Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Това, което Агабег видял в колибата, го довело до безкраен трепет. На мястото на магарето стоял човек! Човек със скъп сърмен халат, с много медали!!! Човек с юзда на главата!!! Препасан със сабя!!! Скъпа сабя с ефес от чисто злато!!!

Прегънат одве, кажи-речи пълзешком, Настрадин Ходжа се приближил до него.

— О, блестящи принце, колко съм щастлив да видя днес вашето толкова щастливо превъплътяване!

Човекът не отвърнал. Тресял се от главата до петите, гърчел се като епилептик, зъбите му тракали, единственото му око, обърнато към Агабег, се въртяло диво и изпускало пронизващ жълт лъч, устата му била в пяна.

Той протегнал тресяща се ръка, искал да каже нещо, но вместо човешка реч, от устата му изригнал оглушителен магарешки рев.

Агабег конвулсивно се вкопчил във вратата. Той бил ни жив, ни умрял. Искал да захвърли всичко и да побегне, но краката му се огъвали, треперели, сякаш костите в тях се стопили.

Настрадин Ходжа взел да обикаля около превъплътения и да го ръси с вълшебната отвара.

Лека-полека треперенето и гърчовете на превъплътения престанали, пяната изчезнала от устата му. Настрадин Ходжа му дал вода. Той жадно пил, полял си брадата и сърмения халат. След това заговорил със скърцащ, писклив глас на стара кавгаджийка:

— Ти, немарливи и мързеливи робе, докога ще ме тормозиш с тия временни превъплъщения? Нима не знаеш какви мъки ми струва всяко?

Настрадин Ходжа само се навеждал все по-ниско и по-ниско.

— Нека сияйният принц и бъдещ султан да прости нищожния си роб, но досега не можех да приготвя достатъчно силна вълшебна отвара.

— Четири години все това повтаряш!

— Сега вече намерих край това село билето, което липсваше, за да стане отварата достатъчно силна. Сега, о, сияйни принце, работата вече е наред и вашето окончателно превъплъщение ще стане, преди да настъпи есента — веднага щом пристигнем в Египет, в двореца на вашия слънцеподобен родител, несравнимия и непобедим султан Хюсеин Али.

— И дотогава трябва да стоя в тая гнусна магарешка кожа?

— Тук съм безсилен, многомилостиви принце! Окончателното ви превъплъщение може да стане само в Египет и непременно в присъствието на вашия царствен родител. Само неговата целувка ще закрепи моето вълшебство и след това вие завинаги ще останете в присъщия ви от рождение царствен облик.

— Какво да правя, ще се наложи да чакам — въздъхнал принцът. — Какво стоиш като кол или по-точно като пън! Свали тая юзда, свали сабята! И я скрий някъде по-далече, защото при обратното превъплъщение влиза вътре в тялото ми и ми причинява допълнителни страдания.

Настрадин Ходжа свалил юздата, откачил сабята.

— Четири години, откак ми слугуваш, а нищо не си научил! — продължил принцът. — Изобщо не знаеш как трябва да се държиш с царски особи. Мисля, че ще ти бъде доста трудно, когато заемеш длъжността везир и главен пазач на египетската хазна! Баща ми, султан Хюсеин Али, е твърде взискателен към придворните за приличието. В двореца има специална тайна стая, където налагат с камшици везирите и другите висши велможи, ако нарушат приличието — страх ме е да не ти се наложи да влезеш там.

— О, сияйни принце!…

— Ти дори не можеш да стоиш както трябва. Така ли се стои пред царска особа? Къде е предаността в очите ти, селяндурино? Къде е раболепието в кръста ти, къде е възторгът?

— О, милостиви принце!…

— Не ме прекъсвай! — изпищял принцът с тънък капризен глас. — Да не си посмял да ме прекъсваш!… И защо една питка днес беше суха? И защо някои кайсии бяха презрели, а други зелени и твърди? А къде са фурмите, за които ти казах при предишното превъплъщение? Къде са? Искам фурми — чуваш ли, немарливи и мързеливи робе! Не искам да слушам никакви оправдания! Нима още не си разбрал простата истина: щом аз, египетският принц и наследник, съм пожелал фурми, значи трябва да има, ако ще да изпратиш цял керван до моята родина Египет!

Тук погледът на крадеца — защото този принц бил, разбира се, не някой друг, а нашият стар познайник едноокият крадец — тук неговият поглед паднал на Агабег:

— А този пък кой е? Що за човек е тоя? Откъде се взе? Какво търси тука?

