Робърт Дохърти
Мисията (11)

10.

Пътникът крачеше по прашния път — самотна фигура в една негостоприемна земя. Беше висок, върлинест, загърнат в сиво наметало, захабено и разпарцаливено. Лицето му бе скрито в сянката на качулката, но извивката на талията и гърдите сочеха, че под дрехата се крие жена. Вървеше леко, въпреки обемистата раница, която бе метнала на гърба си.

„Път“ бе гръмко название за онова, което жената следваше вече петдесет километра на югоизток, веднага след като излезе от Найроби, столицата на Кения. От време на време пред нея се изпречваха гъсти храсталаци, та се налагаше да използва мачетето си, за да ги разчиства. Ала нищо не можеше да я спре, дори мракът на нощта, и тя продължаваше да върви, като почиваше не повече от няколко часа на денонощие. Не би имала нищо против, ако съществуваше и друг, по-модерен и бърз начин за придвижване, но такъв просто нямаше, не и по тези места. Пътеката бе стара като света и нито едно превозно средство не можеше да се движи безпрепятствено по нея.

Всъщност, пътеката следваше Голямата цепнатина — грамадна пукнатина върху повърхността на планетата, която започваше от Южна Турция, минаваше между Израел и Йордания по дъното на Мъртво море — най-ниската точка на планетата — след това оформяше коритото на Червено море, достигаше Аденския залив и там се разделяше на две части. Едната извиваше към Индийския океан, другата навлизаше във вътрешността на Африка — там, накъдето сега вървеше и жената.

Тя знаеше, че вдясно от нея Голямата цепнатина се спуска по дъното на езерото Виктория — второ по големина в света сред сладководните басейни. Цепнатината продължаваше още четиристотин километра в същата посока, пресичайки територията на Танзания, за да се изгуби някъде в Мозамбик. В сравнение с нея Калифорнийският разлом бе като прокопано от дете каналче, като драскотина върху лицето на Земята.

Местността, през която преминаваше, ставаше все по-пресечена. Навлизаше в долина с високи, стръмни склонове, из която се виеше река. Пътеката следваше коритото на реката. Изгряло преди час, слънцето бързо напичаше чернеещата почва и температурата се покачваше с всяка минута. Жената нямаше нищо против жегата, след като доскоро се бе спотайвала в хладно и неприветливо помещение, дълбоко под ледената кора на Антарктида. Беше известна само като Лексина за онези, с които бе работила там. След като се евакуираха от базата „Скорпион“, малката група от нейни подчинени се раздели — всеки, следвайки задачата и назначението, което тя му бе поставила.

Лексина спря на един от завоите, оглеждайки терена пред себе си внезапно забеляза странна аномалия в храсталаците близо до пътеката. Тя извади мачетето и разчисти шубрака. Постепенно пред очите й се появи обветрен каменен обелиск, с височина пет метра. Основата му беше обрасла с тръстики, а нагоре по него се виеха лиани.

Издължени, бледи пръсти се плъзнаха по захабената му повърхност. Беше третият подобен обелиск, покрай който минаваше през последните два дни. Обелискът представляваше пътепоказател, останал от древната империя на Аксум^[1]. Горната половина на камъка бе изписана на ге-ез, официалния аксумски език. Лексина можеше да го чете, в действителност той не беше мъртъв език, тъй като все още се използваше от свещениците в етиопската църква.

Според историците Аксумската империя се смяташе за една от най-древните на света, основана в първото или второто столетие преди Христа. Империята се простирала на териториите на днешни Етиопия и Кения, имала търговски контакти с Гърция и Рим, но същевременно поддържала връзки с далечна Индия и дори с Китай.

Лексина си даваше сметка, че в днешни времена малцина знаят за съществуването на империята. Първо, защото се е намирала в Африка, след това — заради факта, че населението й е било чернокожо, а световната история продължаваше да се пише от Белия човек. Но в апогея на своето развитие Аксум се е равнявала по могъщество с останалите държави, с които търгувала — Рим, Китай, Индия. Подобно на много други народи, аксумците също избрали за свой главен бог Бога на Слънцето. Дори след като по тези места пуснало корени християнството, царицата на Шеба продължавала да се прекланя пред своя бог. Макар в книгите да бе известна точно като царица на Шеба^[2], както я наричаха и в летописите за срещата й с цар Соломон, Лексина и малцината истински познавачи на историята знаеха, че действителната й титла е била царица на Шеба и Аксум.

