Робърт Дохърти
Мисията (4)

3.

— Къде всъщност отиваме? — обърна се към Руиз мъжът, който следеше дълбочината. Вече почти цял ден експедицията следваше този обрасъл с растителност речен ръкав и човекът изглеждаше обезпокоен. Руиз пък не откъсваше поглед от слънцето, разтревожен, че не се движат в посоката, в която би желал.

— Не зная къде иска да отиде американецът — рече той. Стоеше изправен на покрива на кабината, докато прогнилата речна лодка се провираше между клоните, оставяйки зад себе си черни облаци дим.

От всички на борда само Руиз познаваше горната част на Амазонка. Останалите бяха селяни, наети от него по поръчка на американеца. Руиз бе жилест мъж на средна възраст, с черна, но вече прошарена на слепоочията коса. Носеше избелели панталони и зеленикава риза, а на пояса си бе привързал мачете. Пистолетът в масивния, кожен кобур, го шляпаше по бедрото всеки път, когато пристъпваше.

Макар неведнъж да бе кръстосвал горното течение на Амазонка, Руиз идваше за първи път по тези места. Всъщност, нищо необичайно, като се имаше предвид, че до реката достигаха близо 1100 притоци, 17 от тях с дължина над 1500 километра. Не знаеше само как ще продължат нататък, тъй като съвсем скоро щяха да достигнат Чапада дос Паресис, първия от източните склонове, водещи към високите Анди. Лодката не беше в състояние да преодолее тесните потоци, праговете и водопадите, които щяха да срещнат там.

Беше изненадан, че по притока все още може да се плава. Река Амазонка беше на близо хиляда и петстотин километра зад тях, при Итакоатиара. За да стигнат до тук, първо поеха срещу течението на Мадейра, след това смениха няколко притока.

Бяха се запознали с американеца във Вилхена, главния град на тукашния район, но всъщност малко градче на брега на реката. Няколко едри банкноти се оказаха достатъчни Руиз да склони на пътешествието, което в началото ги отведе на юг от града, но после продължиха в западна посока по притоци, които ставаха все по-тесни и плитки, в тунел от грамадни дървета, чиито корони се събираха високо над тях. Дъното на лодката потъваше само на половин метър, но през последните няколко часа разстоянието между кила и дъното на реката се бе скъсило от безопасните метър и половина до тревожните деветдесет сантиметра. На няколко пъти се наложи да я изтеглят, за да преминат през падналите напреко на реката прогнили дънери.

Руиз погледна през рамо. Харисън, американецът, разглеждаше картата и се почесваше замислено. Руиз пусна крака от покрива на рубката и скочи на палубата до него. Когато заговори, се стараеше другите да не ги чуват.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Харисън завъртя лениво глава. Беше едър, възпълен мъж, привикнал към градския живот. Руиз бе от друга порода, един от малцината, които си изкарваха прехраната по горната част на Амазонка. Занимаваше се с търговия с пограничните постове, понякога водеше различни научни експедиции или ловеше редки птици, за да ги продава на черния пазар. При случай дори прескачаше отвъд границата, в Андите, за да задигне някоя антика от древните планински селища.

— Не… посоката е правилна…

— И къде отиваме? — полюбопитства Руиз.

Харисън не отговори. Американецът бе пестелив на сведения за себе си. При запознанството бе промърморил, че работи в някакъв университет в Щатите. За Руиз по-важното бе, че плащаше добре. Когато се качваха в лодката, накара да донесат и завържат на задната палуба няколко пластмасови контейнера. Руиз така и не можа да разбере какво има вътре.

— Търся едно нещо… — промърмори Харисън.

— Бих могъл да ви помогна, ако знаех какво по-точно ви интересува.

— Аймарите — произнесе кратко Харисън.

Не без усилие Руиз успя да запази спокойствие.

— Аймарите са само легенда. Измрели са отдавна.

— Мисля, че са живи — настояваше Харисън.

— Сеньор, останките на Тиахуанако, където са живели аймарите, се намират в Боливия. На стотици километри от тук. И на далеч по-голяма надморска височина. Никога не ще ги стигнем с лодка.

