Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
КОЯТО БИ МОГЛА ДА ПОСЛУЖИ ЗА НАЧАЛО НА НОВА КНИГА

Аз извърших седем пътешествия и за всяко пътешествие има чуден разказ, който вълнува умовете.

„Хиляда и една нощ“

И той се появил там, където съвсем не го очаквали. Появил се в Стамбул.

Това станало на третия ден, след като султанът получил писмо от бухарския емир. Стотици глашатаи обикаляли градовете и селата на Светлата Порта и известявали народа за смъртта на Настрадин Ходжа, Зарадваните молли два пъти на ден, сутрин и вечер, разгласявали в джамиите писмото на емира и възнасяли благодарност на аллаха.

Султанът пирувал в дворцовата си градина, в прохладната сянка на тополите, оросявани от влажния прашец на шадраваните. Наоколо се тълпели везири, мъдреци, поети и други дворцови слуги, които жадно очаквали подаяние. Върволици черни роби шетали с подноси, от които се виел дим, с наргилета и кърчази в ръце. Султанът бил в много добро настроение и непрестанно се шегувал.

— Защо днес въпреки тоя пек във въздуха се усеща сладостна лекота и благоухание? — с лукаво зажумени очи питал той мъдреците и поетите. — Кой от вас ще отговори достойно на нашия въпрос?

И те, като хвърляли умилни погледи към кесията в ръцете му, отговаряли:

— Диханието на нашия пресветъл повелител насити въздуха със сладостна лекота, а благоуханието се разпространи, защото душата на нечестивия Настрадин Ходжа престана най-сетне да излива гнусната, си смрад, която по-рано отравяше целия свят.

Настрани, наблюдавайки реда, стоял пазителят на спокойствието и благочестието в Стамбул — началникът на стражата, който се отличавал от своя достоен бухарски, събрат Арсланбег само по голямата си свирепост и необикновената си мършавина. Тия качества се съчетавали у него, жителите на Стамбул отдавна били забелязали това и всяка седмица с тревога в очите разпитвали дворцовите теляци за състоянието, в което се намират почтените телеса на началника: ако сведенията били зловещи, всички жители, които живеели близо до двореца, се изпокривали по домовете си и не излизали нийде без крайна необходимост до следващия ден за баня. Та ето, същият този началник, който докарвал всичко живо до трепет, стоял настрани; главата му, увенчана с чалма, стърчала на дългия му и тънък врат като на върлина. (Мнозина жители на Стамбул потайно биха въздъхнали, ако чуеха това сравнение!)

Всичко вървяло много добре, нищо не помрачавало празника и не предвещавало нещастие. И никой не забелязал дворцовия надзирател, който се промъкнал ловко, както си знаел, между придворните и като се приближил до началника на стражата, му пошепнал нещо. Началникът трепнал, лицето му се изкривило и той с бързи крачки излязъл подир надзирателя. След минута се върнал — блед, с треперещи устни. Като разбутал придворните, приближил се до султана и се пречупил надве в поклон пред него:

— О, велики повелителю!…

— Какво има пък сега? — недоволно попитал султанът. — Мигар и в такъв ден не можеш да премълчиш своите тъмничарски новини? Хайде, казвай по-скоро!

— О, сияйни и велики султане, езикът ми отказва…

Султанът се разтревожил, сбърчил вежди. Началникът на стражата завършил полушепнешком:

— Той е в Стамбул!

— Кой? — глухо попитал султанът, макар че веднага разбрал за кого става дума.

— Настрадин Ходжа!

Началникът на стражата изговорил това име тихо, но придворните имат тънък слух; по цялата градина прошумоляло:

— Настрадин Ходжа! Той е в Стамбул!… Настрадин Ходжа е в Стамбул!

— Откъде знаеш? — попитал султанът; гласът му пресипнал. — Кой ти каза? Възможно ли е това, щом имаме писмо от бухарския емир, в което той с царствената си дума ни уверява, че Настрадин Ходжа не е вече между живите!

