Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (64)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Агабег завел Настрадин Ходжа при отливника; там имало голям дървен улей със савак, който преграждал водата.

— Гледай! — рекъл Агабег и му показал почернелия от времето, обрасъл в мъх савак, плътно стегнат между две брястови греди с надлъжни жлебове, по които савакът да се вдига и спуска. — Ще вардиш това и за никого никога няма да го вдигаш без мое знание.

Над улея имало повдигащ вител с ръждив синджир; под него, прекаран през дебели халки, висял огромен меден катинар, над него през цепката цъцрела тънка светла струйка и по мъхестите дъски се ронели бързи капки. „Савакът на сълзите“ — си казал Настрадин Ходжа, замислен над тежката орисия на чоракци:

— Никому да не даваш на вересия, ако ще да е за половин танга! — наставлявал Агабег новия пазач. — Ето ти ключа, от катинара, не го дръж на открито: някой хитрец може да запомни нарезите и да направи втори ключ.

Настрадин Ходжа пуснал ключа в джоба си, след това върнал на Агабег спечелената кесия.

— Нека това бъде моят залог.

Досами, брега на могилата имало глинена колиба с врата към езерото.

— Ей там ще живееш — рекъл Агабег. — Всяка нощ трябва да идваш да проверяваш дали катинарът на савака е здрав. Разбра ли, запомни ли?

— Разбрах и запомних, чорбаджи.

Така завършило неговото назначаване за пазач на езерото.

Агабег си тръгнал, скрил усмивката в брадата си, а в пояса кесията си, радостен, че можал така майсторски да улови за крайчеца на опашката своите седемстотин и петдесет танга. „Месец, месец и половина и ще го изгоня по някакъв повод, а залогът ще остане у мене — за какъв дявол ми е пазач, щом досега карах без него с помощта на толкова сигурен, толкова здрав катинар? — размишлявал Агабег. — Нали си върнах парите — това е най-важното!“

Парите той си върнал, дума да няма, но какво загубил в замяна — и през ум не му минавало.

 

 

Привечер Настрадин Ходжа се настанил в колибата на могилата. Едната половина на колибата, дето било по-светло, стъкмил за себе си: в ъгъла скалъпил нар, оправил запуснатото огнище; другата, тъмната половина, заградил с тополови пръти за магарето.

— Харесва ли ти новото жилище? — попитал той магарето, като му сипвал ечемик в яслите. — Ето ти интересен въпрос: как да разбираме нашето комшийство под един покрив — дали аз се обръщам на магаре, или ти имаш намерение да ставаш човек?

Не случайно казал той тия думи: в тях се криел таен замисъл, който трябвало да се превърне в дело. Но кога и как — Настрадин Ходжа още не знаел.

Мъчително бавно се стопявала вечерта, замислена и кротка, една от ония, които примиряват земята и небе: то и пълнят света с мека светлина. Настрадин Ходжа седял на един камък до прага на колибата, загледан към езерото, което вече се губело в дрезгавия синкав полумрак. Когато Настрадин Ходжа изплувал от дълбините на размислите отново на повърхността, наоколо било нощ; захладняло, лъхнал мирис на роса, дошло време за сън — той се протегнал, прозял се и се упътил към колибата.

Зад ъгъла нещо прошумяло, раздал се тих глас:

— Аз съм — Саид.

Фигурата на момъка смътно се очертала в тъмното.

— Какво правиш тук? — зачудил се Настрадин Ходжа.

— Чух, че си станал пазач на езерото, дойдох да видя дали е вярно.

— Да, станах. Вярно е. Ти май си разтревожен от това, но защо?

Момъкът се запънал:

— Сега… като ти порасна работата… дали помниш?…

— За тебе и за твоята несравнима Зулфия ли? — предварил думите му Настрадин Ходжа. — О, неразумни момко, ти нямаш сила да повярваш на приятеля — откъде са тия съмнения? Да умееш да вярваш — това е най-великата наука, която ни е потребна в живота; съдбата е като благородна арабска кобила: тя не търпи страхливия ездач, а се покорява на мъжествения. Разбра ли?

— Разбрах, прости ми.

— Недей да търсиш среща с мене. Не идвай, докато не те повикам. Никой не трябва да ни вижда заедно: не ми разваляй играта. Аз казах, а ти чу, върви си!

И пак — заспалата градина, сребристата мъгла, трелите на славей, тънкото съскане на гущер и в сянката на езерото — пресеклив шепот:

— Видях го вчера през пролуката на нашата порта: излизаха от чайханата с Агабег. Един такъв начумерен, надменен. И си помислих, дето беше обещал да ни помогне…

— О, Зулфия, защо нямаш в гърдите си сила да повярваш на приятеля? Да умееш да вярваш — това е най-великата наука, която, ни е потребна в живота! Нима не знаеш, че съдбата е като благородна арабска кобила: страхливия ездач хвърля на земята, а на мъжествения се покорява!