В горната част на пътепоказателя се споменаваше името на царицата и се уточняваха границите на нейната империя, но Лексина бе по-заинтригувана от онова, което пишеше отдолу. Надписът бе на съвсем друг език — старорунически.

Съдейки по него, тя беше на прав път.

Лексина извади от раницата микрофон и слушалки и чукна с пръст по дунапрената им част, за да задейства микрофончетата в тях. В раницата си имаше изключително мощен предавател.

— Елек?

Тя почака малко.

— Елек?

— Да? — Гласът от другата страна бе кристално ясен, макар да го чуваше през слушалките.

— Открих още един камък.

— Пътеката бива ли я още?

— Да. Нещо ново по твоята задача?

— Уредих транспорт и наемници. Второто беше малко трудно, но не невъзможно.

— Закъсняваме с графика — предупреди го Лексина.

— Ще бъда готов навреме.

— Това няма да е достатъчно. Ще ни е нужна енергия.

— Да, но как да я получим, без…

— Зная — прекъсна го рязко Лексина. — Имаш ли друга информация, която може да ми бъде от полза?

— Нищо засега.

— А Коридан и Гергор?

— Изпълнили са нареждането.

— Открили ли са го?

— Не.

— Ще ти се обадя по-късно.

Тя свали слушалките.

Когато стигна близкия хълм, Лексина спря. Далече на хоризонта се белееше малко облаче. Наблюдава го в продължение на няколко минути, но облачето не помръдваше. Тя отметна назад качулката. Кожата на лицето й бе бледа, почти прозрачна, а косата й бе късо подстригана. Носеше големи слънчеви очила. Когато ги свали за момент, отдолу се показаха червени очи с издължени като полумесец зеници. Лексина знаеше, че бялото не е облак, а сняг — върхът на планината Килиманджаро, която се издигаше на 5802 метра над всичко, което я заобикаляше^[3]. Посоката, която трябваше да следва според пътепоказателя, заобикаляше западната страна на планината. Отново си сложи очилата.

 

 

— Моите хора обиколиха гробницата от всички страни и опитаха всички достъпи. Армията е запушила и последната дупка. Имат танкове, автомати. Имат и вертолети, а ние — само бомби. — За Ло Фа тези няколко изречения бяха цяла реч. Говореше тихо, така че само Че Лу да го чува.

Горичката, в която се спотайваше групата им, беше претъпкана с хора. Другарите на Ло бяха довели жените и децата си. Че Лу не очакваше, че съпротивителното движение е достигнало подобни размери. Наслуша се на разкази за изгорени села и избити селяни.

Населението в този район се различаваше по етническия си произход от останалата част на Китай и най-вече по вяра — тук доминиращата религия беше ислямът. От доста години правителството в Китай водеше необявена война срещу нейните най-ревностни поддръжници.

Неведнъж в живота си Че Лу бе виждала бегълци и всеки път гледката я потискаше. Хора, изгубили всичко, освен духа си и малкото, което носеха на гърба си. По-странното бе, че управниците в Пекин, представляващи истинската причина на това нещастие, някога, по време на Големия поход, го бяха изпитвали на собствените си гърбове.

— Военните влезли ли са в гробницата? — попита тя Ло Фа.

— Не. Изглежда, че главният вход е затрупан и сега единственото място, през което може да се проникне, е шахтата, водеща към върха. Отворът й е миниран и е заобиколена от картечни постове — вероятно се боят, че вътре може да има още някой. Или кой знае от какво.

— Значи чакат и не предприемат нищо — заключи тя.

— Но и ние не можем да влезем.

Тя размаха бележника на Нейбингър.

— Открих нещо интересно.

— Какво?

— Ши Хуанчжоу.

— Първият император. Синът на Небесата. — Дори Ло Фа бе чувал за него.

— Именно. Императорът, който обединил Китай. Този, който вдигнал Великата китайска стена.

— И какво пише за него?

— Мисля, че той е в гробницата.

— Но как е възможно? — Ло Фа я погледна изненадано. — Нали се смяташе, че вътре лежат Гао Цун и жена му. Гао Цун принадлежи към династията Тан, която управлявала много време след Ши Хуанчжоу.

Че Лу вдигна рамене.

