Робърт Дохърти
Мисията (2)

1.

Лиза Дънкан нагласи фокуса на телескопа.

— Ето го кораба-майка. Вижда се добре на фона на лунната повърхност.

Макар и ниска на ръст, тя беше стройна и добре сложена. Тъмната й коса бе подстригана късо и обрамчваше отслабналото й лице, все още напрегнато от преживяното напоследък. Държеше чаша с вино в ръката, с която подкани събеседника си да погледне през телескопа. Носеше панталон и риза в зелен цвят, а коженото й пилотско яке бе съвсем изтъркано. Но пък вършеше работа, защото вятърът, подухващ откъм Скалистите планини, бе доста хладен.

През открехнатата врата на къщата, сгушена в подножието на един стръмен хълм, долиташе приглушен джаз. Огнени езици облизваха свода на голямата каменна камина, а димът излизаше през коминчето на покрива.

От мястото, където бе построена къщата, на височина близо два километра, можеше да се види значителна част от Източните равнини. На повече от 600 метра под тях мъждукаха светлинките на малкото градче Болдер. Най-близкият съсед бе на почти три километра по каменист и трудно проходим планински път — единственият, който достигаше до къщата. Скалистите планини се простираха на север и на юг, а континенталната падина — на запад.

Изгубиха близо два часа, за да стигнат до къщата от летище Денвър, откъдето наеха кола. През последните четиридесет минути пътят бе преминал през няколко стадия на деградация — от асфалт, през макадам до тесен коларски път.

Майк Търкот постави запотената чаша с бира на перилата и зае мястото на Лиза пред телескопа. Наведе се и опря око в гумения окуляр. Беше мускулест мъж, среден на ръст, с широки плещи. Имаше мургава кожа, наследство от индианските му предци, но черната му коса бе прошарена на слепоочията. Облечен бе в джинси и памучна фланела с извезана златна звезда на Специалните части върху лявата гръд. Изглежда въобще не усещаше хладния вятър.

— Представяш ли си — това нещо оцеля след ядрен взрив! — произнесе изумено той, докато разглеждаше силуета на кораба-майка на фона на ярката луна.

— Не забравяй, че е бил конструиран да прекосява междузвездното пространство с помощта на двигатели, за чиито принципи не можем дори да гадаем — отбеляза Дънкан. — Близо петдесет години учените в Зона 51 не са могли да пробият обшивката, за да проникнат вътре.

Търкот се изправи.

— Сега орбитата му стабилна ли е?

Дънкан се засмя.

— Притесняваш се да не ти падне на главата ли?

— Е, на нечия глава…

— И да падне — няма да е скоро. Лари Кинсейд от Лабораторията за реактивни проучвания каза, че е на възможно най-отдалечената околоземна орбита и засега изглежда в стабилен полет. Преобръща се съвсем бавно, а отворът от взрива не е чак толкова голям, като се има предвид мощността на бомбата. От фотоувеличението личи, че обшивката е разкъсана, но не и вътрешната носеща конструкция. Един от „ноктите“ се рее наблизо, той също се преобръща.

Търкот си спомни шестия извънземен кораб, който се бе впуснал в преследване и бе стрелял по него, тъкмо когато избухна бомбата. Корабът беше оцелял след невероятния по сила взрив, но изглежда бе изгубил управление миг преди да удари с един от лъчите си скакалеца.

— Ами другите пет „нокътя“? — попита Търкот.

— Нито следа. Според Кинсейд, са били в товарния отсек в момента на взрива. — Дънкан се облегна на перилата. — В Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци са на мнение, че всичко трябва да се провери внимателно.

— Да се провери ли?

— Ами, да. Искат да пратят астронавти със совалката, които да се скачат с „нокътя“ и кораба-майка.

— С други думи, да преместят Зона 51 в космоса — кимна Търкот.

Дънкан се намръщи.

— Странен възглед за нещата. Все пак говорим за Комитет, създаден от ООН, а не за „Меджик-12“.

Търкот я погледна.

— Вярваш ли на КИСПП?

Известно време единственият звук беше свистенето на вятъра между клоните на високите борове. Накрая Дънкан отговори:

— Не, не съвсем. Има един проблем.

