Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ДЕВЕТА ГЛАВА

Близо до Коканд, в долината, където жителите от южните махали сеели ориз, тогава имало топли езера, които се пълнели от горещи подземни извори. Тук пролетта, започвала с цяла седмица по-рано: другите градини още чернеели, а на езерата цъфтели, околните цъфтели, а тия вече се зеленеели, стоплени отгоре от слънцето, отдолу от горещите извори.

От това може да се направи извод, че дядо Турахон не без умисъл е избрал тази долина за гробница: тук той можел цяла седмица по-рано да захваща многобройните си занимания — да шие, да прави обуща, халва, разни играчки. Скромната му гробница била украсена само с две врани конски опашки, вързани на пръти пред входа: наоколо растели стари корубести караагачи, по-ниските клони на които били отрупани с пъстри гирлянди от копринени панделки, окачени от почитателите на светеца. Изобилието от панделки показвало, че споменът за дядо Турахон не помръква в сърцата на мюсюлманите.

Пред гробницата Настрадин Ходжа слязъл от магарето и с благоговение се поклонил на Турахон, когото искрено почитал. Едноокият останал далеч назад; той пълзял по пътя на колене, посипвал си главата с прахоляк и горестно викал: „О, милосърдни Турахоне, прости ми в името на аллаха!“ Разкаяният му глас едва се чувал отвъд брястовете.

Приближил се един старец, пазачът на гробницата — дрипав, с жълто, набръчкано като сушена смокиня лице, но в очите му светел скрит огън. Отворила се вратата, украсена с дърворезба — стара, почерняла, цялата надупчена от дървояди. От прохладната здрачевина дъхало на вечност — странен дъх, който прониквал в душата. Настрадин Ходжа събул ботушите, обул меките терлици, които старецът услужливо му предложил, и влязъл в гробницата. Бели стени от грубо дялан камък, без украса, без стенописи, подпирали кубето с два тесни замрежени, прозореца; два остри лъча светлина като бръсначи прорязвали здрача и се кръстосвали върху надгробната плоча, пропукана през средата. От входа до плочата имало издигната над пода каменна пътечка, два лакътя широка, а от двете й страни се стелел сиво-зелен прах, наслояван от векове. Според обичая той бил неприкосновен: страшно кощунство било да оставиш следа върху него. В гробницата било толкова тихо, че Настрадин Ходжа чувал как кръвта му звънти в ушите: той отишъл до надгробната плоча, навел се и целунал камъка, под който почивало едно от най-добрите сърца, туптели някога на земята.

— О, милосърдни Турахоне, нима никога няма да има изкупление за моя грях? — чули се наблизо вопли и в гробницата допълзял едноокият. Главата му била сива от прах, плоското му лице било одрано и кървяло-, той се строполил е лице върху камъка и притихнал.

Настрадин Ходжа излязъл и го оставил насаме с Турахон.

Минал час, втори. Едноокият не излизал от гробницата. Настрадин Ходжа седял на старо протрито чердже под сянката на бряста и докато търпеливо чакал, беседвал със стария пазач за дервишизма и за неговите предимства пред всякакъв, друг начин на живот.

— Нищо да нямаш, нищо да не желаеш, към нищо да не се стремиш, от нищо да не се боиш, а най-малко от телесна смърт — говорел старецът. — Иначе не може да се живее в тоя скръбен свят, където лъжа затрупва лъжата, където всички се кълнат, че искат да си помагат един друг, а си помагат само да умрат.

— Това не е животът, а неговата ялова сянка — възразявал Настрадин Ходжа. — Животът е битка, а не живо погребение.

— Колко до външния, телесния живот, твоите думи, друмниче, са напълно справедливи — отвърнал старецът. — Но има и вътрешен, духовен живот — единственото наше достояние, над което никой не е властен. Човек трябва да избира между доживотното робство и свободата, която може да се постигне само във вътрешния живот и само с цената на най-голямо отричане от телесните блага.

— А ти намери ли я?

— Да, намерих я. Откакто се отказах от всичко излишно — аз не лъжа, не се подмазвам, не подлизурствам, понеже нямам нищо, което да могат да ми отнемат. Освен старческия ми телесен живот. Нека го вземат; откровено казано, той не ми е толкова мил… Я гробницата на Турахон; моллите не го обичат, заптиите преследват неговите почитатели, но аз, както виждаш, не се страхувам да му служа открито, съвсем безкористно, само от вътрешно влечение.

