Серия
Зона 51 (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grail, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 39 гласа)
Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN: 954-585-296-8


МИНАЛОТО

Пролог

Авалон, Англия

528 г.сл.Хр.

 

Гъсти облаци се скупчваха над острова, раздирани от светкавици и разтърсвани от гръмотевици — сякаш боговете показваха недоволството си от сцената, която се разиграваше долу. Голямата равнина на Западна Англия се простираше във всички посоки докъдето стига взорът. В центъра имаше плитко езеро, от което стърчеше Тор, — продълговат остров със стръмни брегове, наподобяващ гигантско укрепление, величествено творение на природата, високо над сто и петдесет метра. На самия връх бе кацнал манастир от дялан камък, чиято кула се извисяваше над острова и равнината. Пред стените на манастира се бяха струпали дузина въоръжени мъже с метални доспехи, наобиколили тялото на водача си, който лежеше подпрян на източната стена на кулата.

Кралят, когото рицарите наричаха Артур, умираше и в това не се съмняваше нито един от оцелелите войни. Твърде дълбоки бяха раните му, прекомерно голяма загубата на кръв. Ала макар отпаднал и слаб, кралят все още стискаше дръжката на меча си Ескалибур. Между незасъхналите кървави петна по острието на меча прозираха издълбаните върху лъщящата му повърхност тайнствени рунически знаци.

Артур лежеше по гръб, бронята на гърдите му бе смачкана и пробита на няколко места. Ярките му сини очи гледаха към небесата. Беше едър мъж, висок над метър и осемдесет, с мускулесто телосложение — прославен и безстрашен войн. Имаше червеникава коса, посребрена на слепоочията и темето. Макар да бе прекарал по-голямата част от живота си на бойното поле, кожата му беше бледа.

Неколцина от рицарите гледаха на изток, към Камлан, откъдето бяха дошли. До тази сутрин все още бе съществувала мъничка надежда гражданската война, която разкъсваше Британия, да свърши с мир. Веднага след зазоряване войските на Артур и тези на Мордред се бяха разположили от двете страни на полето при Камлан. Малко по-късно двамата водачи се срещнаха, под флага за преговори, в средата на бойното поле. От това, което щяха да си кажат, зависеше съдбата на войниците, които чакаха, стиснали с овлажнели длани дръжките на своите мечове и копия.

И наистина, преговорите изглежда бяха довели до разбирателство, защото двамата предводители си стиснаха ръцете. Ала в мига, когато Артур се извърна, за да се върне при своите войски, Мордред му нанесе подъл удар със скрития в ръкава кинжал. Раненият Артур се обърна и извади Ескалибур от ножницата. Замахна и острието разсече металната броня върху рамото на Мордред. Едва тогава двамата тежко ранени мъже се отдалечиха, а войските им се вкопчиха в яростен бой.

Рицарите на Артур издърпаха коня на своя водач далече от бойното поле, така постъпиха и хората на Мордред. А през това време атаките не секваха, докато полето се обагри в кървавочервено и се покри с трупове.

Малцина бяха живите от двете страни, когато всичко приключи. Много битки бяха виждали рицарите, ала нито една от тях толкова кървава, дори когато се сражаваха срещу дивите шотландци от севера — а тази битка беше между англичани, рицари, заклели се във вярност пред краля. Но днес нямаше милост, ранените бяха доубивани на място, лишените от доспехи оръженосци — посичани на късове, окованите в тежки брони рицари — поваляни на земята и стъпквани безжалостно с копита, удряни с брадви и мушкани с копия през отворите на шлемовете или процепите под мишниците.

Поне Артур бе успял да нанесе тежък удар с Ескалибур на Мордред, и то пред очите на всички. Сега оставаше само да се надяват, че копелдакът е ранен или мъртъв.

Никой на Тор не знаеше кой е победителят в битката и дали войната е свършила. Малко след раняването на краля неговият доверен кръг от телохранители, известен като рицарите на Кръглата маса, бе положил Артур на носилка, за да го отнесе далече от бойното поле, откъдето така и не пристигна вестоносец с послание за победа или поражение.

Рицарите усещаха, че скупчващите се в небето над тях оловносиви облаци ще доведат със себе си буря, но какво вещаеше тя не знаеше никой, а Мерлин бе далеч, за да разчете небесните знаци. Магьосникът бе изчезнал загадъчно няколко дни преди сражението и сега мнозина проклинаха името му. Повечето от тях си даваха сметка, че епохата на Камелот е безвъзвратно отминала и скоро в Англия ще властват отново невежи варвари.

