Робърт Дохърти
Мисията (8)

7.

— Майк.

Лиза Дънкан го прегърна силно и се притисна към него.

Търкот я сграбчи и я повдигна, краката й се отделиха от палубната площадка. Останаха така няколко секунди, след това Дънкан си спомни, че наоколо има и други хора, които ги гледат, и се дръпна назад.

— Ела. — Търкот посочи с ръка една врата в основата на главната надстройка. „Джон К. Стенис“ беше кораб близнак на самолетоносача, който Дънкан бе напуснала. Морските съдове от клас „Нимиц“ бяха най-модерните и най-мощни кораби във флотата на САЩ, пренасящи на борда си над седемдесет бойни самолети, способни да изстрелват различни видове оръжия с ядрени глави.

На „Стенис“ площадката за кацане беше дълга триста и двадесет и широка осемдесет метра. Самолетът, с който бе пристигнала Дънкан, вече беше откачен от спирачното въже и в момента го теглеха на буксир към асансьорната платформа, за да го спуснат в хангара. В далечния край на палубата бяха подредени плътно един до друг множество Ф-14 „Томкет“ и Ф/А-18 „Хорнет“.

Търкот я поведе към кабината за свръзка, която му бе отделил лично капитанът. Беше пристигнал само преди половин час от своята антарктическа експедиция и веднага му съобщиха, че Лиза Дънкан лети насам и че връзката с групата кораби край Великденския остров е прекъсната, след като от АНС наредили изключването на САТКОМ.

Докато Търкот наливаше на двамата кафе, Лиза си свали якето и постави куфарчето на масата.

— Нещо ново от Великденския остров? — попита Търкот.

— „Морско око“ преодоля щита. Но след това изгубихме връзка с него. Наложи се от „Спрингфилд“ да прережат командния кабел.

— Положението на „Спрингфилд“?

— Лежи на дъното, непосредствено до щита. Три „фу“-та кръжат около него.

— И откъде се взеха?

— Казват, че пристигнали от Великденския остров. Изглежда стражът е разполагал с личен резерв.

— Личен резерв — повтори Търкот. — Лоша работа. Колко време може да издържи подводницата?

— Месец и повече.

— Чудя се какво ли става с Кели? Уверен съм, че е била в контакт със стража.

Дънкан пое чашката с кафе и отпи глътка. Беше я обгърнала плътно с пръсти, за да се стопли.

— Ами ако вече не е жива?

— Не зная, не ми се вярва. Според мен, тя е полезна за стража.

Дънкан поклати глава, но реши да смени темата.

— Получих доклада ти за базата „Скорпион“.

— Пратих всички твърди дискове на Куин в Зона 51. Току-виж хората му открили в тях нещо интересно. Ще трябва да почакаме, докато размразят телата от цилиндрите.

Лиза Дънкан държеше сноп от факсове, които бе получила по време на полета.

— Това е само част от списъка на местата в ИНТЕРЛИНК и Интернет, където стражът се е отбивал, преди да му отрежат достъпа.

— Нещо по-забележително?

— Какво ли не? Секретни програми за проучване на нови оръжейни системи. Изследователска информация. Разработване на нови самолети. Цялата база данни на НАСА, посветена на космическата програма. Архивите на Министерството на отбраната.

— Разузнаване — промърмори Търкот.

— Точно така.

— Но с каква цел? Искал е просто да събере информация или е имал конкретен план?

— Вероятно и двете — рече Дънкан. — След това е наминал към Интернет.

— И?

— От АНС все още се опитват да проследят всички места, които е посещавал. Най-тревожното е, че е пращал електронна поща.

— На кого?

— Още не знаем със сигурност. Нищо чудно адресите вече да са унищожени.

— И какво е имало в тези съобщения?

— Били са шифровани. Засега в АНС не се справят с кода. — Дънкан разлисти напечатаните страници. — Има и още нещо.

— Какво?

— Проведох доста странен разговор. — Дънкан му разказа накратко за обаждането на Харисън.

— Поиска ли информация за него?

— Помолих Куин да провери. Засега нищо.

— Значи каза, че стражът не бил открит в Джамилтепек, така ли?

— Куин обеща да провери и по тази линия, но всички сведения са били държани в Дълси.

— Как върви подготовката на совалката?

— От НАСА съобщиха, че готвят два кораба. Единият ще излети от Кейп Кенеди, а вторият — от военновъздушната база Ванденберг. „Колумбия“ ще се скачи с шестия „нокът“, а „Индевър“ ще доближи кораба-майка. Разговарях с Лари Кинсейд и той каза, че КИСПП е наложил строги мерки срещу изтичането на каквато и да било информация. Според него целият замисъл е крайно рискован, но досега не е чул нито една разумна причина да се избързва с подготовката.

