Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На мегдана било много по-тихо и по-просторно, отколкото сутринта, в часовете на пазарната треска, когато всички тичали, крещели, бързали от страх да не изпуснат късмета си. Наближавало пладне и народът, спасявайки се от жегата, се пръсвал по чайханите, за да пресметне на спокойствие своите печалби и загуби. Слънцето заливало мегдана с гореща светлина, сенките били къси, резки, сякаш изсечени в твърдата земя. Навсякъде в засенените места се били приютили просяци, а около тях скачали врабчета, те с весел цвъркот събирали трохи.

— Подари, добри човече, в името на аллаха! — гъгниво молели просяците, като показвали на Настрадин Ходжа своите недъзи и рани.

Той отговарял сърдито:

— Прибери си ръцете. Аз с нищо не съм по-богат от вас и сам търся кой ще ми даде четиристотин танга.

Като вземали тези думи за насмешка, просяците обсипвали Настрадин Ходжа с псувни. Той не отговарял, потънал в размисъл.

Избрал между чайханите най-голямата и най-многолюдната, дето нямало нито скъпи килими, нито копринени възглавници, влязъл и вкарал след себе си по стъпалата магарето, вместо да го върже на коневръза.

Посрещнали го с почуда и мълчание, но Настрадин Ходжа ни най-малко не се смутил, извадил от дисагите си корана, който му подарил предния ден на сбогуване старецът, и като го разтворил, сложил го пред магарето.

Направил всичко това бавно и спокойно, без усмивка на лицето, като че така трябвало да бъде.

Хората в чайханата взели да се споглеждат.

Магарето ударило с копито дървената еклива настилка.

— Вече? — попитал Настрадин Ходжа и обърнал страницата. — Ти постигаш забележителни успехи.

Тогава от мястото си станал тантурестият добродушен съдържател на чайханата и се приближил до Настрадин Ходжа.

— Слушай, добри човече, тук ли е място за твоето магаре? И защо сложи пред него свещената книга?

— Уча това магаре на богословие — невъзмутимо отговорил Настрадин Ходжа. — Ние вече завършваме корана и скоро ще минем на шариата.

Из чайханата се понесли глъчка и шепот, мнозина станали, за да виждат по-добре.

Съдържателят облещил очи, устата му зинала. Никога още в живота си не бил виждал такова чудо. През това време магарето отново тропнало с копито.

— Добере — похвалил го Настрадин Ходжа, като обръщал страницата. — Много добре. Още малко усилия и ти ще можеш да заемеш длъжността главен богослов в медресето Мир-Араб. Виж, само страниците не умее да прелиства, трябва да му помагам… Аллах го е надарил с остър ум и забележителна памет, но е забравил да му даде пръсти — добавил Настрадин Ходжа, като се обърнал към съдържателя на чайханата.

Хората в чайханата, оставили чайниците си, се приближили; не минало и минута и около Настрадин Ходжа се събрала тълпа.

— Това магаре не е просто магаре! — обявил Настрадин Ходжа. — То принадлежи на самия емир. Веднъж емирът ме повика и попита: „Можеш ли да научиш любимото ми магаре на богословие, та то да знае толкова, колкото и аз?“ Показаха ми магарето, аз проверих способностите му и отговорих: „О, пресветли емире! Това забележително магаре не отстъпва по острота на ума нито на един от твоите министри, нито дори на тебе самия, наемам се да го науча на богословие и то ще знае толкова, колкото и ти, дори повече, но за това ще са нужни двайсет години.“ Емирът заповяда да ми дадат от хазната пет хиляди танга злато и рече: „Вземи това магаре й го учи, но кълна се в аллаха, ако след двайсет години то не знае богословие и не цитира наизуст корана, ще ти отсека главата!“

— Е, значи ти отнапред можеш да се простиш с главата си! — възкликнал съдържателят на чайханата. — Че къде се е чуло и видяло магарета да учат богословие и да цитират наизуст корана!

— Такива магарета има доста и сега в Бухара — отговорил Настрадин Ходжа. — Ще кажа още, че да получи пет хиляди танга злато и добро магаре за стопанството си — това не се удава на човек всеки ден. А главата ми не оплаквай, защото за двайсет години все някой от нас непременно, ще умре — или аз, или емирът, или това магаре. А тогава иди се оправяй кой от тримата е знаел най-добре богословие.

Чайханата едва не се сринала от избухналия гръмовен смях, а самият съдържател се загърчил на кечето, смеел се така, че цялото му лице било мокро от сълзи. Той бил много весел човек, този съдържател, винаги бил готов да се разсмее.

— Чухте ли? — викал той, като хриптял и се задъхвал. — Тогава нека се оправят кой от тях е знаел най-добре богословие! — И сигурно щял да се пръсне от смях, ако изведнъж не го осенила една догадка.

— Чакайте! Чакайте! — размахал той ръце, като подканял всички да внимават. — Кой си и откъде, о, човече, който учиш на богословие магарето си? Да не би да си самият Настрадин Ходжа?

— Че какво чудно има в това? Ти отгатна, съдържателю. Аз съм Настрадин Ходжа. Здравейте, жители на Благородна Бухара!

Настъпило всеобщо вцепенение и то траяло дълго; изведнъж нечий ликуващ глас разцепил тишината:

— Настрадин Ходжа!

