Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Жителите на село Чорак добре помнели ония честити времена, когато езерото — единственият извор на живот за тяхната мера — не било още на Агабег, а на някой си знатен наманганец, несметно богат и толкова безгрижен, че нито веднъж не дошъл и планината, да си огледа имота. За себе си тоя богаташ избрал на земята пътя на разкоша, насладите и забавленията (тогава той бил още далеч от възвишената мъдрост на Мълчащите и Постигащите); езерото управлявал един пришелец, целият побелял; той през цялото време лежал в чайханата и се вайкал в разговори за несъвършенството на световната управия. За поливането вземал нищожен данък, а на най-бедните пускал вода на вересия и им казвал: „Гледай да не забравиш“ — но сам не тормозел паметта си е такива дреболии, не водел сметка и наесен, когато прибирали реколтата, се задоволявал с това, което му донесат — разчитал напълно на съвестта на своите платци. На стопанина в Наманган изпращал триста танга в годината, кога повече, кога по-малко, а имало години и хич да не прати, защото една част от парите отивали за негови разноски, а друга част харчел за разни сираци, вдовици, сиромаси, които все се навъртали около него. Справедливо ще е да кажем, че всички подаяния той правел от името на своя чорбаджия и за благодарствените молитви винаги казвал неговото, а не своето име. Наманганският богаташ, като получел от Чорак писмото с мизерните триста танга и дългия списък на облагодетелствуваните, молещи се за него, се смеел и разправял на своите приятели: „Моят пристойник сигурно ме смята за някакъв нечуван грешник — иначе защо ще хаби толкова труд за спасянето на душата ми!“

Така си течал животът в Чорак, далеч от всякакви бури и тревоги, сякаш вървял по равен път, без хендеци и друсане; годините се нижели една подир друга като леки облаци над снежен хребет, вдигали се сватби, раждали се деца, старите се преселвали на гробищата, а техните почетни места в чайханата заемали други, със също такива дълги бради, побелели кой знае откога, без да забележат и самите им стопани. В тихия еднообразен живот винаги е така: всеки отделен ден е безкрайно дълъг, но месеците и годините летят с непостижима бързина, сякаш изчезват: докато се огледаш — и годината се търколила, докато се наканиш да отсечеш някоя стара изсъхнала топола, която толкова време ти е вадила очите — и се изнизали три години, гледаш, тополата си паднала от вятъра, че и оградата съборила, та ти отворила работа да я оправяш. Пък и тя не става надве-натри — месеци минават. А през това време среброто в брадата и по сколуфите става все повече и повече, пазачът на гробищата става все по-вежлив, като те срещне, и вече неведнъж издалеч ти подмята, че има на гробищата едно местенце, става дори като за областен управител и че на това местенце трябва навреме да се посади някое дръвце, та да има време да се хване и да пусне по-яки корени.

Като че ли тъмните сили на злото били забравили пътя за Чорак; нищо не смущавало благодатния живот на селото. Баирите отвред го пазели от ветрищата, поройните планински дъждове не опустошавали нивите, морът по добитъка го отминавал, скакалци ако минели — то много високо, към другите краища. Пищни залези пламенеели и гаснели по цялото небе, оставяли след себе си по снежните върхове тиха розова светлина; в кротката вечерна тишина към ширните мъгливи поля и влажните градини от минарето се леел призивът на Мюезина, всякога един и същ, всякога печален и възвишено-сладостен. И падала нощта с нейното теменужно сияние, пълна с унесеното чуруликане на славеи и въздишките на вечерника-вятър, комуто пригласяли въздишките на влюбените в заспалите градини.

Но правдиви, макар и горестни за сърцето, са думите на многострадалния скиталец Шехид от Балх: „Лятото се сменява с есен, светлият ден — с тъмна нощ, и пропастта на бедата очаква излежаващия се в ложето на благополучието.“ Бедата дошла и в Чорак; дошла в образа на Агабег — новия стопанин на езерото.

Същия този тих следобед, когато Настрадин Ходжа и едноокият крадец, си почивали край извора и се любували от високото на мирната красота на чоракските градини, в селото царяла невиждана суматоха. Всички мъже били в чайханата, жените гълчали по дворищата.

Сутринта Агабег обявил цената за второто пролетно поливане; тоя път той не искал пари: намислил да се жени и поискал за жена чернооката малка Зулфия, дъщерята на уважавания от всички стар земеделец Мамед Али. Потресени от това искане, чоракските старци отказали на Агабег; той се усмихнал: щом е така, да си платят — четири хиляди танга.

Четири хиляди! Цялото село, всичките му жители заедно никога не са имали толкова пари! Старците половин ден климали при Агабег; те били толкова жалки и потиснати: със стари халати от домашно платно, с груби протрити ботуши, с беловласи бради върху тъмни спечени лица, прегънати гърбове, грапави ръце, скръстени на корема в знак на почит… Агабег не склонил: или Зулфия, или четири хиляди.