Войните се отдръпнаха изненадано, когато масивната дървена врата в стената на манастира се отвори със скърцане. Бяха тропали продължително на същата тази врата малко след като пристигнаха, но без резултат. Избраха това място заради легендата, в която се казваше, че островът Авалон бил обитаван от Краля на рибарите[1] и неговите верни рицари — безсмъртни човеци, които можели да дарят с вечен живот и други, стига да ги сметнат достойни. А нима не е такъв и техният крал Артур?

Ала когато дойдоха тук, откриха само пуст, безлюден остров и една залостена кула.

Но ето че сега на прага се изправи човек, озарен от идещата зад него светлина. Беше облечен с черно расо, косите му бяха докоснати от среброто на времето, оставило своя неумолим отпечатък върху сбръчканото му лице. Старецът дишаше тежко, сякаш идеше отдалеч. И макар в изгърбената му фигура да не се спотайваше заплаха, рицарите неволно отстъпиха, когато им даде знак да му сторят път до мястото, където бе положен Артур. Подчиниха се всички, освен рицарят, приклекнал до краля.

— Ти ли си Кралят на рибарите? — попита Парсивал — най-дръзкият от всички, когато старецът се приближи. Ризницата на рицаря бе опръскана с кръв и покрита с белези от многобройни удари, кръв се стичаше и по лявата му ръка, където го бяха пронизали с нож, малко преди Артур да получи смъртоносната рана. С дясната ръка Парсивал продължаваше да стиска дръжката на меча, сякаш още се кореше, задето не бе отбил удара, повалил неговия крал. Той беше едър мъж, невисок, но плещест, с черна, залепнала на челото коса. Една тъничка червена линия прорязваше бузата му на мястото, където го бе близнало вражеско острие.

— Не съм крал — отвърна непознатият.

— Монах ли си тогаз? — настояваше Парсивал, обезпокоен задето бе допуснал стареца толкова близо до умиращия крал.

— И тъй можеш да ме наречеш.

Парсивал огледа расото на непознатия, видя оръфаните му ръкави и овесената на шията верига.

— Обличаш се като Мерлин. Да не си свещеник от старата вяра, от онези, дето се прекланят пред дърветата? С черна магия ли се занимаваш?

— Моите предци — заговори спокойно непознатият — обитават Инисуитрин, който вие наричате Авалон, още от зората на времето. Но ние не почитаме богове, нито практикуваме магьосничество.

— Тогаз сигурно си друид? — подскочи Парсивал. — Говори се, че открай време тоя остров се обитава от друиди. Казват още, че тук пеели вечната песен, ала когато дойдохме, не открихме никого.

— Сега не е време да отвръщам на въпросите ти. — Мъжът коленичи и положи сбръчканите си ръце върху окървавените ръце на краля.

— Ще можеш ли да го изцериш? — попита Парсивал. Само той бе останал близо до крал Артур, другите рицари се бяха отдалечили към ръба на скалата, откъдето надничаха в посока към бойното поле, с надежда да зърнат някакъв признак за победа или поражение. Знаеха, че ако хората на Мордред надвият, не могат да чакат пощада.

— Лечителите — както вие им казвате — мисля, че ще дойдат малко по-късно — рече монахът.

— Какви са тези лечители? — попита Парсивал.

— Не ти трябва да знаеш. Губим ценно време. Остави ме за малко да поприказвам с краля насаме — трябва да му дам опрощение по начин, който само той ще разбере.

— Нали каза, че не почиташ никой бог? — възрази Парсивал.

— Ти го доведе тук, остави сега на мен да сторя каквото е необходимо — сопна се монахът. Той вдигна ръка към Парсивал и произнесе със сдържан глас: — Нищо лошо не ще му сторя.

— Остави ни сами, Парсивал — обади се в този момент и кралят. — Не се страхувай от този човек.

С видима неохота Парсивал се присъедини към останалите рицари.

Монахът се надвеси над Артур, тъй че само кралят да чува думите му.

— Дай ми ключа!

Артур извърна поглед към него. В очите му не се долавяше и следа от болката, която го измъчваше.

— Зная за теб. Казваш се Брин, нали?

Монахът кимна.

— Ти си Наблюдателят от този остров. Един от твоите хора, Мерлин, започна всичко това.

Брин поклати глава.

— Ние го наричахме Мирдин. Но сетне измени на клетвата, която даде. Вече не е от хората ми. Ти обаче трябваше да се досетиш, че сред най-приближените ти има предател.