— Че е безкористно, виждам по дрехата ти — забелязал Настрадин Ходжа и посочил халата на стареца, неописуемо окъсан, с шарени закръпки, парцалив — ушит сякаш от онези гирлянди и панделки, които висели наоколо по дърветата.

— Аз не искам много от живота — продължавал старецът. — Тоя дрипав халат, глътка вода, къшей ечемичен хляб — и толкоз. А моята свобода, е винаги с мене, понеже тя е в душата ми!

— Не се докачай, почтени старче, но тогава всеки покойник е по-свободен от теб, защото на него вече хептен нищо не му трябва, дори глътка вода! Нима пътят към свободата е непременно път към смъртта?

— Към смъртта — не знам… Но към самотата — непременно.

Старецът помълчал и завършил с въздишка:

— Аз отдавна съм самотен.

— Не е истина! — отвърнал Настрадин Ходжа. — В думите ти аз долових и болка за хората, и жалост към тях. Твоята жалост отеква в много сърца — значи ти не си самотен на земята. Живият човек никога не е самотен. Хората не са самотни, те са общност — това е най-дълбоката истина на нашето съвместно битие!

— Приказки за утеха! От студ, вятър и дъжд хората се бранят със стени, а от жестоката истина — с разни измислици. Брани се, друмниче, брани се, понеже истината за живота е страшна!

— Да се браня ли? Не, почтени старче — аз не се браня, аз нападам! Винаги и навсякъде нападам, в какъвто и образ да ми се покаже земното зло! И ако ми е писано да падна в борбата, никой няма да каже, че съм отбягвал боя! И моето оръжие ще го поемат други ръце — ще се погрижа за това!

Разпаленото слово на Настрадин Ходжа било прекъснато от появяването на едноокия от гробницата. Лицето му било смирено и бледо. Докато той се миел на езерото, старецът разправял:

— Всяка година този нещастник посажда при гробницата, фиданка гюл с надежда, че ще се хване и това ще бъде знак за прошка. Но досега не се е хванала нито една. Плаче ми се, като го гледам; ти позна, друмниче, аз съм милозлив! Освободих се от користолюбието, от славолюбието, от завистта, от чревоугодничеството, от страха, но не можах да се освободя от жалостта. Аллах ми е дал меко сърце и то не иска да закоравее.

През това време едноокият вършел своето: извадил, от пазвата си увита в мокър парцал фиданка, разрохкал пръстта с ножа и забол фиданката пред входа на гробницата.

— Няма да се хване — прошепнал Настрадин Ходжа на стареца. — Не се сади така.

— Може пък да се хване — отвърнал старецът. — Аз ще я понаглеждам, ще я поливам три пъти на ден.

Настрадин Ходжа забелязал сълзите, които блеснали в дъното на старите очи.

Работата при гробницата била свършена. Нашите пътници си взели сбогом със стареца и напуснали прохладната сянка на Турахоновата кория.

 

 

А Коканд ги посрещнал с горещ прахоляк, навалица и блъсканица пред градските порти. Започвали големите пролетни пазарища, портите не можели да пропускат всички пристигащи.

От външната страна край градските порти гъмжал пъстър стан с навеси от тръстикови рогозки, сергии от конски чулове, механи и чайхани, в които кипял алъш-вериш. Край пътя в малки ровини седели просяци, сухи и жълти като безводната земя наоколо — те изглеждали родени от пръстта, сякаш растели от нея или напротив, бавно враствали в нейните дълбини. А встрани, под непоносимия грохот на тъпани, рев на медни тръби и пискливи зурни, се надпреварвали в презрените си фокуси шутове, факири, укротители на змии, танцувачки, въжеиграчи и прочее развратители на мюсюлманските сърца. Над тази многоезична сбирщина, в матово-белезникавото небе висяло нажежено слънце — плоско, мътно, без лъчи; наоколо само прах и прах — той летял, носен от вятъра, скърцал между зъбите, влизал в носа, в очите, в ушите.