Руиз говореше малко по-разпалено от обичайното, но това се дължеше донякъде и на факта, че в него отново се бе пробудил някогашният младеж, откърмен с чудати истории за тази легендарна страна, които обичаше да му разказва дядо му. Истории за изгубени в джунглата селища, За градове от злато. За тридесетметрови змии и племена със странни обичаи.

— Защо Тиахуанако е изникнал тъй внезапно? — попита Харисън, сякаш разговаряше със себе си. — И защо аймарите са изчезнали?

Руиз бе чувал различни истории, посветени на двете събития.

— Кон-Тики Виракоча — произнесе лаконично той.

Харисън млъкна и го погледна внимателно.

— Да. В легендата се казва, че някакъв непознат бял мъж основал града. Твърди се още, че идвал от Египет. Йоргенсон дори преплава с лодка от тръстика през океана, за да докаже, че морското пътешествие от Африка до Южна Америка е било възможно в онези времена. Търсеше обяснение за сходството между египетските пирамиди и тази в Тиахуанако. И не само това — продължи, сякаш четеше лекция, американецът. — По-рано пак Йоргенсон построи сал от балсамово дърво, нарече го „Кон-Тики“ и прекоси Пасифика от Чили до югозападните острови, в потвърждение на теорията си, че южноамериканци са заселили тихо-океанските острови^[1]. В началото дори му се присмиваха, но сега, след като научихме за аирлианците, няма съмнение, че е съществувала пряка връзка между отделните ранни цивилизации на Земята.

Руиз беше заинтригуван. Беше чел във вестниците за пришълците и имаше известна представа за онова, което говореше американецът.

— Йоргенсон сега е в Тукуме, на брега на Перу. Казват, че извършвал разкопки край тамошните пирамиди.

— Така е — кимна Харисън, малко изненадан от осведомеността на събеседника си. — Теориите му намират все повече поддръжници, след като знаем, че Атлантида наистина е съществувала. Бил е прав, а враговете му се оказаха глупаци.

— Да не би Кон-Тики Виракоча да е дошъл от Атлантида? — попита Руиз.

— Напълно възможно. Но докато други се ровят из египетските пирамиди, аз реших да потърся истината тук, в джунглите на Амазонка. Според мен, не Тукуме, а Тиахуанако е ключът. Някога Тиахуанако е бил процъфтяващ град, разположен в планината, на височина 4000 метра. В центъра му се издига пирамида, чиято основа е точно 210 метра, а височината й е 90 метра. Градът е бил столица на могъща империя, обхващаща района, който сега прекосяваме, и простираща се чак до бреговете на Тихия океан. Но когато през 1200 г. от н.е. империята на инките се разширила до тази страна, градът бил изоставен, а от великата империя нямало и следа. Народът й се стопил безследно. Според мен, е отишъл в джунглата.

— Защо? — попита Руиз.

— Защо са отишли в джунглата или защо са изоставили града? — отвърна с въпрос Харисън, но не изчака да чуе отговора. — Случило им се е нещо страшно. Трябва да е било наистина потресаващо, за да ги накара да напуснат този великолепен град. А защо са избрали джунглата? — Харисън махна с ръка в кръг. — Къде другаде да се скрият?

— От какво да се скрият?

— Точно това ще узнаем, ако открием аймарите. Ясно е, че е било нещо ужасяващо.

— Значи смятате, че потомците на някогашните жители на Тиахуанако са още живи?

— Натрупани са многобройни сведения от различни пътешественици за странно племе, обитаващо един от притоците на Амазонка. Племе от бели хора! За мен това означава, че те са потомците на Виракоча.

Руиз потърка брадичка с опакото на ръката си.

— И аз съм чувал разни истории — произнесе замислено той.

— Какви истории? — надигна се Харисън.

— За едно място. Много чудно местенце. Където живеели бели хора. От много време насам.

— Аймарите? За тяхното село?

Руиз сви рамене.

— Тези приказки се разправят само шепнешком. Наричат това място „Мисията“. Не съм срещал човек, който да е бил там. Това са само слухове. Говори се, че мястото било опасно и че всеки, който го види, е обречен да умре. Не зная къде се намира, някои твърдят, че е закътано в джунглата. Според други е на брега. Трети го описват по склоновете на Андите.

