Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (46)

СЕДМА ГЛАВА

Седнали на камъните и едноокият заразправял своя удивително злочест живот:

— Неудържимата страст към кражбата се прояви у мене от най-ранно детство. Още като сукалче съм откраднал веднъж една сребърна карфица от гърдите на майка си и докато тя обръщала къщата да търси карфицата, аз, още преди да проговоря, съм се хилел тихомълком в люлката, мушнал скъпоценната плячка под одеялото… Като поотраснах и проходих, станах страшилище за къщата. Влачех всичко, което ми паднеше под ръка: пари, платове, брашно, масло. И така хитро криех краденото, че нито тате, нито мама можеха да го намерят; в сгоден момент сетне тичах с плячката при един гърбав бродяга с окапал нос; който се спотайваше из старото гробище, сред хлътналите гробове и врасналите надгробни плочи. Той ме поздравяваше с думите: „Да ми израсне гърбица и отпред, ако ти, дете, което приличаш на неразпъпила пъпка, не свършиш на бесилото или под секирата на палача!“ Почвахме да играем на зарове — дъртият гърбав пергиш със следи от всички пороци на спаруженото си лице и аз, четиригодишен розоволик младенец с пухкави бузки и чист невинен поглед.

Крадецът изхлипал, обърнат в мислите си към златното невъзвратимо детство, след това шумно подсмръкнал, обърсал сълзите си и продължил:

— На пет години аз бях майстор на зара, но нашата къща през това време хептен оголя. Мама не можеше да ме гледа, без да плаче, тате получи гърчове и все викаше: „Проклета да е постелята, на която съм те заченал!“ Но аз не разбирах нито от молби, нито от кавга и след като се съвземех от пердаха, пак си знаех същото. Към седемгодишния ми рожден ден семейството ни изпадна в немотия, кажи го до шия, затова пък гърбавият отвори на пазара своя чайхана с таен игрален вертеп и пушалня за хашиш в мазето… Като видях, че няма какво повече да задигна от къщи, аз обърнах алчния си взор и нечестивите си помисли към съседите. Разорих коларя, който живееше вляво от нас, като му откраднах от дъното на кладенеца гърнето с парите, които той цял живот беше пестил; за два месеца и нещо докарах до просяшка тояга съседа отдясно, като го обрах до шушка. Не можеха да ме спрат никакви ключалки и катинари: отварях ги като обикновени резета. Търпението на баща ми свърши, той ме прокле и ме изгони от къщи. На тръгване задигнах единствения му халат и последните пари — двайсет и шест танга. Тогава бях на осем години и половина… Няма да уморявам слуха ти с разкази за моето скитничество, ще ти кажа само, че съм бил и в Мадрас, и в Херат, и в Кабул, и дори в Багдад. Навсякъде крадях — това беше единственият ми занаят и в него аз станах същински факир. Тогава измислих и този гнусен начин — легна на пътя, престоря се на болен и ограбя човека, който прояви към мене милосърдие. Няма да се хваля, но в презрения апашки занаят едва ли някой крадец може да се сравни с мен не само във Фергана, но и в целия мюсюлмански свят.

— Чакай! — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Ами прочутият Багдадски крадец, за когото разправят такива чудесии?

— Багдадският крадец ли? — едноокият се разсмял. — Знай, че аз съм Багдадският крадец!

Той млъкнал, наслаждавайки се на изумлението, което се изписало върху лицето на Настрадин Ходжа, след това облакът на спомените забулил жълтото му око.