— Какво искаш? — попита отпаднало Артур.

— Ключа. У мен ще е в безопасност.

— Моите рицари ще го пазят — възрази Артур и премести поглед върху снишаващите се облаци. — Мерлин ми го даде като компенсация за Граала. Не биваше да бъде използван и така стана. Ти дори не знаеш какво може.

— Мерлин въобще нямаше право да изравя нито ключа, нито Граала. Тъкмо заради него бе нарушено равновесието.

— Исках само да помогна — рече Артур. — Да поправя стореното. Да възстановя равновесието.

Откъм групата рицари долетяха развълнувани викове.

— И какво ще стане, ако другите стигнат тук първи? — попита ядосано Брин. — Току-що са видели край брега кораб със знамената на Мордред, който се е отправил насам. На тях ли ще дадеш Ескалибур и онова, над което той властва? Обещах да пазя ключа на сигурно място в недрата на Тор. Там никога не ще го открият. А когато твоите хора дойдат в определеното време, ще го получат от мен. Помни, ние само наблюдаваме, не вземаме ничия страна.

— Така ли?

Брин положи длан върху челото на Артур.

— Малко ти остава.

— Няма да го дам на теб.

Брин плъзна ръка надолу и палеца му притисна лявата очна ябълка на краля. Между пръстите му остана малко синкаво стъкълце, невидима досега прозрачна контактна леща. Артур премигна и ококори очи, разкривайки кървавочервения ирис на лявото. Зеницата бе малко по-тъмна от ириса и издължена вертикално като при котките.

Брин завъртя глава и посочи с брадичка рицарите.

— Мога да им покажа какво си в действителност и тогава доброто, което си сторил, ще бъде забравено завинаги. Не като крал ще те помнят, а като чудовище. Представи си само — Чудовището от кръглата маса.

Артур затвори очи и едва сега на лицето му можеше да се прочете болката, която го измъчваше.

— Ами Граалът?

— Вече е в ръцете на хората на Мордред, но те не знаят за какво служи, нито ще успеят да му го отнесат навреме. Мордред също умира. Човек от моя орден е в техния лагер, той ще открадне Граала и ще го скрие далеч оттук. Ще се върнем отново, когато всичко стане каквото беше някога.

— Не ме лъжи, човече.

— Кълна се в моя пръстен… — Брин повдигна металния пръстен на лявата си ръка, върху който се виждаше гравирано човешко око — в честта на моя орден, в сина ми, следващия Брин, следващия Наблюдател от Инисуитрин, че казвам истината и само истината.

Един от рицарите извика, че към острова се приближава кораб, над който се вее знамето на Мордред.

Артур заговори толкова тихо, сякаш на себе си:

— Всичко, заради което дойдох в Англия, бе да възстановя реда и да помогна на твоите хора.

— Тогава остави ме да приключа делото ти — отвърна Брин. — Позволи ми да върна мира, Сянко на Артад.

Рицарят се размърда неспокойно, чул своето истинско име.

— Запази го в тайна. Не знаеш колко време и усилия ми отне да го крия от хората.

— И ще го сторя, само ми дай ключа. Не ни остава много време. Трябва да се прибера в Тор преди да са дошли хората на Мордред.

— Вземи го — промълви Артур и разтвори ръка.

Брин взе Ескалибур и го пъхна под расото си. Когато се готвеше да се изправи, Артур се вкопчи в дрехата му.

— Гледай да спазиш дадената дума, Наблюдателю. Помни, че ще се върна.

Брин кимна.

— Помня го. Писано е, че твоята война ще избухне отново, но следващия път ще обхване цялата планета и когато това стане, зная, че ще се появиш и ти.

На устните на Артур затрептя изнурена усмивка.

— Онази война ще е отвъд пределите на планетата, Наблюдателю. Твоите хора знаят толкова малко. Дори на Атлантида те не разбираха понятия като вечност, вселена и реалност. Мерлин е глупак, щом се опитва да вземе Граала — още не е ударил неговият час.

— Знаем достатъчно — възрази Брин. Изправи се и тръгна забързано към отвора. Масивната врата се затръшна след него.

Парсивал отново се наведе над краля.

— Сир, врагът иде насам. Трябва да ви преместим.

Артур поклати глава, присвил очи.

— Не. Ще остана тук. Но вие вървете. Разкажете на всички какво се опитахме да направим. Разкажете им за доброто, за кодекса на честта. Остави ме сега. Скоро ще умра.

Дотичаха и останали рицари, всички уплашени от думите на своя крал.