— Какъв проблем?

— Ами… с КИСПП — рече Дънкан. — Разчистването на биолабораторията на „Меджик-12“ в Дълси е било преустановено. Преди да достигнат най-долното ниво.

— Защо? — надигна се Търкот, изненадан от чутото.

— Не зная причината, тъй като не съм осведомена официално. Научих го от достоверен източник във Вашингтон. Предполагам, че е станало под натиск от страна на нашето правителство. И без това още преглъщаме горчивия хап на разкритията около Зона 51. Представям си какво щяха да изровят в Дълси.

— Е, аз нали бях там. Мога да ти кажа с какво се занимаваха — с незаконни биологични експерименти. При това с помощта на нацистки учени, работили по време на войната в концентрационни лагери. Имам слаба представа точно с какво са експериментирали. Да се надяваме, че правителството ни има сериозни причини да постъпва така.

Дънкан вдигна яката на коженото си яке.

— Какво искаш да кажеш?

— Както Дълси, така и Зона 51 бяха под контрола на „Меджик-12“. После се оказа, че самият „Меджик-12“ е бил управляван от стража-компютър, открит под Джамилтепек, който пък защитава интересите на аирлианската група под ръководството на Аспасия. Ако продължаваме в същата посока, нищо чудно взетото решение за преустановяване работите в Дълси да се дължи на тайни действия на споменатата фракция.

— Но „Меджик-12“ е разпуснат, а стражът от Джамилтепек остана под развалините в Дълси. — Дънкан въздъхна и добави: — А ти унищожи Аспасия.

— „Меджик-12“ бе американската група, попаднала под телепатичния контрол на стража — възрази Търкот. — Готов съм да се обзаложа, че съществуват и други организации, които са били под негов контрол. И не само негов — защото стражът в Джамилтепек не е единственият, оставен от пришълците. Не забравяй, че намерихме и друг — в Китай.

— Така е — кимна Дънкан. — Но китайският принадлежеше на Артад, а не на Аспасия.

— Друго исках да кажа. Че освен тези, може да съществуват и още стражи, за които да не знаем нищо. Ето например, този на Великденския остров още е активен. А и като спряхме Аспасия, не значи, че сме победили аирлианците. Сетих се още нещо… всъщност базата в Дълси бе унищожена от „изтребител фу“, което ме кара да мисля, че някой се опитва да скрие нещо. Някой, който още се опитва да скрие нещо.

— Да не мислиш, че експериментите от Дълси са били преместени другаде?

— Или са преместени, или ги прави друг. Логично е да съществуват и резервни варианти. Също и резервни стражи на страната на Аспасия.

— Малки колелца в по-големите колела — кимна Дънкан.

— Знаеш ли на кого можеш да имаш вяра?

— На теб вярвам.

Търкот се извърна и я погледна. Дънкан стоеше до него, вперила черните си очи в неговите.

— Къде е синът ти? — попита той. Съжаляваше, че не бе проявил интерес по-рано. Беше забелязал снимката на Лиза и момчето на бюрото вътре.

— Остана при баща си, докато тръгне на училище. Знаех, че тази задача ще погълне цялото ми свободно време и не исках да го лишавам от грижи.

— Сигурно му е мъчно за теб.

— Така е. Но скоро пак ще сме заедно. Когато се върна да преподавам в университета.

— Изглежда много ти липсва — отбеляза той.

Дънкан кимна.

— Обадиха ми се, че отиват на излет. Надявах се, че ще успея да го видя, но… — гласът й потрепери.

— Съжалявам — рече Търкот.

— Когато се върнат, ще те запозная с него — заяви тя. — Джим ще ти хареса.

— И аз така мисля.

— Миналата година получи шофьорска книжка. В началото се боях да го пускам да кара сам по пътищата. След това ме взеха на служба в президентството и го пратих да живее тук. Спокойно е и много му хареса. Когато всичко това свърши — тя посочи към кораба-майка в небето, — пак ще се върнем да живеем тук.

— Да, тук е красиво — кимна Търкот.

