Робърт Дохърти
Мисията (25)

24.

Вътре в Циан Лин Елек вече от половин час общуваше със стража. Ето че се отдели от пирамидата, чието златисто сияние доскоро го скриваше напълно.

— Изпратих съобщение — произнесе той.

— На кого? — попита Че Лу.

— На тази, която стои над мен. Тя ще се погрижи за ключа.

На четиристотин метра под водата екипажът на „Спрингфилд“ също тръпнеше в очакване. Двата „изтребителя фу“ не бяха помръднали от местата си. Адмирал Полдън, командващ флотската оперативна група от борда на „Вашингтон“, който се намираше на петдесет километра от Великденския остров, прекарваше времето си в отчаяни усилия да изкопчи от началниците си разрешение за използване на атомно оръжие. Досега без резултат.

Дълбоко в недрата на Рано Као на Великденския остров стражът прие съобщение от „Мисията“. Операция „Черна смърт“ бе преустановена заради неуспешния опит да бъде пленен корабът-майка.

Истината бе, че тази новина бе като камък, запратен във водовъртежа от активност, която кипеше в мозъка на компютъра.

С помощта на енергията от термалния източник капацитетът за работа на стража вече доближаваше сто процента. Микророботите продължаваха своята неуморна дейност в единия ъгъл на пещерата. Подредени в причудлива наглед конвейерна линия, те произвеждаха все по-дребни и миниатюрни детайли. Кръг от едносантиметрови микророботи се занимаваше с конструкцията на нов модел. Когато приключиха, между тях се изправи половинсантиметров робот, който затича по пода върху шестте си крачета. След това се присъедини към линията.

Водач Паркър изтегли щепсела на клетъчния телефон от контакта на своя лаптоп. Вятърът навяваше пясък върху клавиатурата, но той не му обръщаше внимание. Изправи се и огледа „избраниците“, скупчени около него. Моментът беше дошъл и отминал. Предначертаното не беше осъществено. Все така усещаше пробождаща болка в лявото си слепоочие.

— Още не е дошъл часът! — произнесе той, но гласът му се изгуби сред свистенето на вятъра. — Скоро обаче ще удари! Трябва да се върнем и да се подготвим отново!

Търкот сви юмрук и започна да го помпа. Кениън се наведе над свивката и внимателно вкара върха на иглата във вената. Зад него Дънкан очакваше търпеливо реда си.

— Как мислиш, ще се получи ли? — попита тя.

Търкот кимна.

— Щом специалистът казва… Вече изпратихме образци до министерството и Световната здравна организация. Бюрократите може и да си крият главите в пясъка, но сега вече разполагаме с ефективно средство срещу Черната смърт. Кениън е сигурен, че ще успеем да я задържим в границите на поречието на Амазонка и постепенно да потушим тамошното огнище.

— Няколко хиляди мъртви — произнесе замислено Дънкан.

Търкот се намръщи, дали от болка във вената, или заради невинните жертви.

— Така е, хората все още гледат на страданието в други страни като на интересна тема от новините и нищо повече. Не ги интересува, стига да не става в техния град.

— Този път обаче бяхме на крачка това да се случи навсякъде — произнесе Дънкан. — Поне спряхме „Мисията“.

— Спряхме само Черната смърт — поправи я Търкот. — „Мисията“ е друго нещо.

— Да, така е — обади се Яков. През последния половин час руснакът бе потънал в странно и необичайно мълчание. Преди това го видяха да излиза от тунела и да хвърля някакво сгърчено тяло на акулите. После им каза, че принадлежало на генерал Хемщад. — С „Мисията“ ще трябва да се справим сами.

— Съгласен съм — присъедини се към него Търкот. — Спечелихме само първата от множеството битки. Имам усещането обаче, че истинската война още не е започнала.