— Сир, кълнем се да избием до крак предателите на Мордред. Ще дадем живота си за вашия!

— Не. Това е последната ми дума. Искам да ми се подчините, както сте се подчинявали винаги.

Едва тогава Парсивал забеляза изчезването на меча.

— Ескалибур! Къде е той?

— Взе го монахът — отвърна тихо Артур. — Ще го пази на сигурно място, докато потрябва отново. Аз ще се върна. Обещавам! А сега вървете! Идете си, докато още можете, и разкажете на всички за делата, които извършихме!

Един по един оцелелите рицари се поклониха пред своя крал и изчезнаха зад пелената на бурята. Накрая остана само Парсивал. Той се приближи до краля и коленичи.

— Сир.

Артур не отвори очи.

— Парсивал, ти също си върви. Ти беше моят най-верен рицар, но сега те освобождавам от служба.

— Заклех се, кралю — възрази Парсивал, — да не те изоставя никога. Няма да го сторя и сега, господарю мой.

— Трябва. Няма никаква полза да останеш. Не бива да си тук, когато дойдат за мен.

— Аз ще се бия с хората на Мордред.

— Не говоря за тези роби, дето се подчиняват сляпо и не знаят що е свободна воля.

Парсивал се намръщи.

— Тогава кой ще дойде за теб, господарю?

Артур се пресегна и сграбчи ръката на рицаря.

— Парсивал, има нещо, което можеш да направиш. Нещо, което искам да направиш. Трябва да тръгнеш да търсиш…

— Да, господарю? — подкани го Парсивал.

— Ще търсиш светият Граал.

— Но Граалът е само легенда… — поде Парсивал.

Артур го прекъсна нетърпеливо.

— Граалът съществува. Той е… — кралят млъкна, сякаш търсеше най-подходящата дума. — Той е източникът на всяко познание. Той носи безсмъртие на онзи който разкрие тайните му. Граалът не е като нищо в този свят.

За първи път, откакто бяха отнесли Артур от бойното поле, в очите на Парсивал проблесна пламъчето на надеждата.

— И къде е този Граал, господарю? Къде да го търся?

— Виж, това трябва сам да откриеш. За него се говори на много места, значи е пътувал от едни краища в други… дълги години. Но повярвай ми, Граалът съществува. Внимавай, той ще се пази добре. А ако го намериш… — Артур направи пауза.

— Да, господарю?

— Намериш ли го, не бива да го докосваш! Пази го така, както пазеше мен. Ще изпълниш ли молбата ми?

— Не искам да те изоставям, господарю.

— Няма да ме изоставиш, защото отивам на по-добро място. Направи каквото ти заповядах.

Парсивал се надигна бавно и неохотно и се наведе, все още стиснал в ръцете си тези на краля.

— Господарю, ще започна веднага диренето, за което се разпореди.

Артур му стисна ръката.

— Рицарю мой, има нещо, което не бива да забравяш по време на тази мисия.

— Да, господарю?

— Не се доверявай никому! Около Граала винаги се навъртат измамници. Бъди внимателен. — Той пусна ръката на Парсивал. — Върви сега! Заповядвам ти да тръгнеш!

Парсивал се наведе и целуна краля по челото. Сетне се изправи и тръгна.

Артур остана сам на върха на Тор. Едва тогава отвори наново очи. Вече чуваше викове откъм източните склонове — наемниците на Мордред се катереха по скалистия бряг, — но очите му останаха вперени в небето, в очакване.

От облаците се появи златиста метална сфера, спусна се бързо надолу и увисна на три метра над Артур. Тя остана там в продължение на няколко секунди, след това се стрелна на изток. Откъм тази посока се разнесоха изплашени викове, блеснаха светкавици, сетне всичко утихна. Сега Артур бе единственият жив на планината Тор.

Сферата се върна и отново увисна над краля. Той погледна над нея, все още очакващ, стиснал със сетни сили отлитащия живот. Най-сетне от облаците се показа сребрист диск, поне десет метра в диаметър, с плосък връх.

Дискът се приземи на върха, непосредствено до манастира. Отгоре се отвори люк, през който излязоха две необичайно високи жени, облечени в бели дрехи. Очите им бяха червени, също като лявото око на Артур, след като Брин бе свалил лещата.

Жените се приближиха до облегнатия на стената крал и застанаха от двете му страни. Едва сега отметнаха качулки, под които се показаха червеникави, късо подстригани коси. Кожата им беше бяла, почти прозрачна.

— Къде е ключът? — попита едната с нисък, режещ глас.