— Той е тукашен жител — почтително отвърнал Настрадин Ходжа. — Много ми помогна да намеря вълшебното биле, значи има някакви косвени заслуги пред сияйния принц. Затова беше допушат да лицезре…

— Името? — обърнал се крадецът към Агабег, който ни жив, ни умрял стоял на предишното си място до вратата и се държал за рамката да не падне.

— Та… та… ба… ба… да… бег — взел да пелтечи нещастникът с вдървен език.

— А?… Какво?… Не чувам… Какво?… — Крадецът питал отривисто, нетърпеливо, като че лаел, както подобава на велможна особа да разговаря с нищожните. — Татабег?… Тарабег?

— Ца… ва… ка… бег…

— Какво?… А?… Фидабег?… Магобег?…

— Агабег — с копринен глас подсказал Настрадин Ходжа.

— Агабег ли?… Сега чувам ясно. Тъй, тъй! — важно рекъл крадецът. — Значи Агабег. Добре де, като е Агабег, да е Агабег… Ела по-насам, не се бой.

Агабег се приближил и се свлякъл на колене.

— Ето, гледай! — поучително се обърнал крадецът към Настрадин Ходжа. — Тоя човек може да е селянин, но е напълно изкусен в обноските с царските особи. Погледни извивката на гърба, погледни с какво усърдие, нищо че е дебел, пада в нашите царствени нозе. А ти?

— Нека сияйният принц ми позволи да кажа няколко жалки думи за свое оправдание. Този човек не е бил винаги селски жител. Доскоро той е заемал високи длъжности: много ясно, че е свикнал да се държи изтънчено с високопоставени особи, докато аз…

— Високи длъжности ли е заемал? Личи си. Би следвало да се поучиш от него, та като станеш египетски везир, да не посещаваш често тайната стая… Стани! — милостиво се обърнал принцът към Агабег. — Твоето лице ми вдъхва доверие. Заеми се с това диване да го научиш на придворна мъдрост, а за награда ще ти пратя от Египет… Аа!… Ох!… Уввв!… Ооо!…

Крадецът заскърцал със зъби, почнал да се гърчи, от, устата му заедно с пяната отново изригнал тръбен магарешки рев. И за пълен ужас на Агабег, той завъртял огненожълтото си око, като едновременно с това взел бързо да мърда уши — умение, което той владеел още от дете.

— Почна се! — извикал Настрадин Ходжа и заблъскал в гърба вцепенения Агабег. — Започна се обратното превъплъщение. По-бърже, по-бърже да се махаме оттук, иначе и двамата ще ослепеем!

Краката не слушали Агабег, той целият треперел, като че ли сам се готвел да се превръща в магаре; по тлъстото му лице рукнала пот, дъхът му излизал от гърдите с бълбукане.

Как да е, Настрадин Ходжа го извлякъл от колибата, турил го да седне на камъка и го прилепил до стената.

Свежият въздух, разтривките, квасенето с хладка вода, гъделичкането със сламка в носа най-после оказали необходимото въздействие: Агабег се свестил.

— Какво стана с принца? — бил първият му въпрос. — Той… вече?…

— Мисля, че да. Ела да погледнем.

Агабег се колебаел. Страхът се борел с любопитството. Но любопитството надвило:

— Само че ти пръв.

Настрадин Ходжа открехнал вратата, надникнал:

— Да, свърши се.

Надникнал и Агабег. В колибата всичко било спокойно, тихо, на онова място, гдето преди няколко минути той с очите си видял египетския принц, наследника, и даже обърсал с брадата си праха от ботушите му, сега стояло същото, както и по-рано, сиво магаре, което външно по нищо не се различавало от многото хиляди свои дългоухи събратя.

Но само външно. Вътрешната му същност била толкова необикновена и блестяща, че Агабег се разтреперил и пак се превил пред него до земята.

Докато Настрадин Ходжа хранел магарето с кайсии и питки, Агабег съвсем се окопитил от преживените вълнения. И в хитрата му съдийска глава закипяла работа. Не е трудно да се досетим накъде били насочени мислите му: има царска особа, от която в най-близко бъдеще ще се излеят велики милости; по едно щастливо стечение на обстоятелствата тая особа му обърнала благожелателното си внимание и дори го удостоила с поръчение. Би било глупаво да изтърве такъв случай, без да опита да извлече кяр от него! Трябвало да действува, без да губи нито минута!

Както всички велможи, той се отличавал с бързо преминаване от най-унизителен страх към безсрамие. Смело влязъл в колибата и се повалил на колене пред магарето.

— Нека сияйният принц ми прости, че се осмелявам ца наруша царствената му трапеза, но действията на гоя човек ми внушава истинска скръб с крайното си неприличие… Така ли се прислужва на царски особи? — обърнал се той строго към Настрадин Ходжа. — Дай тук питките! Нека това да бъде първият ти урок, според заръката на великия принц. Дай кайсиите! Гледай и се учи!