— И каква е тази „Мисия“?

— Ами там обитавал Кон-Тики. Богът на слънцето.

— Друго?

— Не зная какво друго — отвърна Руиз и сведе глава. Беше забол неволно нокти в дървения борд. След това се надигна и погледна напред. Струваше му се, че с всяка изминала секунда реката се стеснява.

— Сеньор, дайте да видя картата ви.

Харисън му подаде сгънатата карта и Руиз я разгледа. Постави пръст на последния ориентир и описа приблизително четиридесет километров кръг от границата на Боливия и Бразилия.

— Ние сме някъде тук. — Той поклати глава. — Дебнат ни много опасности. Реката може да стане съвсем непроходима. А какво се таи в джунглата… трябва да се връщаме.

От всичко на света Руиз най-малко би желал да прекара нощта в джунглата, в компанията на един наивен американец и група улични главорези. Намираха се отвъд пределите на цивилизацията, може би дори извън границите на Бразилия и Руиз знаеше, че тук дебнат съвсем други опасности. Харисън търсеше легендарното племе на аймарите, но по тези места обитаваха и други, не по-малко прочути племена — на човекоядци и ловци на глави.

— Съвсем скоро реката ще се превърне в поток — продължи той. — Навлизаме в хълмиста земя. Ще започнат и прагове. Трябва да се прибираме.

Харисън гледаше право напред.

— Аз пък чувствам, че сме на прав път.

— Да се връщаме, сеньор — настоя Руиз. — След няколко часа ще се стъмни.

— Продължаваме напред, докъдето можем — нареди Харисън. Той дръпна картата от ръцете на водача и посочи с пръст една точка малко по̀ на запад. — Мисля, че аймарите живеят тук.

Руиз прехапа устни, но не каза нищо. Двигателят се закашля, но лодката продължаваше да пълзи срещу течението.

След около половин час направиха остър завой и реката внезапно се стесни, а пътят им бе пресечен от паднало дърво. Кормчията изгаси двигателя. Руиз реагира мигновено, уверен, че ги очаква засада. Измъкна пистолета и викна на хората си да бъдат нащрек.

Уплашени очи претърсваха джунглата, очаквайки всеки миг да зърнат дъжд от отровни стрели, изстреляни от ловците на глави. Но нищо не се случи.

— Как ти се струва? — попита тихо Харисън, коленичил на покрива до Руиз.

Руиз си помисли, че е излишно да си шепнат, след като бръмченето на двигателя отдавна е издало присъствието им на всеки, който би се навъртал по тези места. Но въпреки това не можа да си наложи да отговори с нормален глас.

— Не зная, сеньор.

Той огледа дървото. Беше отсечено и бутнато в реката. На брега имаше и други отсечени дървета, а зад тях се виждаше дим. Сред дърветата бе прокарана тясна пътека.

— Май там наистина има селце.

— Дали не е на аймарите? — попита Харисън.

— Наистина не зная — отвърна Руиз, макар според представите му да се намираха в земите на ловците на глави.

— Можем ли да заобиколим дървото?

Руиз въздъхна. Реката не случайно бе затворена. Въпреки това реши да погледне. Изправи се и даде знак на хората си да го последват. Приближи носа на лодката и погледна в реката. Водата бе тъмнокафява, дълбока само метър-метър и нещо. Той скочи от ниския борд и топлата вода го обгърна.

Двамата, които бе избрал за помощници, пристъпваха неохотно от крак на крак. Напълно ги разбираше. В джунглата дебнеше смърт. Дъното на реката бе съвсем тинесто. Руиз вдигна пистолета пред себе си и закрачи напред.

Стигнаха преградата. Руиз пръв се изкатери по обраслия с лиани дънер и се огледа. На отсрещния бряг на реката се гушеше малко селце, не повече от десетина колиби, сред наскоро разчистен участък. Не се мяркаше жива душа. В далечния край на селцето димеше изоставено огнище. Виждаха се и останките на няколко разрушени и изгорени колиби.