С тая новина старците се върнали в чайханата.

Каква буря от протести и гняв се вдигнала! Сякаш суховей опалил чоракци: те свили пестници, лицата им почервенели, в очите им лумнал зловещ огън. Изглеждало, че още минута — и всички те ще се вдигнат, ще грабнат вили, брадви и мотики и ще се юрнат към леговището на Агабег ще го направят на пух и прах.

Но не станало така. Бурята преминала, без ни най-малко да засегне Агабег. В жилите на всеки селянин се намерила по една страхливо-разсъдлива капка и тя взела връх. На един капката казвала: „Че Агабег да не иска сестра ти?“, другиму шептяла: „Слава на аллаха, опасността не засяга моята дъщеря!“, трети съветвала: „Ти си гледай твоята невеста и не си навирай гагата в чуждите работи.“ Гневът бързо секнал, пламъкът в гърдите угаснал, юмруците се отпуснали, раменете увиснали, гърбовете се превили. И ако Агабег минел сега покрай чайханата, всички щели да му се поклонят така раболепно, както вчера.

Мамед Али, бащата на Зулфия, седял на миндера в чайханата, гледал в земята, а веждите му били сключени в тъжна черта.

Всички чакали неговата дума. В това чакане вече се четяла и присъдата: да я даде. Но всички мълчали; всеки искал да чуе тая дума отстранила той със свити устни и със скръбна въздишка щял само да се съгласи, подчинявайки се на чуждото решение — стар начин да лъжеш съвестта си. От Мамед Али се искала жертва и пак от него се искало да поеме върху себе си целия грях. И нямало къде да се дене.

А в другия ъгъл седял Саид — годеникът на Зулфия; той бил съвсем млад, в оная възраст, когато мъжете, дори и ония, които имат вътрешна сила, са още аджамии и не умеят да отбиват ударите на съдбата, ако тези удари са насочени към сърцето; той знаел, че след пет, след десет, петнайсет минути старият Мамед Али все едно ще произнесе съдбовната дума; момъкът не бил от онези, които малодушно се обръщат, когато животът им се озъби, и които предпочитат да бъдат изядени откъм гърба.

Мълчанието се проточило. Момъкът не издържал, излязъл от тъмния ъгъл на светло.

— Какво мълчите? Кой пръв ще хукне да ближе праха от ботушите на Агабег? — Той се обърнал към Мамед Али: — А ти, дядо? Доскоро ми обещаваше, че ще ме посрещнеш в своята къща като син — къде ти е обещанието?

— Какво да правя, Саид, какво да правя — прошепнал Мамед Али. — Ние сме слаби, а той е богат и силен.

— Не сте слаби, вие сте страхливи! Треперещи зайци — това сте вие!

В гласа му имало толкова сърдечна болка, че Мамед Али не можал да спре сълзите си. Но другите старци се докачили, разсърдили се.

— Чувате ли! — възкликнал ковачът Умар, сух, висок, с жълто лице и рунтави вежди. — Чувате ли как ни маскари! Храни куче да те лае!

Саид бил кръгъл сирак, доведен син на чоракския чайханджия Сафар — това му напомнил ковачът.

— Ашколсун, сине, ашколсун — подхванал налбантинът Ярмат. — Много хубаво ни се отблагодаряваш!

— Ето я значи твоята благодарност за всички добрини, които си видял от нас, дето те взехме кръгъл сирак и те отгледахме в нашето село! — додал тепавичарят. Алим.

За да бъдем справедливи, ще отбележим, че Саид бил взет от чайханджията Сафар, той го хранил и го гледал, а всички други нямали никаква заслуга и не били дали за горкото сираче пукната пара; но като поотраснал, всички побързали да му се пишат спасители и на това основание очаквали благодарност, Той търпял, мълчал и вътре в душата си проклинал своето унизително мълчание.

Какво можел да отвърне на старците сега, с какви доводи да разколебае тяхното решение, когато ставало дума за големи загуби във всяко домакинство, за продаване на коне, на овце и крави, ако Зулфия не влезе в къщата на Агабег.

Саид махнал с ръка и без да погледне никого, мълчаливо излязъл през малката задна врата на чайханата.

Тук бил сам; каменистият път твърдо проблясвал на слънцето, в краката на момъка като парцалена детска топка се търкаляла собствената му къса обедна сянка; нямо мълчали слепите огради и дувари; Саид въздъхнал на пресекулки, стиснал зъби и се засмял с особен, странен смях — тих, но така смразяващ, че който и да го чуел, щял да пребледнее и да произнесе молитва.