Дънкан беше не само съветничка на президента, но и отговаряше за всичко, свързано по какъвто и да било начин с аирлианския въпрос. За първи път от доста време двамата имаха възможност да се отпуснат и да се порадват на компанията си. Търкот знаеше, че това е само временен отдих, но такъв, от който и двамата се нуждаеха.

Няколко минути мълчаха, наслаждавайки се на забележителната гледка. Луната грееше ярко, на запад сиянието й се отразяваше в заснежените върхове.

— Това там е Лонг Пик — Дънкан посочи вляво. — Четирихилядник — добави тя.

Търкот кимна.

— Качвал съм го, когато бях в школата.

— Трябваше да се сетя — усмихна се тя и махна на юг. — При ясен ден можеш да видиш връх Пайкс — намира се на сто и петдесет километра от тук.

— Знаеш ли, мислил съм си да се оттегля и да си живея в планината — въздъхна Търкот. Той се замисли, сетне добави: — Нещо ново за Кели?

— Нищо — отвърна Дънкан, върнала се към действителността. — Единствената видима промяна е, че полето около Великденския остров стана непрозрачно. Опитвахме се как ли не — сателитни снимки, термоизображения, инфрачервени лъчи, радиовълни — нищо не преминава през него. Един голям полукръг насред океана. Нямаме никаква представа какво става вътре.

— А Марс? Аирлианската база?

— И там нищо. Дано бомбата от „Наблюдател“ си е свършила работата.

Търкот поклати глава.

— Нали видя снимките от другите спътници. Бомбата се е взривила на няколко километра от базата. Няма никакви поражения на повърхността.

— Опитвам се да разсъждавам оптимистично. Марс е на доста път от нас. — Тя почувства, че сама не си вярва. Бойните кораби на аирлианците бяха прекосили разстоянието до Земята само за два дни.

Двамата отново потънаха в мисли, докато Дънкан не наруши мълчанието.

— Според някои сме на погрешен път.

Търкот се засмя.

— Не съм гледал новините.

— Така е. Мнозина ни обвиняват.

— Трябваше да действаме — оправда се Търкот. — Нямаше време да провеждаме дискусии.

— Не казвам, че съм съгласна с тях — побърза да го успокои Дънкан. — Според мен постъпихме правилно. Безпокоя се обаче за последствията.

Търкот отпи от бирата и остави чашата.

— Че кой не се безпокои? — попита той. — Аз дори не знам какво е станало. Помниш ли каква бъркотия беше? Първо, стражът от Великденския остров каза на Нейбингър, че Аспасия бил от добрите. Бил спасил човечеството от страшната извънземна заплаха, като не позволил да бъде включен двигателят на кораба-майка, за да не привлече тук противниците си. Нямаше как, наложи се да спрем „Меджик-12“, преди да са включили проклетите двигатели. И какво стана? Отиваме, значи, в Циан Лин и тамошният компютър ни казва, че всъщност Аспасия бил от лошите, кортадите са нещо като полиция и шефът им, Артад, е добрият. Но наистина имало някакъв междузвезден конфликт между аирлианците и друга раса и затова двигателят не бива да се пуска. Е, в това поне и едните, и другите са съгласни. После Аспасия ни съобщава, че пристига от Марс, където си играел на Спящата красавица кой знае колко хиляди години, но щял да лети с цяла флотилия, сякаш се готви да приключи с онова, което е започнал навремето. Още не излетял и неговите „фу“-та унищожават една от нашите подводници, което не изглежда особено приятелски жест. Тъй че, в края на краищата се наложи да го спрем.

— Също и „фу“-тата — добави Дънкан.

— Точно така — и „фу“-тата — съгласи се Търкот. — Повярвахме на Нейбингър — действията на „изтребителите фу“ ни помогнаха — и се изпречихме на пътя на Аспасия. Но честно ти казвам, не зная кое от всичко това бе истина и не съм сигурен, че и Нейбингър го е знаел.

— Точно преди да загине, се опитваше да ми предаде нещо важно — спомни си Дънкан.

Търкот затвори очи.

— Питър беше храбър мъж. Той май се досещаше какво има на долното ниво на гробницата.