Нали обичал сеирите, Настрадин Ходжа, без да губи време, е питка в едната ръка и с тюбетейка, пълна с узрели череши — в другата, тръгнал да обикаля първо факирите, а след това и останалите. Позабавил се при един мургав сух старец с червена черта между веждите — знака на племето му: с наведена глава, индусът тихо и жалостиво свирел на камъшова пищялка, а пред него се полюлявали две змии — сънливо, вяло, изцяло покорни на звуците на неговата пищялка; без да отлепя устни от пискуна, старецът отвел двете змии, всяка поотделно, в две дълбоки кошници с плътни капаци — и чак тогава дал почивка на изтръпналите, си устни; тънките звуци от пискуна се сменили със страшно, гъвкаво шумолене от кошниците, със зловещо, вледеняващо сърцето съскане, което преминавало в злобни свирене. А отгоре се носело биене на барабан: там, на страшна височина, по тънко въже се плъзгал с прът в ръцете дребен човек, гол до кръста, с широки алени шалвари, издути от вятъра; той прикляквал и се извивал, подхвърлял и ловял своя прът, като съумявал едновременно да удря е едната си ръка и малкия барабан, окачен отпред на кръста му; долу бучала тълпата, кълбял се прахоляк, наситен с миризма на пот, оборски тор и лоена трага от механите — а той, сам в небесния простор, другарувал с вятъра, отделен от смъртта само с тънката и неустойчива струна на своето въже.

Наблизо се белеели шатрите на танцьорките; около последната се забелязвало движение и се трупал народ; Настрадин Ходжа забързал натам.

Двама дангалака с катраненочерни плитки до кръста чевръсто изтъркаляли от шатрата плосък тъпан, широк колкото воденичен камък; след това единият от тях, отметнал глава, започнал да надува дълга тясна кратуна — разнесъл семонотонен треперлив звук като жужене на оса. Този старинен кашгарски танц така се и казвал: „Злата оса“. Монотонното жужене на кратуната продължило дълго, ту се усилвало, ту намалявало; изведнъж завесите на шатрата се разтворили — изтичала танцувачката.

Изтичала и се спряла, сякаш уплашена от тълпата, притиснала слабичките си лакти към тялото, разтворила малките си длани настрани. Да имала да нямала седемнайсет години; на нежно-златистото й лице нямало нито червило, нито белило — тя не се нуждаела от тях. Разноцветни коприни — синя, жълта, червена, зелена — обвивали гъвкавата й снага, светели и блестели в полегатите предвечерни лъчи; сливали горещите си жълти цветове, преливали в дъга. Като хвърлила изпод миглите си бързолетен поглед към тълпата с косите си и тесни, влажни горещи очи, танцувачката събула обувките си и без да се засилва, ловко скочила върху тъпана. Той сърдито заръмжал под малките й ходила; зурнаджйята вирнал по-високо гърлото на своята кратуна и почервенял от напъване; кратуната завила гъгниво, заскърцала и зазвъняла; танцьорката направила изплашена физиономия и взела страхливо да се озърта: някъде наблизо се вие оса и иска да я ужили. Злата оса налитала отвсякъде — отстрани, отдолу, отгоре; танцьорката се бранела, поривисто извивала снага и махала с ръце; все по-често и по-разпалено тупкала с малките си пети по тъпана, той й отвръщал с пъргав усилващ се бумтеж и я подгонвал към още по-голяма разпаленост. Слети в едно, те се подтиквали един друг; танцьорката се мъчела да се изплъзне от осата, падала на колене и отново ставала, търсела лютата оса в гънките на дрехите си, а пъстрите коприни се размотавали, и размотавали, падали върху тъпана и вече едва покривали стройното й тяло. Когато се съблякла до кръста, разлютената оса изневиделица я нападнала отдолу; танцьорката изпискала, завъртяла се като пумпал върху кънтящия обезумял тъпан, около нея се вдигнала цветна вихрушка, последната розова коприна паднала и тя останала пред тълпата гола-голеничка. И изведнъж цялата се затресла от главата до краката, извила се и отметнала глава, силен гърч пронизал цялото й тяло: осата все пак я ужилила!… Тълпата я изпратила с възхитен алчен рев, тя се шмугнала в шатрата; и веднага след нея към шатрата тръгнал някакъв персийски търговец — угоен, късокрак, с черна брада, с кръгло шкембе и с мазни, сладникаво-сънени изпъкнали очи.

Настрадин Ходжа и едноокият му спътник пренощували в някаква мизерна чайхана, пълна с бълхи, а рано сутринта, преди изгрева, влезли в Коканд.

Колкото повече навлизали в града, толкова повече стража от различен чин срещали. Заптии сновели но улиците, площадите и сокаците, стърчали на всеки ъгъл. За крадците наистина нямало работа в Коканд.

„Колко ли им струва на горките кокандци цялата тая началническа паплач? — мислел си Настрадин Ходжа. — Никакви крадци и за сто години неспирни кражби нямаше да им сторят толкова, золуми!“

Подминали старото медресе — гнездото на кокандските поборници за исляма, прехвърлили каменния мост на плитката луда Сай и пред очите им се открил главният площад с ханските палати зад високи крепостни стени.

Тук започвало тържището.