— Колко умно и красиво говориш, Саид, дори нашият стар молла не може да го каже по-добре!

— Трябва винаги да помним, Зулфия, че след мразовитата зима идва слънчева пролет, само този закон трябва да помним, а обратния — по-добре човек да го забрави.

— Това са стихове, Саид, за мене ли ги съчини?

Славеят прекъснал песента си, съскащият гущер заспал, свит в дупката си; звездите се преместили по небето, езерото се покрило с пара — нощта отстъпвала на запад.

 

 

След два дена новият пазач на езерото дошъл в чайханата.

Дошъл по икиндия, когато Агабег вече бил изиграл своята партия шах с чайханджията и си отишъл, та чоракци спокойно се наслаждавали на почивката.

Без да отвръща на поздравите, пазачът на езерото отишъл право при хлебаря, оня се засуетил около стоката, взел да я стъкмява, да вади отгоре по-белите и по-препечените питки. Пазачът купил — но купил не една, не две–три, купил цялата кошница!

Направил същото и при продавача на кайсии, купил цялата кошница и си тръгнал с покупките. В чайханата естествено почнали приказките. Защо купува толкова много наведнъж? Питките ще се втвърдят, кайсиите ще се развалят… Може пък да е много мързелив и сега дълго време няма да излезе от колибата?

Но същото се повторило и на другия ден; след пладне пазачът на езерото дошъл с две празни кошници: напълнил ги — едната с питки, другата с кайсии — и си тръгнал, без да забелязва, както и вчера, теманетата, които му правели.

Чайханата забръмчала, развълнувала се. Къде ли е дянал вчерашните покупки? Да ги е изял? Че те били за петима! Загадка!… В бедния откъм събития плах живот на чоракци тая загадка се разраствала до размерите на зловеща тайна.

Отгоре на това и един овчар долял масло в огъня на препирните. Идвал от егрека в селото да купи ечемичено брашно и пътем надзърнал в колибата на могилата. С очите си видял нещо, което му взело акъла: новият пазач на езерото хранел магарето си с бели симиди и с кайсии, като вадел костилките на кайсиите и чистел червивото. Докато купувал брашното, овчарят, разбира се, разправил това на бакалина; оня веднага ударил ключа на дюкяна и подскачайки от нетърпение, дотърчал в чайханата с изгарящия езика и венците му парлив орех на новината в уста.

Храни магарето! С бели симиди и кайсии! Чайханджията Сафар прежълтял. Глупавият тепавичар Рахматула се търколил на гръб и се запревивал от смях. Мелничарят и мандраджията не повярвали.

Намерил се от младите един по-куражлия, решил да иде да види. Имал късмет: присламчил се незабелязано до колибата и тъкмо навреме — магарето вечеряло. Вечеряло с бели питки и кайсии — точно както казвал овчарят, а новият пазач му се кланял и като му подавал на длан разрязана кайсия без костилка, го наричал „сиятелство“, „светлост“ и „царственороден“.

Смелчагата се върнал в Чайханата. Поутихналата докато го нямало чайхана бръмнала отново. Значи е истина! Но какво се крие зад това? Грънчарят Ширмат мълчаливо почукал с пръст по челото си. Такова предположение изглеждало най-вероятно — но как тогава Агабег, тарикат на тарикатите, да не усети новия си пазач? Ами шаха оня ден?… Лудите не играят така! Или са влезли в таен сговор с Агабег, а всичко друго е хитрост за прах в очите? Но какъв сговор, кому кроят кюляфа и за какво? Сигур за да турят ръка на всички ниви, на всички градини — това трябва да е, какво друго!

— И на моята чайхана! — мрачно добавил Сафар. — Трябваше да склоня по-лани, като ми даваха за нея сто петдесет и пет танга!

Настрадин Ходжовата сметка излязла вярна: чайханджията Сафар по време на шаха разказал за магарешките гощавки в колибата на могилата.

За да види с очите си купуването на питките и кайсиите, Агабег останал в чайханата повече от обикновеното.

И видял! Настрадин Ходжа нарочно купил пред очите му не две, а четири кошници — наложило се да вземе за помощник хлебаря, за да ги отнесе. При това Настрадин Ходжа се престорил, че не вижда Агабег в чайханата, но си мислел: „Още днес ще довтаса в колибата.“

Надвечер той напръскал с вода пръстения под, нарязал нов камъш и направил постеля на магарето, след това разрязал кайсиите и ги наредил красиво на писан глинен поднос, който купил от Сафар за осем танга.

По едно време през открехнатата врата видял Агабег да приближава към колибата.

Небето пламенеело, слънцето се потапяло, в море от огън; осветеният в гръб Агабег се очертавал на залезното небе едър и тежък, като издялан от камък. Но за всеки камък си има и чук! Настрадин Ходжа придърпал по-близо кошницата с питките и подноса с кайсиите, застанал с лице към магарето и гърбом към вратата. Залязващото слънце багрело стената пред него с топла кехлибарена светлина; магарето надушило питките и вирнало уши — пухът по краищата им се окъпал в сияние, което се прецеждало през тънките косми.