— Доста храбри мъже загинаха покрай тази история.

— На война е така — отбелязал философски Търкот. Той самият бе загубил немалко приятели по време на службата си в специалния антитерористичен отряд в Германия — още преди да го прехвърлят в Зоната.

А ето че сега работеше заедно с Лиза Дънкан. Най-напред по разкритията относно онова, което ставаше в Зона 51. Но тогава все още срещу тях бяха само хора. Едва по късно двамата се натъкнаха на нови шокиращи факти, свързани с пребиваването на пришълците на Земята още преди десет хиляди години. Оказа се, че в този далечен период от историята аирлианците изградили свой наблюдателен пост на планетата, но след време между тях избухнала разпра, довела до война и унищожаването на цял един континент — легендарната Атлантида. След края на войната между двете воюващи фракции се възцарило примирие, поддържано в продължение на хилядолетия с помощта на свръхмощни компютри, които учените бяха нарекли стражи.

Дънкан прекъсна мислите му.

— Знаеш ли, десет процента от американските граждани не вярват, че сме кацнали на Луната. Някои смятат, че снимките са направени в таен хангар в пустинята Невада.

Търкот вдигна учудено вежди. Дънкан продължи:

— От Си Ен Ен са правили анкета, според която четиридесет процента от зрителите не вярват, че аирлианците наистина съществуват. Според тях цялата тази история е една голяма театрална постановка. Не е имало никакъв флот. Никакви извънземни. Нито пък база на Марс. Нищичко.

— А как ще обяснят скритите в Зона 51 скакалци? Ами кораба-майка?

— По същия начин. Те просто не съществуват. Не забравяй, че все още съвсем малка част от населението е виждала с очите си летящите чинии, въпреки че достъпът до тях сега е свободен. Но като се имат предвид възможностите на Холивуд, нима е трудно да се изфабрикуват подобни артефакти? Най-много да решат, че това са прототипи на военни летателни съдове, които Пентагонът е решил да представи на обществото, за да оправдае разходите. И за да подсили малко нещата, използва любимата тема за извънземна заплаха.

Търкот поклати глава.

— Може и да има подобна обществена нагласа, но това лично мен не ме прави по-спокоен.

— Чакай да чуеш нататък и съвсем ще си загубиш спокойствието — продължи Дънкан. — По данни от ЦРУ китайската армия продължава активни действия в околностите на Циан Лин. Напълно възможно е да се опитват да прокопаят нов тунел към подземната галерия.

— Едва ли е необходимо да копаят нов тунел. Шахтата, през която ние излязохме, ще им свърши работа.

— Не зная какво точно са намислили, но е само въпрос на време да проникнат вътре.

— И да установят контакт със стража — кимна Търкот, осъзнал заплахата.

— Стражът може и да не пожелае да разговаря с тях — поклати глава Дънкан. — Друго ме безпокои. Представи си, че успеят да преодолеят заграждението в централния коридор. Какво ли може да се крие там?

— Нейбингър знаеше какво има там — повтори още по-уверено Търкот.

— Няма никакъв начин да се върнем и да ги изпреварим. Опасявам се, че ако нещата се объркат, китайците могат да решат да взривят цялата гробница. И без това в момента си имат достатъчно ядове с бунтовническите групи.

— Хайде да не прибързваме с изводите. Централният коридор беше достатъчно добре защитен. Нейбингър беше единственият, който можеше да слезе долу.

— Дано да си прав — въздъхна Дънкан.

— Нещо ново за СТААР? — сети се Търкот.

— Тъкмо щях да повдигна въпроса за тях — Дънкан положи ръка на рамото му.

— Какво ще искаш този път от мен?

— Да оглавиш специалната група, която потегля за Антарктида. Инженерите, които копаят тунел в леда към станцията „Скорпион“, пратиха съобщение, че скоро ще стигнат целта. Искам да си там, когато това стане.

— И кога тръгвам?

— Утре следобед.

— А ти къде ще бъдеш?

— На един кораб край Великденските острови. Флотата ще направи опит да прати подводна разузнавателна сонда под щита.

— Мислиш ли, че ще се получи?