Руиз свъси вежди. Потокът край горния край на селцето също беше блокиран. На какво ли са искали да попречат обитателите? Къде са сега и кой е разрушил колибите?

Той даде знак да го последват, прокрадна се по дънера и скочи на брега, където беше селото. Заобиколи храсталаците и излезе на открито. Изведнъж долови остра, неприятна миризма, която го накара да спре. Не можеше да познае от какво е, но беше отвратителна. Отново закрачи предпазливо.

Когато стигна покрайнините на селцето, Руиз надникна в огнището. Онова, което видя там, едва не го накара да повърне. Беше източникът на ужасната миризма. В огнището не бяха горели дървета, а човешки тела. Все още се виждаха овъглените им останки.

Зад него селяците започнаха да се молят на глас. Дощя му се да се присъедини към тях. Той приближи най-близката колиба и отмести покривалото на вратата с дулото на пистолета си. Посрещна го същата отвратителна смрад. Стените бяха опръскани с кръв, а на пода се въргаляше разкъсано тяло. Не можеше да определи причината за жестоките поражения по трупа, единственото разумно обяснение беше някакъв вид експлозия.

Руиз доближи следващата колиба, когато чу гласа на Харисън.

— Какво става?

— Не зная, сеньор. — Той се огледа. Харисън бе слязъл на брега и вървеше към тях. Сбърчи недоволно нос.

— Какво мирише така?

— От труповете — посочи Руиз. — Изгорени са.

Американецът се огледа.

— Какво ли е станало тук?

Руиз потрепери. Усещаше, че го завладява непреодолим страх. Вече не даваше пукната пара̀ за легенди и загадки. Той пъхна глава в отвора на колибата.

Тук имаше цяло семейство. Всички бяха мъртви, покрити с корички засъхнала кръв. Този път Руиз си наложи да ги разгледа по-внимателно. Кръвта бе шуртяла отвсякъде — от ноздрите, очите и ушите, от всички отвърстия. Там, където по кожата нямаше засъхнала кръв, се виждаха едри черни мехури и аленеещи язви. Той се извърна. Харисън гледаше през рамото му с втрещени очи. Руиз го сграбчи за ръката.

— Сеньор, да се махаме от тук! Веднага!

— Трябва да потърсим оцелелите — поклати глава Харисън.

— Те са мъртви — всичките!

— Трябва да проверим и останалите колиби.

Руиз се намръщи недоволно.

— Е, добре. Аз ще го направя. Вие се върнете на лодката. Но веднага щом свърша, потегляме назад.

Руиз изтича при най-близката колиба. Беше празна. В следващата имаше четири тела или по-точно останките от тях сред купчина разлагаща се плът. Едва в третата откри жена — лежеше на пода, и когато се надвеси вътре, обърна лице към него. Очите й бяха подути и зачервени, а от ъгълчетата им, вместо сълзи, се стичаха кървави капки. Кожата й беше покрита с черни мехури.

— Моля ви! — простена тя. — Помогнете ми!

Руиз прекрачи прага, макар всяка фибра от тялото му да крещеше, че трябва да бяга. Той коленичи до жената. Лицето й беше подпухнало, дишаше на пресекулки. Съдейки по вонята, тя се въргаляше в собствените си изпражнения.

Неочаквано тя се пресегна и го сграбчи за яката на ризата. С изумителна сила жената се надигна към него. Устата й беше полуотворена, сякаш се готвеше да проговори, но вместо това отвътре бликна черно-кървава маса и го удари в лицето и гърдите. Руиз изпищя и я блъсна с юмрук, но не можа да се освободи от ръката й. Скочи и побягна към вратата, но жената продължаваше да виси на него.

Руиз опря дулото на пистолета в корема й и натисна спусъка. Изстреля целия пълнител, тялото й почти бе разкъсано на две, но ръката й така и не го пусна. Руиз запокити безполезния пистолет, след това изхлузи окървавената риза и я хвърли на пода, заедно с вкопчената в яката мъртвешка ръка.

Побърза да изскочи навън и се втурна презглава към реката.

— Да се махаме! — извика той на останалите, докато бършеше вонящата маса от лицето си. — Да изчезваме от тук!