— Трай! — рекъл Настрадин Ходжа и отблъснал муцуната от кошницата.

Светлината от залеза върху стената угаснала, скрита от сянка: на вратата застанал Агабег.

— О, блестящи и царственородни! — без ни най-малко да се запъне, продължил Настрадин Ходжа и подал една питка на магарето. — Никъде в тоя джендем не можах да намеря по-добри. Пък и какво да искаш от тукашните хлебари, щом дори не са минавали покрай царски фурни! Но пък кайсиите са хубави, няма нито една червива; вярвам, че заслужават вашето сиятелно одобрение.

Кайсиите заслужили одобрение: за две минути подносът бил ометен! След това „блестящият“ се върнал на питките и изплюскал поред четири. Отворил му се апетит, искал още и още — Настрадин Ходжа можел само да мърда ядосано вежди и тихо да му шътка, но гледан откъм гърба, продължавал да стои в нисък поклон.

Сянката, която закривала вечерната светлина, се размърдала.

Чул уж шума, Настрадин Ходжа се обърнал, станал, престорил се на уплашен, объркан. С привидна непохватност той закрил със себе си магарето, от чиито бърни още стърчала захапаната питка.

Агабег пристъпил през вратата и впил в Настрадин Ходжа строг изпитателен поглед.

Магарето продължавало да дъвче; питката мърдала и бързо-бързо потъвала в устата му.

— Ето какво билоо! — провлачено рекъл Агабег и по стар съдийски навик си дал вид, че всичко му е ясно, макар че в действителност нищо не му било ясно. — Значи тука дяваш кайсиите и питките, дето ги купуваш с кошници!

— Аз… аз никъде не ги давам — объркано смотолевил Настрадин Ходжа. — Използувам ги за ядене.

— Използувал ги за ядене! — усмихнал се Агабег и залюлял брадата си. — Две кошници питки и два панера кайсии на ден! Не лъжи и не крий, а казвай истината! — Той пристъпил застрашително към Настрадин Ходжа, подозирайки зад неговото объркване тайна, може би престъпна. — Казвай истината, нали те видях: храниш с кайсии и питки магарето си!

— Тшш! — Настрадин Ходжа се намръщил, даже приклекнал, като че ли на болен зъб му попаднала студена вода. — За бога, високопочитаеми стопанино, не казвай тая груба дума: тук не й е мястото.

— Как тъй не й е мястото? Тук има магаре, аз виждам магаре и казвам — магаре!

— Три пъти, като че нарочно! По-добре да излезем навън, чорбаджи, и да си поприказваме насаме.

— И тука сме насаме; ти да не броиш за трети събеседник магарето?

— Четвърти път, аллах милостиви! Да излезем, чорбаджи, да излезем!

Той избутал Агабег от колибата, притворил вратата. И веднага бил подложен на най-строг разпит.

— Не питай, чорбаджи, това е велика тайна, тя засяга много от силните на света.

— Силните на света ли? Тогава посвети и мене наравно с другите силни в своята тайна.

— Аз много те почитам, чорбаджи; тук, в Чорак, ти наистина си силен, но в сравнение с онези ти си буболечка или по-скоро мравка.

— Аз — мравка? На фльонга да ти се върже езикът от тия дръзки думи!

— Прощавай, чорбаджи, но когато става дума за царски особи…

— За царски особи ли?… — Чибукът на суетното нетърпение се запалил и задимил в душата на Агабег. — Ти си мой слуга, значи нищо не бива да криеш от мен.

Настрадин Ходжа свел глава, сякаш разкъсван от противоречиви чувства.

— Какво да правя? От една страна аз наистина не бива да имам никакви тайни от своя благодетел — такива наставления ми даваше моят покоен баща…

— Правилни наставления ти е давал и, изглежда, е бил човек на място.

— Но, от друга страна, тайната и гневът на могъщите, гняв, който може да ни направи и двамата на пепел…

— Никому няма да кажа.

— Не го смятай за дързост, чорбаджи, ако поискам да се закълнеш.

— Кълна се в задгробното си спасение!

И Агабег се приближил плътно до Настрадин Ходжа, готов да чуе голямата тайна.

Но по сметките на Настрадин Ходжа още не било дошло времето, плодът още не бил узрял — нека постои на клонката.

Колкото и да настоявал Агабег, Настрадин Ходжа оставал непреклонен. Най-малко след една седмица, не може по-рано, дори ако се наложи да напусне мястото на пазач на езерото.

— Да напуснеш мястото? Какво приказваш, защо така! — уплашил се Агабег и веднага охлабил натиска. — Щом е тъй, ще почакам.

Съблазнен от червея на тайните, той здраво налапал въдицата.