Да, имало какво да види и какво да научи! Как се кършел Агабег, подавайки питките, как внимателно миел кайсиите и ги режел наполовина, за да им извади костилките! Колко сладки, лъстиви и угоднически били думите му! Наистина с такива почести и с такъв ихтибар не е било удостоявано нито едно магаре на света, без да изключваме и това, с което великият юдейски пророк Иса някога влязъл в Ерусалим.

Когато двете кошници били опразнени, Агабег поискал кърпа и благоговейно обърсал муцуната на магарето. То помислило, че му дават нещо ново за ядене, налапало кърпата и почнало да я дъвче, но излъгано изчакванията си, я изплюло с отвращение.

— Сияйният принц завърши трапезата! — провъзгласил Агабег и изгледал Настрадин Ходжа с победно тържество, дори високомерно. Тъй е винаги в дворците: онези, които са издигнали царя на трона, се оттеглят и напред излизат ласкателите.

После те дълго седели на камъка пред вратата на колибата. Окрилен от първия успех, Агабег се залепил за Настрадин Ходжа като репей за магарешка опашка. Той вече съобразил, че тука работата е дебела и пътят от тази схлупена колиба води право към Египет, към подножието на трона. Всички чувства, които съставяли основата на неговата душа, тоест неутолимото честолюбие, алчността и властолюбието, неописуемо се развълнували. Забравил умората и късния час, той досадно разпитвал Настрадин Ходжа за всичко около принца; кога и при какви обстоятелства е превърнат в магаре, къде е бил по това време Настрадин Ходжа и от кого е научил за голямата беда, постигнала египетския трон, къде е срещнал принца и как го е познал сред другите магарета?

Настрадин Ходжа доста щял да се озори, ако не бил готов за този разпит предварително. И в отговор разказал на Агабег дълга и заплетена, но в същото време съвсем правдоподобна история, която ние тук няма да излагаме, като изхождаме от това, че всеки може да си я измисли по свой вкус.

— Откакто го срещнах, превит под наръч съчки на планинската пътека близо до Пенджаб, та до ден днешен вече цели четири години се мъча с него — завършил с въздишка Настрадин Ходжа. — Но сега, благодарение на аллаха, краят на мъките ми е близко: вълшебният илач е готов. Ще постоя в това село седмица–две, да събера вълшебно биле за запас, защото то расте само тук, и заминавам за Египет. Денят, когато завърша своето дело пред лицето на великия султан и му върна наследника, ще бъде най-щастливият за мене.

— Има си хас! — подел Агабег. — Да станеш египетски везир и главен дворцов ковчежник!

— Кой ти е казал, че мисля да ставам? Нека султанът остави тия милости за себе си, аз няма да се възползувам от тях.

— Няма да се възползуваш ли? Как да го разбирам? Какво, да не мислиш да се откажеш от длъжността везир?

— Разбира се, че ще откажа. Аз жадувам само за едно — свобода и усамотение. Предполагам, че и всеки на мое място би се отказал, ако познава характера на принца толкова добре, колкото аз.

Той надникнал в колибата и плътно затворил вратата.

— Принцът спи, можем да говорим спокойно. Повярвай ми, чорбаджи, това е най-непоносимото същество от всички четири– двуноги на земята! Ината му е като на магаре! Да не беше принц, никога нямаше да го превърна в човек, защото сегашното състояние му приляга повече. Той е своенравен, злобен, заядлив, сприхав и опърничав — с една дума носи в себе си всички най-долни пороци на магарешката и човешката природа, събрани заедно. Разправят, че светлейшият му родител бил още по-голям чешит. Сега отсъди сам — къде ще мога аз, неизкусеният в дворцовите коварства, да стана везир? Днеска везир, а утре без глава! Агабег целият, бил слух, примирал, не вярвал на ушите си: щастието напирало, само се навирало в ръцете му!

— От всяко дърво свирка не става! — продължавал Настрадин Ходжа. — Аз не съм роден за власт, а за усамотени размисли, моята работа е да изследвам тайните. Вече двайсет години съм отдал на науката на вълшебството — и не напразно, в което ти днес се убеди! И сега да захвърля всичко това? Заради какво? Всеки ден да ме вкарват в тайната стая?…

Ако тия думи ги казвал някой друг, а не човек, посветил се на наука и размисъл, Агабег може би нямало да хване вяра веднага. Но сега повярвал, защото всички тия хора — звездобройци, изследователи, поети, търсачи на жива вода и на вълшебен камък, който да превръща оловото в злато, — всички те и в ония времена минавали за ахмаци, Дето нищо не разбират от делничния живот, и затова на всяка крачка подлежащи на обиране от здравомислещите, чийто разум вместо опасни криле, има четирийсетина пъргави малки крачета, много удобни за печалбарско и съвсем безопасно щапуркане по земята.