— Така пише в бележките на професора. Не зная как е възможно, но спомни си, че според професора, този участък от стената е бил построен във формата на аирлиански старорунически символ. След като стената в по-голямата си част е строена по нареждане на Ши Хуанчжоу, трябва да съществува някаква връзка.

— Аха… — Ло Фа поклати глава. — Не, това са глупости. Пришълци. Цяла стена да е сигнал към космоса. Летящи чинии — той отмести поглед встрани.

Че Лу погледна със съжаление своя стар другар. Живееше в ограничен свят, вярваше само в онова, в което го бяха научили да вярва, и си затваряше очите пред всичко останало. Също като управниците от Пекин, които предпочитаха да заравят глави в пясъка, вместо да се изправят пред предизвикателствата на модерния свят.

— Помисли само — просъска Че Лу. — Ако открием връзката между Ши Хуанчжоу и пришълците, може наистина да се окажем в центъра на събитията. Китай — люлката на цивилизацията. Не така, както винаги сме смятали, но в известен смисъл. Може би нашият народ е станал избраник на аирлианците за целите, които са си поставили. Нейбингър ми разказа доста неща. Когато открили рубинената сфера в галерията в Африка, там имало и каменна плоча с надписи. В нея се споменавало за Чинг Хо.

— Този пък кой е?

— Досега го смятах само за герой от легенда. За измислена история. Там се разказва, че бил прочут моряк, предводител на флотилия от кораби, които потеглили от Китай, минали покрай Индия и достигнали Близкия изток. И то много време преди да бъде създаден Пътят на коприната. Много преди раждането на Христос.

Ло Фа извади тютюн и хартия от джоба си и се зае да си свива цигара.

— И какво? — попита небрежно той.

— Какво ли? Първо, ако Чинг Хо е историческа фигура, това означава, че още в древността китайските моряци са бродили надалеч из моретата и океаните. Известно е, че тъкмо ние за първи път сме приложили компаса като навигационно средство, но едва в 1120 г. от н.е., макар и преди това да са били познати магнитните стрелки. Значи Чинг Хо е плавал до Близкия изток с помощта на компас. И ако той е човекът, поставил рубинената сфера в онази галерия, следователно е бил тясно свързан с аирлианците.

— Е, какво?

Че Лу се питаше дали старият й приятел не й се надсмива.

— Нали вече ти казах? От това следва, че древен Китай, Поднебесното царство, е играло съществена роля в цялата тази история. Но за да го узнаем със сигурност, трябва по някакъв начин да проникнем в гробницата. Винаги съм смятала, че това, което ни унищожи като сила от световна величина, бе нежеланието на нашите управници да обръщат поглед към ставащото отвъд границите ни през изминалите пет столетия. Последният подобен опит е правен през 1405 г.

— Да не ми преподаваш урок по история? — озъби се Ло Фа.

Че Лу поклати безпомощно глава.

— В началото на 1405 г., над двадесет хиляди души и триста и седемдесет кораби, предвождани от Чен Хе, напуснали пределите на Китай и поели в западна посока, следвайки маршрута на Чинг Хо отпреди две хиляди години. — Тя забоде пръст в мършавите гърди на Ло Фа. — Отправили се точно към Близкия изток — Североизточна Африка. След като се завърнали, никой в Китай не помислил за нова подобна експедиция. Въпросът обаче е, какво точно са търсели? И дали са го открили? Защото ако са намерили онова, което Чинг Хо е отнесъл преди толкова много години, нищо чудно то сега да лежи в гробницата. Или са търсели нещо друго? Уверена съм, че отговорът на всички тези въпроси се намира там долу.

— Може и да си уверена, но никой от нас няма представа как да се спуснем в гробницата.

Че Лу не обърна внимание на забележката му, потънала в своите мисли.

— Ши Хуанчжоу… — прошепна тя.

— Какво за него?

— Ами… той е герой в много легенди. Наричали са го Жълтия император. Казват, че когато се родил, в небето се появило сияние, което се намирало в района на Голямата мечка. В биографията му е записано, че когато се срещнал с мистичната Западна императрица в планината Уангу, двамата заедно направили нещо.

— Някое бебе сигурно? — засмя се Ло Фа.

— Не. Дванадесет големи огледала.

Върху лицето на Ло Фа се изписа любопитство.