— Повечето от разказите за моите похождения са вятър работа, но има и истина. Бях осемнайсетгодишен, когато за пръв път попаднах в Багдад, този приказен град, пълен със съкровища и мухльовци, които ги владеят. Тършувах из дюкяните и сандъците на багдадските търговци като в мои, а най-накрая се намъкнах в съкровищницата на самия халиф. Да си кажа истината, не беше кой знае колко трудно да вляза. Пазеха я трима яки негри, всеки от които поотделно можеше да се пребори с вол, и затова съкровищницата се смяташе недостъпна за крадци и грабители. Но аз знаех, че единият, от негрите е глух като пън, другият пуши постоянно хашиш и вечно спи, даже вървешком, а пък третият е надарен от природата с такова невероятно шупе, че жаба да шумне в храстите нощем — и напълва гащите. Аз взех една празна кратуна, направих й дупки като очи и озъбена уста, набучих кратуната на кол, запалих вътре една свещ, увих всичко това в бял чаршаф и края нощта го издигнах над храстите срещу страхливия негър. Той стреснато извика и се строполи като мъртъв. Сънливият не се събуди, глухият не ме чу: с разни инструменти аз спокойно отключих, влязох в съкровищницата и изнесох толкова злато, колкото можех да нося. На заранта вестта за ограбената съкровищница на халифа обиколи града, а след това плъзна навред но мюсюлманския свят и аз се прочух.

— Разправят, че след това Багдадският крадец се оженил за дъщерята на халифа — подметнал Настрадин Ходжа.

— Празни приказки! Всичките тия врели-некипели за мен и за разните му царски дъщери са глупости и измишльотини. Аз от дете презирам жените и — сполай на аллаха! — никога не ме е хващала оная странна лудост, дето й викат любов. — Последната дума той произнесъл с оттенък на пренебрежение, изглежда много се гордеел със своето целомъдрие. — Освен това жените, макар и малко да ги поокрадеш, се държат толкова неприлично и вдигат такава олелия, че един човек от моя бранш не може да изпитва към тях друго освен отвращение. За нищо на света не бих се оженил за никаква принцеса, ако ще да е най-хубавата.

— Ще почакаме, докато си промениш мнението за китайската или за индийската принцеса — додал Настрадин Ходжа. — Тогава ще кажа: половината работа е свършена; остава само да склоним принцесата.

Крадецът разбрал и оценил присмеха: плоската му разбойническа мутра с перде на едното око и с огромна синина под другото светнала ухилено:

— Човек може да си помиели, че самият Настрадин Ходжа те е подучил на такъв тънък и хаплив отговор.

Като чул името си, Настрадин Ходжа наострил уши и боязливо се огледал. Но наоколо било ясно пролетно безлюдие; по кафявите склонове пълзели сенките на облаците, плуващи на юг; в слънчевия въздух на проблясващи криле висели насекоми; до Настрадин Ходжа на горещия камък дремел изумруден гущер, като отварял отвреме-навреме живите си черни очички с тясна златна ивица.

— А ти срещал ли си Настрадин Ходжа в твоите апашки скитания?

— Случвало се е — отвърнал едноокият. — Ахмаците, баламите често приписват на мен неговите дела и обратно. Но в същност между нас няма и не може да има никаква прилика. За разлика от Настрадин Ходжа, аз съм прекарал целия си живот в порок, сеех в света само зло и не полагах грижи за усъвършенствуване на своето духовно същество, без което, както е известно, не може да се премине от лъжовния земен свят в друго, висше състояние. С мръсните си дела аз се обричах да започна отначало целия кръг на звездните странствувания.

Настрадин Ходжа не вярвал на ушите си: едноокият му говорел с думите на стария дервиш от ходжентската църква Гюхар Шад! „Мигар и тоя крадец е от тайното братство на Мълчаливите и Постигащите?“ — помислил си Настрадин Ходжа, но веднага отхвърлил тази мисъл като невъзможна.

В ума му се трупали догадки, коя от коя по-невероятни.

— Такъв съм аз — продължавал едноокият със съкрушен глас. — Само пълен хайванин може да търси някаква прилика между мен и Настрадин Ходжа, чийто живот е посветен на дейното добро и ще послужи за пример на много поколения от бъдещите векове.