— Прав си — рекъл Агабег с дълбокомислен и важен вид; той вече смятал Настрадин Ходжа за своя законна плячка и взел да се усуква около него, да пуска леплива паяжина. — Длъжността везир, да ти кажа правичката, не е лъжица за твоята уста.

— Знам го. И затова реших да направя така: да върна на султана първородния му син, да се откажа от всички длъжности и почести и да поискам за награда някоя усамотена къщурка и пожизнена плата, колкото да преживявам.

Като забелязал алчната треска, обзела Агабег, Настрадин Ходжа оставил всякаква предпазливост и тръгнал право към целта, сам подлагал крилата и лапичките си под паяжината.

— Ще ми се да изследвам още много природни тайни — продължил той. — Затова ми трябва усамотение за размисли. Изучих превръщането на хората в дребни животинки, като мравки, пчели, бълхи, буболечки и мухи; изучих областта на едрите животни, на което днес ти беше свидетел; но превръщането на хората в жаби, риби и морски кончета още не съм изследвал.

— Значи човек може да стане и муха, и пчела, и мравка?

— Колко му е! Ако искаш, да опитаме?

— Ами, недей, остави!

— Хич не боли. Няма и да усетиш как ще станеш бълха. Само за един ден, а утре пак ще ти върна човешкия образ. — Настрадин Ходжа искал да спи и гледал час по-скоро да изпроводи гостенина. — Само да донеса вълшебната отвара.

— Остави, друг път — бързо отговорил Агабег и станал: нямал никакъв ищах да става бълха, и то тъкмо сега, когато пред него толкова пленително се очертавал в мъглата далечният египетски дворец. — И двамата сме уморени, за днеска сбогом.

Настрадин Ходжа Го изпратил до аръка. Вече се развиделявало, изтокът аленеел.

— Пак тия стъклени червейчета… Пак се въртят около тебе…

Агабег неспокойно завъртял глава на късия си врат. Безсънната нощ си казала думата: наоколо му се ройнали червейчета. Изобщо нямало нужда да взема тия придружители на далечен път, още повече че в Египет, както отсега предполагал, неизбежно щели да се появят нови.

— Още днес отивам при моллата и му поръчвам помени за цяла година напред.

— С тия пари да стегне джамията.

— Ще му кажа.

Така чоракци се избавили от разноски по джамията. Но това било най-малкото благодеяние, което те получили от Настрадин Ходжа — предстоели му други дела, наистина велики! Рано е да говорим за тях; проницателните нека се досещат, останалите нека почакат… Като се сбогувал с Агабег, Настрадин Ходжа дълго гледал подире му, вдигнал веселите си гайтанлии вежди, след това се върнал в колибата. Клепачите му залепвали, халата и ботушите свалял вече в просъница. Вратата след него останала открехната; помислил си, че трябва да я затвори, но нямал сили дори за това.

Склопил очи и вече на границата на съня чул долетелия в колибата глас на мюезина — сутрешната благодарствена молитва за новия ден и за новата светлина, пратени на света. Гласът на мюезина, меден и чист, плавал по вятъра като на широки криле, редом с облака нагоре към слънцето, което бавно и тържествено се вдигало иззад планината в цялото си вечно и непомръкващо величие! „Безпределна е твоята милост и безгранично е твоето могъщество!…“ — пеел мюезинът и всичко на света се молело — хора, зверове и птици, дори безсловесните дървета трепкали и шумели на вятъра, бързали да стоплят на лъчите всеки свой лист.

По целия свят, открай-докрай, настъпил ден; шумели ветровете — южният, северният, източният и западният, искрели снежните върхове на планините, със син прозрачен плам светели моретата, струели водите в планини и долини, наливали злак нивите, натежавали плодовете в градините, и гроздето прозрачно златеело, наливало сладък слънчев сок.

А Настрадин Ходжа спял, забравил да каже сутрешната си молитва, което често му се случвало. Но, изглежда, този му грях лесно се опрощавал, защото сънят му бил пронизан от светла, ефирна дъга — от слънчевия лъч, който през открехнатата врата падал върху лицето му, минавал през спуснатите клепачи и стигал чак до душата му, в онази нейна част, която според проучванията на многомъдрия Ал Кадир управлява нашите предчувствия и нашите съновидения.