— Коя е тази Западна императрица?

— Не зная.

— Добре де, кажи поне нещо повече за огледалата.

— И там не съм наясно — призна Че Лу. — Огледалата били разположени на триножници, които сочели към небето. Цао Цжи ги е описал в един текст, посветен на Ши Хуанчжоу. И на други места се споменават огледалата и триножниците, но всичко е обвито в тайнство. Смята се, че предназначението им е било да неутрализират силата на притеглянето. Да издават силни звуци. Да гледат към звездите. А пък Ши Хуанчжоу бил повелител на гръмотевиците. Може би с помощта на споменатите устройства.

— Интересна легенда — кимна Ло Фа.

— Чувал си за Чи Ю, нали?

— Кой? — гласът на Ло Фа едва забележимо потрепери, колкото Че Лу да разбере, че старецът познава и тази легенда. Сигурно са му я разказвали още когато е бил съвсем малък, за да го посплашат.

— Докато Ши Хуанчжоу управлявал на север, Чи Ю владеел юга на страната. Но двамата управници се различавали в много неща. Чи Ю не бил човек, а по-скоро метален звяр — така поне се казва в легендите. Имал многобройни ръце, крака и очи. Можел да лети навсякъде. — Че Лу посочи планината. — Много тайни могат да бъдат разкрити там, приятелю.

Ло Фа се изплю презрително.

— Може и така да е. Но твоите легенди няма да ни вкарат вътре.

— Можеш ли да ми намериш радиопредавател? От онези, които се свързват със спътниците?

Ло Фа кимна.

— Мисля, че зная къде има такъв. Но ще ни отнеме известно време.

— Ти ми намери предавателя — заяви Че Лу, — а аз ще повикам помощ.

— Че кой пък ще ни помогне? — зачуди се старият китаец.

— КИСПП.

Ло Фа се изсмя.

— Втори път няма да посмеят.

— Е, поне си заслужава да опитаме. Ако и това не стане, ще се справя сама.

— Я по-добре да ти потърся предавател.

 

 

— Какъв е планът?

Лиза Дънкан се озърна стреснато. Не беше чула, че Майк Търкот е влязъл в заседателната зала, следван от Яков. Посочи им две свободни места до масата.

— Пратих майор Куин и Лари Кинсейд със скакалец в Зона 51. Свързах се с една моя приятелка от ВИМИЗЗ — Военния институт за медицински изследвания на заразните заболявания и тя обеща да ни помогне. Друг скакалец ще вземе нея и екипа й, заедно с необходимото оборудване, и ще ги докара тук. Веднага щом пристигнат, потегляме на юг, за да се запознаем с обстановката на място.

— И после? — попита Търкот.

— Ще се опитаме да спрем разпространението на заразата.

— О, имаме си оптимист — подсмихна се Яков.

 

 

Дори умствено увреден скулптор, работещ в музей за восъчни фигури, не би могъл да създаде по-зловеща сцена. Телата бяха разкривени в гротескни пози. Виждаха се разчекнати уста, неми, изкривени устни, от които отдавна бе излетял предсмъртния писък, или пък са били разтворени от страховити нокти. Разпорени гърди, покрити със засъхнала кръв, на толкова тънки струйки, сякаш бяха червени конци. Очите бяха най-страшното. Кухите им орбити бяха вторачени в небето, очертани с кървави овали, като ужасяващо подобие на декоративен грим.

Стив Норуард не обичаше да работи със замразени тела. Не по някакви естетични причини, а заради множеството заострени части, които с лекота можеха да пробият ръкавиците и защитното облекло. На всичко отгоре телата бяха радиоактивни. Толкова радиоактивни, колкото не можеше да си представи. Две причини, достатъчни да си помислиш, че краят ти е близо.

Едрото тяло на Норуард изпълваше докрай защитния костюм. Беше се подложил на невероятно строга диета, за да издържи последния проверовъчен тест в армията, но за щастие в армейския Институт за заразни болести не гледаха чак толкова стриктно на тези неща.

Норуард беше русокос, с румено, веселяшко лице, по което едва ли можеше да се познае, че работи предимно с мъртъвци. Той изтика много внимателно количката под една от маймуните. Натисна един бутон и веригата, на която бе окачен трупът, се задвижи надолу, докато цялото тяло легна върху платформата. След това се наведе и измъкна, не без усилие, забитата в гърба на маймуната метална кука.