— Не. Но не бива да изоставяме Кели.

— Ами ако се провалите?

— Тогава ще отида в Русия.

— В Русия? — Търкот завъртя учудено глава, но изведнъж си спомни. — Четвърти отдел, нали?

Дънкан кимна.

— Все още не знаем всичко. Например онези неща, които ни разказа полковник Костанов. Пратих съобщение до Четвърти отдел и не след дълго получих отговор от някой си Яков. Обясни ми, че щял да се свърже с мен когато проучи въпроса, но като знам колко са експедитивни руснаците, предпочитам да отида на място.

— Виж тук си права — съгласи се Търкот.

— Знаеш ли, мисля, че те пак ще се върнат.

— Кои?

— Аирлианците. Стражът от Великденския остров. СТААР. Все някой от тях. Успяхме да ги спрем в Зоната, дори разгромихме флота им. Но не сме ги спрели. Един Бог знае какво ще се случи сега.

— В специалните части ни учеха, че винаги става онова, което най-малко очакваш.

— И аз от същото се боя.

Търкот пристъпи зад нея и обви раменете й с ръка.

— Зная, че още не е свършило. Затова ли ме повика?

— Не — рече тя. — Тук си, защото исках да си тук.

Няколко минути двамата стояха заслушани в свистенето на вятъра.

— Студено ми е — рече Дънкан и кимна към вратата. — Хайде да се прибираме, а?

— Ти върви, аз идвам — побутна я той. Проследи я с поглед, сетне се извърна към тъмните околности. Беше доловил нещо, усещане, което бе изпитвал неведнъж по време на бойни операции — че е наблюдаван. Претърси с очи гората и храсталаците, макар да знаеше, че едва ли ще може да види, ако някой се е спотаил. Накрая се обърна и се прибра при Дънкан и пламтящата камина.

 

 

На хиляда и петстотин метра отсреща, на самия връх на скалистия хълм, седеше, кръстосал крака, непознат мъж и надничаше през поставения на триножник телескоп, насочен право към къщата на Дънкан. Лицето му остана безстрастно дори когато двамата започнаха да се целуват, а интересът, който изпитваше, бе чисто професионален. Малко след това мъжът в къщата се надигна и пусна щорите.

Непознатият бе пъхнал в ухото си миниатюрна слушалка, свързана с приемник, монтиран още преди няколко дни. Той бе чул всяка дума от разговора между двамата на терасата. Мъжът обмисляше чутото, тъй като скоро трябваше да напише доклад. Вторият микрофон, поставен в къщата, регистрираше различни по характер звуци, които говореха, че двамата вътре се любят, но това ни най-малко не заинтригува непознатия.

Беше поставил на коленете си автомат МП-5 със заглушител и зареден пълнител. Обемистата му раница бе подпряна на едно дърво. Мъжът отмести автомата и бръкна в раницата. Докато се надигаше, за миг лунните лъчи се отразиха в сребърния пръстен на лявата му ръка. Непознатият извади дълъг черен калъф и го разтвори. Вътре, разглобена на две части, бе поставена снайперова пушка. С опитни движения мъжът я сглоби, извади телескопичния мерник и го монтира отгоре.

Човек никога не знае какво може да реши началството, а той искаше да е готов за всякакви варианти. Погледна през окуляра и натисна миниатюрното копче. Изображението постепенно придоби очертания — в началото бе червеникаво, но после бързо посиня. Нагласи лекичко фокуса и телескопичният мерник му позволи да надникне право през щорите. Веднага забеляза малко червено петно пред аления овал на пламтящия огън — мъжът и жената, заспала в прегръдките му. Като изви леко дулото, той нагласи мерника върху главата на мъжа. Той бе опасният.

След като се увери, че пушката е готова за стрелба, мъжът я положи върху триножника и извади от джоба си специално обезопасен срещу подслушване клетъчен телефон. Натисна запаметения вътре номер и предаде доклада с няколко сбити изречения. След кратка пауза получи съответните разпореждания. Бяха същите, каквито и за поколения негови предшественици.

Засега да не предприема никакви действия.

Да чака и да наблюдава.