Изчезнали и последните съмнения: той повтарял дулите на стария просяк. „Дали ми знае името?“ — мислел Настрадин Ходжа и изпитателно се взирал в лицето на крадеца, мъчел се да долови поне лека сянка на преструвка.

— Кажи, а къде си сресал Настрадин Ходжа?

Подозренията не се оправдали. Този път съвестта на едноокия била чиста: той наистина не знаел кой седи на камъка срещу него.

— Срещал съм го в Самарканд. С прискърбие на душата трябва да си призная, че и тази единствена среща съм отбелязал с гнусно деяние. Една пролет, като се шляех по самаркандския пазар, чух двама занаятчии да шепнат: „Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!“ Като проследих с единственото си око пътя на техните погледи, видях пред една сергия наглед с нищо незабележим човек на средна възраст, който държеше за юлара сиво магаре. Човекът си купуваше халат и се канеше да плати. Едва-едва мярнах лицето му. „Този ли бил прочутият Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието, името на когото едни благославят, а други проклинат!“ — помислих си аз. И в душата ми се зароди дяволско изкушение — да го окрада. Не, не заради плячката, защото по това време имах достатъчно пари, а само от гнусното честолюбие на крадец. „Нека да бъда единственият в света крадец, който може да се похвали, че е окрал самия Настрадин Ходжа!“ — казах си аз и без ни най-малко да се бавя, пристъпих към изпълнението на своя замисъл. Тихо доближих магарето отзад и с една окастрена клечка мушнах под опашката му Обърната навън люта червена чушка. Като усети, че на онова място непоносимо му пари, магарето взе да върти глава и опашка, а след това, като реши, че под опашката му е запален огън, наду бурията, отскубна се от ръцете на Настрадин Ходжа и отпраши нанякъде, събаряйки по пътя си кошниците с банички, кайсии и череши. Настрадин Ходжа хукна да го гони — стана голяма бъркотия! Аз се възползувах от това и без спънки взех халата от сергията…

— Ти ли беше, о, потомък на нечестивци, о, сине на греха и позора! — възкликнал Настрадин Ходжа със светнали очи. — Кълна се в аллаха, никой никога не си беше правил с мене такива шеги! Щеше да ни побъркаш и двамата — станах вир-вода да го укротявам да не хвърля къчове и да не реве, докато се сетя да му погледна под опашката! Ах, да ми беше паднал тогава, както се бях ядосал, сега и канибадамските ботуши щяха да ти се видят по-меки от пухена възглавница!

Настрадин Ходжа така кипнал, че забравил и се издал: когато се усетил, било вече късно: крадецът разбрал с кого го е срещнала съдбата на пътя.

Трудно е да се опишат чувствата на едноокия крадец. Той паднал на колене пред Настрадин Ходжа, уловил пеша на халата му и залепил устни за него като хаджия, когато срещне шейх — светец.

— Пусни ме! — викал Настрадин Ходжа и дърпал халата. — Вие какво, да не сте се наговорили непременно да ме направите светец? Аз съм най-обикновен земен човек, колко пъти ще ви повтарям! И не ща да бъда нищо друго: ни шейх, ни дервиш, ни чудотворец, ни звезден странник!

— Благословен да е во веки веков пътят, на който се срещнахме! — повтарял едноокият. — Помогни ми, Настрадин Ходжа, спасението ми е в твоите ръце!

— Пусни ме! — разпаленият Настрадин Ходжа така дръпнал халата си, че пешовете му изпращели. — Къде е писано, че трябва да спасявам де що има просяци и крадци по белия свят? Искам да знам мене кой ще ме спаси от вас?

Но, изглежда, съдбата наистина била писала някъде из тефтерите си, че Настрадин Ходжа, след като прехвърли четирийсетте, ще трябва да се занимава с духовното спасение на заблудени; наложило се отново да седне на същия камък и да доизслуша патилата на едноокия крадец.