Норуард си пое бавно дъх. Маската му беше запотена отвътре, а под мишниците му се стичаха едри капки пот. Изтика количката от хладилната камера и залости голямата метална врата. След това продължи надолу по коридора към залата за аутопсии. Веднага щом влезе, побърза да включи шланга с пресен въздух към клапата на защитния си костюм. Долови познатия шум от нахлуващ пресен въздух и преглътна, за да уравновеси налягането. Маската вече се проясняваше. Бръмченето на компресора му действаше точно толкова успокояващо, колкото шумът от равномерно работещи двигатели на пилот-изпитател.

Той запъна колелата на количката, за да не може да се търкалят. Действията му бяха спокойни и уверени. Извади чифт големи хирургични ръкавици и ги постави върху защитните ръкавици на костюма, след това потърси с очи втория жив човек в залата и му кимна към трупа на маймуната.

— Хайде. На три.

— На три — отекна в слушалките му женски глас. Принадлежеше на Лейния.

— Едно. — Двамата с Лейния хванаха ръцете и краката на маймуната. — Две. Три! — Вдигнаха тялото и го положиха на операционната маса, но толкова внимателно, сякаш беше бомба със закъснител, което не беше далеч от истината. Макар и мъртво, тялото на маймуната гъмжеше от микроскопични същества, готови да нахлуят в нова жертва и да я разкъсат, както бяха сторили с нещастното животно на масата.

— Поне няколко часа ще й трябват, за да се размрази — промърмори Норуард. — Така че, започваме аутопсията в 13.00.

— Както кажете — съгласи се Лейния. Изглеждаше дребничка и беззащитна в свръхголемия си костюм.

Норуард се обърна към втората маса, където беше поставена друга маймуна. Бяха я извадили от камерата още предната вечер. Взе скалпел и го подаде на Лейния.

— Добре дошла в Четвърто ниво. Вашият първи пациент, докторе.

Не виждаше лицето й, скрито от маската.

— Благодаря ви, докторе.

Тя опря острието на скалпела в долния край на гръдния кош и направи първия разрез. Кухината отдолу беше изпълнена с кръв.

Норуард продължи да я наблюдава как работи, като следеше дали отбелязва всички аномалии, макар че повечето от тях бяха почти очевадни. От бъбреците нямаше и следа. Черният дроб имаше жълтеникаво оцветяване и част от него се беше стопила.

Той вземаше образци от всички органи и ги поставяше върху предметни стъкла. Помогна й само когато трябваше да отворят гръдния кош с големите щипци. Тъкмо се бяха надвесили над тялото, когато в залата отекна сух, пращящ звук. Лейния замръзна и погледна уплашено Норуард, сякаш го питаше за причината.

— Високоговорителите — той кимна към стената. На лицето й се изписа облекчение. Поне не беше нещо неочаквано.

Говорителят изпращя отново и този път вътре отекна познат женски глас, който принадлежеше на завеждащия института, полковник Кармен.

— Стив, имаме новини от Южна Америка.

„Ах, новини значи“ — помисли си Норуард и пулсът му се учести.

— Искам да погледнеш едно нещо — продължи Кармен. — Колкото се може по-скоро.

Норуард кимна, обърна се и се отправи към входа на шлюзовата камера, като пътем разкачваше въздухоподаването. Когато пристъпи вътре, той се завъртя, затвори вратата и изхлузи тежките ботуши. Прекрачи следващия праг, дръпна един шнур и костюмът се смъкна на пода. Зачака нетърпеливо, докато бликналата от душа вода отмери определеното й време. Нямаше никакъв начин да прекъсне програмата, особено като се имаше предвид какво може да е полепнало по костюма.

„Новини“. Думата отекна отново в съзнанието му. Току-що бе напуснал една от най-опасните биологични лаборатории в целия свят. В Щатите имаше само още една такава — в Центъра за контрол на заразните болести. „Новините“ за него можеха да означават само, че някой вече е умрял при неизяснени обстоятелства и че още много други хора могат да загинат, ако не бъдат приложени навреме драстични мерки.

Душът най-сетне спря. Норуард се прехвърли в съблекалнята и си облече костюма. Все още пъхаше зелената риза в панталоните си, докато тичаше към асансьора.