— Настрадин Ходжа! — подхванал втори, след него трети, четвърти; и се понесло по чайханата, из другите чайхани, из целия пазар — навсякъде ехтяло, повтаряло се, отеквало:

— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

Хората тичали от всички краища към чайханата — узбеки, таджики, иранци, туркмени, араби, турци, грузинци, арменци, татари — и дотичали, с гръмки викове поздравявали своя любимец, знаменития хитрец и веселяк Настрадин Ходжа.

Тълпата все се увеличавала.

Пред магарето отнейде се появила торба овес, наръч детелина, кофа чиста студена вода.

— Приветствуваме те, Настрадин Ходжа! — носели се викове. — Къде странствува? Кажи ни нещо, Настрадин Ходжа!

Той се приближил до самия край на сондурмата, поклонил се ниско на народа:

— Приветствувам ви, жители на Бухара! Десет години живях разделен от вас и сега сърцето ми се радва на нашата среща. Вие искате да ви кажа нещо — по-добре ще ви изпея!

Той грабнал едно голямо гърне, излял водата от него и като го удрял подобно дайре, високо запял:

Звъни, гърне, и пей, гърне,

достойно възхвали кумира!

Разказвай на света, гърне,

за добротата на емира!

Гърнето звънва и завчас

запява то със гневен глас.

Запява то със дрезгав глас

и призовава всички вас.

Послушайте го, млад и стар:

„Нияз старикът бе грънчар.

Работеше до късен мрак

и беше, то се знай, бедняк,

гърненце малко със пари

да скъта не можа дори.

Затуй пък, с гърбица макар,

гърнета скътал е Джафар,

натрупала е с леснина

злато емирската хазна

и стража варди ден и нощ

емира, благия ни вожд.

Но злото дойде у Нияз

като крадец в нечакан час.

И ето, на емирски съд

отвежда стареца дългът.

А подир него, зъл и тъп,

лихварят мъкне своя гръб!“

О, докога на тоя свят

под тоз ярем ще вием врат,

неправдата ще ни тежи?

Отговори, гърне, кажи!

Кажи със своя глинен глас

в какво е виноват Нияз?

Гърнето пее и звънти,

правдивият му глас ехти:

„Нияз е виноват в това,

че сложи в примката глава.

И паякът с човешки лик

оплете клетия старик!“

Пред нашия емир блажен

Нияз се просва просълзен:

„Говорят днес надлъж и шир,

че сте добър и благ емир.

Поспрете милостив за миг

очи над бедния старик!“

Емирът казва: „Чуй, Нияз!

Аз ще ти дам отсрочка… час!

Не току-тъй надлъж и шир

мълвят, че съм добър емир.“

О, докога на този свят

под тоз ярем ще вием врат,

неправдата ще ни тежи?

Отговори, гърне, кажи!

Гърнето пее и звънти,

правдивият му глас ехти:

„О, спри, народе, най-подир

да чакаш правда от емир.

Знай, че разгадката е тук:

емирът е чувал с боклук

и не глава — стои гърне

на неговите рамене!“

О, докога, гърне, кажи

неправдата ще ни тежи?

Кога злочестият народ

ще види радостен живот?

Гърнето пее и ехти:

„Могъщ е нашият емир,

но той ще падне най-подир

и паднал, спрял да ни души,

в уречения светъл ден

на късчета ще се строши,

като това гърне у мен!“

Настрадин Ходжа вдигнал гърнето високо над главата си и го хряснал силно о земята; гърнето се пръснало със звън, разхвърчало се на стотици дребни късчета. Като се напрягал и заглушавал с гласа си шума на тълпата, Настрадин Ходжа извикал:

— Тогава хайде заедно да спасим грънчаря Нияз от лихваря и милостите на емира. Вие познавате Настрадин Ходжа, той никога никого не завлича. Кой ще ми заеме за кратък срок четиристотин танга?

Напред се изстъпил един бос водоносец:

— Настрадин Ходжа, отде у нас пари? Нали плащаме големя данъци? Но ето аз имам колан, почти съвсем нов; за него може да се получи нещо.

Той хвърлил на сондурмата пред нозете на Настрадин Ходжа колана си; глъчката и движението сред тълпата се засилили, към нозете на Настрадин Ходжа полетели тюбетейки, колани, кърпи и дори халати. Всеки смятал за чест да услужи на Настрадин Ходжа. Дебелият кафеджия донесъл два много красиви чайника, меден поднос и погледнал другите хора гордо, защото пожертвованието му било много щедро. Купчината предмети растяла ли, растяла. Настрадин Ходжа викал с цяло гърло:

— Стига, стига, о, щедри жители на Бухара! Стига, чувате ли ме! Седларю, вземи отбратно седлото си — стига, казвам ти! Да не сте решили да превърнете Настрадин Ходжа във вехтошар? Започвам продажбата! Ето колана на водоносеца; който го купи, никога няма да сети жажда. Елате, продавам го евтино! Ето стари, закърпени чехли, те сигурно вече два пъти са ходили в Мека; който ги обуе, все едно че отива на поклонение! Имам ножове, тюбетейки, халати, чехли! Вземете пи, продавам евтино и не се пазаря, защото сега времето за мене е най-скъпо от всичко!

Но великият Бахтияр в денонощните си грижи за своите верноподаници се бил постарал да въведе в Бухара такъв ред, че нито един грош не можел да се задържи в джобовете на жителите и преминавал веднага в емирската хазна, за да могат жителите да ходят по-леко с необременени джобове. Напусто викал Настрадин Ходжа и хвалел стоката си — купувачи нямало.