Началникът на стражата дал знак на дворцовия надзирател, който довел при султана някакъв човек с плосък нос върху сипаничаво лице с жълти неспокойни очи.

— О, повелителю! — обяснил началникът на стражата. — Тоя човек е бил дълго време шпионин при двореца на бухарския емир и познава много добре Настрадин Ходжа. После тоя човек се премести в Стамбул и аз го взех на длъжност шпионин, на която длъжност се намира и сега.

— Видя ли го? — прекъснал началника султанът, като се обърнал към шпионина. — Видя ли го с очите си?

Шпионинът отговорил утвърдително. Не, Той не можел да се припознае! И заедно с Настрадин Ходжа яздела някаква жена на бяло магаре.

— Защо не го хвана веднага! — провикнал се султанът. — Защо не го предаде в ръцете на заптиите!

— О, сияйни повелителю! — отговорил шпионинът и паднал, треперейки, на колене — В Бухара веднъж попаднах в ръцете на Настрадин Ходжа и ако аллах не се беше смилил, не бих се измъкнал от тях жив! И когато днес го видях по улиците на Стамбул, зрението ми се помъти от страх, а когато се опомних, той вече беше изчезнал.

— Такива са шпионите! — възкликнал султанът и очите му блеснали във приведения началник на стражата. — Само видът му ги хвърля в ужас!

Той ритнал Сипаничавия шпионин и се оттеглил в покоите си, придружен от дълга върволица черни роби.

Везирите, сановниците, поетите и мъдреците се спуснали в тревожно шумяща тълпа към изхода. След пет минути в градината не останал никой освен началника на стражата, който, загледан в пустото пространство с втренчени мътни очи, безсилно се отпуснал на мраморния край на шадравана и дълго седял, заслушан самотно в тихия плисък и смях на фонтаните. И сякаш само в един миг така изпосталял и изсъхнал, че, ако жителите на Стамбул го видели, щели да хукнат кой накъдето завърне, без да приберат изгубените си чехли.

А сипаничавият шпионин тичал по това време запъхтян из нажежените улици към морето. Там той намерил един арабски кораб, готов да отплава. Стопанинът на кораба, който ни най-малко не се съмнявал, че вижда пред себе си избягал от тъмницата разбойник, поискал прекомерна цена: шпионинът не се пазарил, изтичал на палубата и се заврял в едно тъмно мръсно кьоше. После, когато тънките минарета на Стамбул потънали в синята омара и свеж вятър издул платната, той изпълзял от убежището си, обиколил кораба, надзърнал в лицето на всеки човек и най-сетне се успокоил, като се уверил, че Настрадин Ходжа не е на кораба.

Оттогава целия си останал живот сипаничавият шпионин прекарал в постоянен и непрекъснат страх: където и да пристигал — в Багдад, в Кайро, в Техеран или Дамаск, — той не успявал да преживее спокойно повече от три месеца, защото в града бездруго се появявал Настрадин Ходжа, И треперейки при мисълта за среща с него, сипаничавият шпионин бягал все по-далеч и по-далеч; тук ще бъде уместно да сравним Настрадин Ходжа с могъщ ураган, който с диханието си гони непрестанно пред себе си сух жълт лист, откъсва го от тревата и го издухва из пукнатините. Така бил наказан сипаничавият шпионин за всичкото зло, което причинил на хората!

А на другия ден в Стамбул се заредили чудни и необикновени събития… Но човек не бива да разправя за онова, на което не е бил сам свидетел, и да описва страни, които не е видял; с тези думи ние ще завършим в нашето повествование последната глава, която би могла да послужи за начало на нова книга за по-нататъшните приключения на несравнимия и безподобен Настрадин Ходжа в Стамбул, Багдад, Техеран, Дамаск я много други прославени градове…

 

1940