнил се втори.

— Откъде-накъде? — повишил глас Мамед Али. — Ако е обичал моята Зулфия като малко момиче, защо сега трябва да я разлюби?

В края на краищата старците решили, че Мамед Али е прав: имането го е донесъл Турахон…

Настъпила полунощ и турила край на приказките в чайханата. Старците се пръснали по полето. Мамед Али бил замислен, въздишал дълбоко, обръщал взор към нощното небе, към звездите, които му се стрували близки, пухкави, топли през сълзите на умилението, замрежващи час по час очите му.

Нему се паднало да пази нивите и градините най-горе, в началото на аръка. С мотика на рамо той вървял по брега, внимателно оглеждал къде се отделят малките странични вади от главния арък: да не се е образувал някъде пясъчен нанос и да пречи на свободната теч на водата? Тук-таме спирал, с два–три удара на мотиката оправял забелязаната нередност и продължавал нататък. Водата струяла насреща му, ту се скривала в черните сенки на дърветата, ту искряла на откритите места, цялата обсипана със звездно сребро.

Стигнал до големия път и се спрял. Отстрани на мостчето видял двама среднощни караконджоли да си приказват. Надал ухо, без да излиза от сянката. По гласа познал Агабег. За втория се сетил: пазачът на езерото.

— Значи утре, Узакбай, ти ще се откриеш пред мен и ще ме посветиш във великата тайна?

— Да, утре посред нощ, чорбаджи.

— Да не се отметнеш?

— Казана дума — хвърлен камък.

Двамата слезли от мостчето, тръгнали право срещу Мамед Али. Старецът не искал да ги среща, но нямало как.

— Кой е? — обадил се Агабег.

— Аз съм, Мамед Али. Пазя водата.

— А, Мамед Али! Пази я, пази. Само гледай да не забравиш да си пазиш и щерката: след сегашното ще има и друго поливане.

Лицето на стареца пламнало. Той вдигнал глава да отвърне достойно — и премълчал. Отровената капка в кръвта му не дремела. Сутринта тя отстъпила, но сега му го връщала. Тази капка била най-големият съюзник на Агабег и на всички останали Агабеговци по света, главната опора на тяхното несправедливо могъщество. „Всеки за себе си“ — шепнела тя на хората. Лъжа! Онези, които живеят по това правило, никога не могат да защитят себе си в големите неща.

Старецът приседнал на камъка и се замислил. Едвам изпроводил едната беда, той вече бил потиснат от тежкото предчувствие за следващата.

Разбира се, той ще откаже, ако Агабег отново поиска Зулфия. Ще откаже с пълно право: веднъж той вече плати за всички. Сега е ред на другите. Но Агабег може и да не иска пари. Или Зулфия, или няма вода. И пак ще се съберат старците в чайханата, пак ще кажат: „Мамед Али, само ти можеш да ни спасиш!“ Какво да прави, какво да прави?

— На тая работа колай лесно се намира — изведнъж рекъл някой съвсем наблизо.

Старецът се сепнал.

Пред него стоял пазачът на езерото. Сам, без Агабег.

— Какъв колай? На коя работа?

— На тая, за която току-що мислеше.

— Нищо не съм мислел, аз дремех…

— Нека да бъде на твоето — колай на тая работа, за която току-що дремеше. Дай по-скоро Зулфия на Саид — и край. Кой може да ги раздели, когато са мъж и жена?

Старецът останал като гръмнат! Как така пазачът прочете мислите му!

— Не се чуди — продължил пазачът. — Аз не съм нито магьосник, нито вълшебник. Ти просто много се беше унесъл и почна да мислиш на глас.

Да мисли на глас — каква непредпазливост! Старецът се закашлял, взел да се върти на камъка. Каква непредпазливост! Утре всичко ще бъде съобщено на Агабег!

— За нищо не съм мислел — остави ме на мира! Какво те е еня за моите деца?

— Аха! „За моите деца“, викаш. Значи в мислите си ти отдавна си ги оженил. Сега остава само моллата.

Втора грешка! Тоя пазач е опасен човек! Хваща се за всяка дума! Трябва да стоя по-далеч от него.

— Ще ида да нагледам водата…

Не било — толкова лесно да се отърве от пазача на езерото: той тръгнал с него.

— Я ми кажи, Мамед Али, ама честно — откъде взе скъпоценностите? Кълна се, тайната ще умре с мене.

Изпитва го! Агабег го е пратил!

— Намерих ги в градината, под корените на ябълката — троснато, почти грубо отвърнал старецът.

— Че кой ги е турил там?

Търпението, на стареца свършило, той строго погледнал пазача в очите:

— Кой ги е турил! Един, дето не мяза на тебе и на твоя чорбаджия, един благодетел, чието име е благословено винаги, навсякъде и докато свят светува!… Разбра ли?

И понечил да тръгне, сметнал, че е казал достатъчно, дори повече, отколкото трябва, та занапред да си няма никакво вземане-даване с тоя пазач.

Но пазачът не се отмествал — стоял и му запречвал пътя.

Със спокойно и властно движение на ръката Мамед Али го отстранил:

— Дръпни се, аз тръгвам…

Тук станало нещо неочаквано: пазачът изведнъж сграбчил стареца за раменете, раздрусал го силно на три пъти и рекъл:

— Ами че дядо Турахон! Как не се сетих!

Също така внезапно смъкнал ръцете си от раменете на Мамед Али и тръгнал бързо, почти тичешком, по пътя.

Не е с всичкия си. Старецът не можел да намери никакво друго обяснение. Само едно не му било ясно: кьорав ли е, Агабег, не вижда ли? Пък и да не вижда, какво му влиза в работата на Мамед Али: пазачът няма да пръсне някой път неговата глава изотзад мълчешката с мотиката я! По-далеко и от двамата — тяхна си работа, да се оправят сами, както знаят… Тук старецът прекъснал своите размисли и бавно тръгнал обратно по брега на аръка, след водата.

А Настрадин Ходжа не вървял — хвърчал към колибата.

Крадецът го чакал, притаен в трънаците около колибата.

Тая среща била особена. Крадецът се обливал в благодарствени сълзи, а Настрадин Ходжа говорел:

— Просто ти е и дори си белязан със знака на особена милост. Готов ли си за по-нататъшни подвизи в прослава на Турахон?

Крадецът влажно и продължително изхлипал, ударил се с юмрук в гърдите:

— Сега съм преизпълнен с такова усърдие за добродетелни подвизи, че мога да открадна, самия сарафин с развалената му жена и дори с любовника й! Заповядвай!

— Какво ще кажеш да те превърна в магаре?

— В магаре?… — Крадецът сподавил хълцането си, погледнал боязливо Настрадин Ходжа. — За дълго ли?

— Не, за малко. Слушай сега внимателно.

Говорили до сутринта. Отначало зората едва се сипнала, нощта дълго не искала да се предаде, противяла се на сутрешната светлина: най-после светлината победила, отлъчила се от тъмнината, като отстъпила на запад и легнала там, в мрачните планини. Да бъде светлина! Изгряло слънцето, плиснало лъчите си по целия необятен свят. По-силно запели птиците.

Крадецът напуснал колибата, отнасяйки в просветлената си душа нови блянове и мечти.