Вратата се плъзна встрани и той натисна копчето за приземния етаж. Полковник Кармен вече го очакваше там облечена в неизменните операционни панталони и зелена хирургична риза.

— Насам — махна му тя и посочи вратата на кабинета си. Вътре ги очакваха четирима души — всичките експерти в различните направения на биологичната война.

— Разгледай това — тя му подаде сателитна снимка, изпратена от Зона 51. — Тази е от днес по обед, но имаме и една от вчера.

— Майчице! — промърмори Норуард, докато разглеждаше сините точици в едното селце и червените в съседното. Вече знаеше на какво съответстват. На втората снимка районът на поражение беше разширен.

— И ние казахме същото — кимна сухо полковник Кармен.

Норуард огледа присъстващите и спря погледа си на един от тях.

— Джо, ти какво смяташ?

— Това е в Южна Америка, значи не е „Ебола“ — отговори другият. Беше облечен в износени джинси и памучна фланела. Изглеждаше към тридесет и пет годишен, но Норуард знаеше, че е едва на двадесет и осем. Просто Джо Кениън бе живял труден живот. Беше волнонаемен в системата на Военния институт, но вътре го наричаха просто „вирусния каубой“. От онези, които обикаляха света в търсене на вируси-убийци, укротяваха ги и ги донасяха тук, в Четвърто ниво, за да ги надвият.

С други думи, Кениън бе скритият гений на Четвърто ниво. Притежаваше научна степен по епидемиология и шестгодишен непрекъснат стаж.

— Няма никакъв начин да разберем какво става там, ако не посетим мястото.

— Какво представлява районът? — попита Норуард.

— Малки селца, разпръснати сред джунглата — обясни полковник Кармен. — Живеят от коката, която продават на наркотърговци.

Норуард опря двете снимки една до друга.

— Това нещо се движи доста бързо. Как според вас се предава?

— Ще узнаем, като идем там — отвърна Кениън.

— Кой поръчва проучването? — попита Норуард.

Полковник Кармен седна зад бюрото си и затропа нервно с пръсти.

— Това е проблемът. Още нямаме официална поръчка. Информацията пристигна по втора линия. Но вече са пратили една „летяща чиния“, която да вземе наша група и да изследва нещата на място.

— „Летяща чиния“? — намръщи се Норуард. — Това пък какво е…

— Колкото по-малко въпроси ми задавате, толкова по-рядко ще чувате отговора „не знам“ — заяви Кармен и посочи снимките. — Да се заемем с непосредствената задача. Един Бог знае какво е това, но се разпространява бързо. Бъдете готови за потегляне след тридесет минути.

 

 

— Това е мястото — потвърди Фолкнър.

Толанд огледа граничния район. Останалите наемници се бяха притаили далеч назад, в ниското. Виждаше се само неравен черен път, нито следа от граничен пост, нищо, което да обозначава по някакъв начин, че тук се срещат Бразилия и Боливия.

— Засега ще поддържаме наблюдението — рече Толанд. — Не бих се изненадал, ако онези от „Мисията“ са ни скроили някоя клопка.

Фолкнър го погледна учудено.

— Какво по-точно представлява тази „Мисия“?

Макар двамата да работеха от известно време за споменатата организация, нямаха представа за предназначението й, тъй като връзката с тях се установяваше от посредници.

— Чувал съм, че са германци — промърмори неуверено Толанд. — Нацисти. От бившите, дето се крият из джунглите от години.

— Не ми харесва да работя за нацисти.

— Но искаш парите им, нали? — засмя се Толанд. — След като приключим тази задача, ще можем да се оттеглим в заслужен отдих. Да си поживеем в разкош.

Мълчанието на Фолкнър бе достатъчно красноречив отговор. Той се огледа назад, където се спотайваха останалите.

— Някои от хората ни са болни. Джъстин е най-зле. От снощи повръща кръв.

Толанд помисли върху този проблем.

— Е, добре. Промених намеренията си. По-добре ще е, ако продължим в намален състав. Избери най-здравите и се отърви от болните. Четирима ще ни са достатъчни, но гледай да са благонадеждни. Не зная какво ще иска онзи, с когото трябва да се срещнем, но сигурно си заслужава петте милиона долара, които ни обеща „Мисията“. И след като го отведем там, където пожелае, ще държим в ръцете си както него, така и онова, което струва тези пари.