— Взе го един Наблюдател — обясни Артур. — Аз му го дадох. Трябваше да го скрием, за да възстановим мира.

— Сигурен ли си, Сянко на Артад? — попита другата жена. — Все още можем да си го върнем. Не бива да се доверяваме на Наблюдателите. Мерлин бе от техния орден.

— Сигурен съм — кимна Артур. — Направих каквото смятах за правилно. Макар да пробуди силите на злото, Мерлин се бореше за справедлива кауза. Да знаеш каква е съдбата на Граала?

— Беше при наемниците на Мордред, но те не разбраха значението му. Сега е у един Наблюдател. Можем да го вземем от него.

— Не.

Двете жени се спогледаха.

— Мирът трябва да бъде възстановен — повтори Артур. — Още не е ударил часът.

Той се облегна назад, доволен, че поне част от онова, което му бе казал Брин, е истина. Знаеше, че не бива да им разкрива задачата, с която бе отпратил Парсивал. Това бе единственият начин да прокуди любимия си рицар от Тор. Ако Парсивал бе останал тук, щеше да сподели участта на хората на Мордред. Артур знаеше, че неговият рицар никога няма да намери Граала, но поне му бе дал някаква цел в живота, а това бе важно за хора като него.

— А Сянката на Аспасия? — попита Артур.

— Мордред също ще умре в този живот, но там вече има няколко Водачи, които ще се погрижат за духа на Аспасия.

Тялото на Артур се сгърчи от болка.

— Да свършваме тогава. Нямам повече сили. Помни, че аз също съм само сянка.

Двете жени се спогледаха отново и бавно кимнаха.

— Духът на Артад трябва да бъде съхранен — произнесе първата.

Артур кимна.

— Моят дух трябва да бъде съхранен.

Втората жена коленичи до него, стиснала в ръка късо черно острие. С него разряза като масло очукания метален нагръдник на краля и отдолу се показа окървавената му гръд. Върху кожата проблясваше златист медальон във формата на две протегнати молитвено ръце, без тяло. Жената сряза веригата на медальона и го вдигна така, че да го вижда другата жена — и Артур.

— Ние вземаме духа — духа на Артад — произнесе тя.

Кралят кимна отпаднало.

— Духът на Артад ще бъде съхранен. — Главата му се отпусна на гърдите и устните помръднаха отново, но без да се чуе звук.

— Готов ли си да се разделиш с обвивката, която съхраняваше този безценен живот? — попита го жената.

— Готов съм — отвърна Артур със затворени очи.

— От последния път, когато се сля с Ка, има ли нещо, което трябва да ни кажеш?

Артур поклати глава. Знаеше, че когато духът си отиде, няма да остане никакъв спомен за задачата, с която бе отпратил Парсивал. И това бе последната му мисъл.

Черното острие се впи в разголените му гърди, пронизвайки сърцето. По тялото му премина мъчителна конвулсия, след това кралят замря. Жената се изправи и прибра ножа в канията.

Другата жена протегна облечената си в ръкавица ръка над тялото. Пръстите й се сгърчиха, сякаш смачкваха нещо, което се криеше в дланта. Когато ги разтвори отново, върху тялото, лицето и доспехите на краля се посипаха мънички черни семенца. Там, където падаха, те се скупчваха и претъркулваха към откритите места. А когато достигаха кожата, проникваха вътре, прояждайки всичко по пътя — плът, мускули, кости. Само след десет секунди от краля бяха останали само доспехите и дрехите.

Приключили церемонията, двете жени закрачиха бавно към сребристия диск. След като ги прибра на борда, дискът се издигна безшумно и изчезна сред облаците.

Едва сега от небето рукна дъжд, обявявайки пристигането на канонадата от гръмотевици и светкавици, които стовариха гнева си върху Тор. Една ослепителна светкавица удари право в кулата на манастира и я превърна в купчина от камъни и пепел, които засипаха останките на краля.

Бележки

[1] В оригинала Fisher King. Според легендата това е Пазителя на Светия Граал, поверен му от Йосиф Ариматийски. В епическата поема на Волфрам Фон Ешенбах от 13 век се разказва, че Пазителя на Граала е наранен с копието, с което е прободен Христос на кръста. Раната не заздравява дълги години и кърви, когато се вдигне покривалото на Светия Граал. Единственото спасение е появата на рицаря Парсивал, който след много подвизи изтръгва копието и го донася при Граала. Случва се чудото — раната на краля оздравява, а Парсивал е провъзгласен за един от рицарите на Светия Граал. — Б.ред.