— А какво смяташ за възможността да съществува втора рубинена сфера, както твърди този Харисън? Например, хора на КИСПП да са я открили, но да го пазят в тайна?

— Съмнявам се — поклати глава Дънкан. — Но не е изключено.

— Всъщност, защо изведнъж корабът-майка стана толкова важен? Какъв е този план, за който е споменал Харисън?

— Нямам представа — отвърна Дънкан. — Има още една новина от Зона 51.

— Каква?

— Още не зная. Току-що получих съобщението. Лари Кинсейд и майор Куин щели да пристигнат тук със скакалец. Очакват ги всеки момент.

— Но защо трябва да идват? — попита Търкот. — Не е ли по-лесно да разговаряме по видеофона?

— И това не зная. Куин говореше някак странно. По-добре да видим какво ще ни кажат.

— Хубаво. Да се поразходим, докато дойдат.

Излязоха на палубата и се приближиха до носа. От време на време вятърът вдигаше морски пръски и ги запращаше в лицата им. Беше се стъмнило, но самолетоносачът бе заобиколен от фосфоресциращото сияние на морските водорасли. Търкот почти долавяше стаената долу сила на двата мотора, които с лекота придвижваха маса от 100 000 тона със скорост от 65 километра в час.

— Разговарях с представители на КИСПП и с неколцина от съветниците в Белия дом, докато летях насам — заговори Дънкан. — Исках да съм наясно накъде вървят нещата. И да разбера нещо повече за изстрелването на совалките и за рубинената сфера.

— И какво? — подкани я Търкот. Вече имаше представа какво може да последва.

— Първите бяха като каменна стена. Все пак опипах почвата. Мисля, че все още не могат да се съвземат от унищожаването на аирлианския флот.

— Затова ли подготвят изстрелването на совалките?

Дънкан кимна.

— Не са се отказали. Нещо странно се готви там.

— Знаеш ли, няма да е зле, ако гледаме на КИСПП, както гледахме на „Меджик-12“.

— Но нали ни подкрепиха за атаката срещу аирлианците? — възпротиви се Лиза.

— Да, но постфактум. Сега обаче пеят друга песен.

— Май ще се съглася с теб.

— А какви са настроенията в правителството?

— Разединени.

— Хубава работа.

— Такава е политиката, Майк. Прогресивистите набират сили с всеки изминат ден. Но изолационистите също не се предават.

— Значи сме сами? — попита Търкот.

— Е, все още мога да намеря помощ, ако ни потрябва. Исках също да ти кажа, че ще ми е нужна твоята подкрепа за онова, което ни предстои.

— Друг не ти остана — засмя се тъжно Търкот. Той се загледа в тъмната океанска повърхност и изведнъж посочи с ръка. — Я виж там!

Дънкан се озърна. Нещо белезникаво се местеше на фона на фосфоресциращото сияние.

— Делфини — обясни Търкот. — Играят си.

Но вниманието на Дънкан бе привлечено от друго. Търкот проследи погледа й към хоризонта. Сребърен диск се приближаваше с шеметна скорост, летейки съвсем ниско над океана.

— Време е да вървим — рече тя.

— Ти върви, Лиза, аз ще остана. Искам да обмисля нещата.

— Майк…

Той опря пръст на устните си.

— Дай ми няколко минути да помисля. После ще дойда при теб, за да чуя какво става. Съгласна ли си?

— Добре.

Търкот остана при парапета, усещайки по лицето си хладния морски вятър. Неусетно се върна към детството и скалистите хълмове на Мейн. В онези години доста рядко се случваше семейството му да намери няколко свободни дни за излет в планината. Тогава мечтаеше да види океана, привличаше го безбрежната шир.

Той се отърси от спомените си и се върна на „Стенис“. Пое обратно, слезе по коридора и се озова в стаята, където вече го очакваха Дънкан, майор Куин и Лари Кинсейд. Имаше и четвърти човек — непознат мъж с впечатляваща външност. Беше висок почти два метра и широкоплещест колкото вратата, през която бе влязъл Търкот. Гъста черна брада с редки сиви кичури, скриваше долната част на обветреното му, червендалесто лице. Мъжът имаше изморен вид, очите му бяха зачервени, с големи торбички отдолу.

— Господин Яков — произнесе Дънкан, — това е капитан Майк Търкот.

— Само Яков, без излишни формалности — произнесе мъжът с дълбок, басов глас и силен акцент. Ръката на Търкот буквално се изгуби в масивната му десница. — Да имате нещо за пиене?

Дънкан посегна към каната с вода на масичката.

— От това ръждясват червата — спря я Яков.

— Съжалявам — намеси се Търкот. — Във флотата е забранено.

— Аах! — въздъхна Яков. — Що за флота е това, без алкохол?

— Яков е от Четвърти отдел — обясни Дънкан, докато заемаха местата си. Търкот знаеше, че Четвърти отдел се е занимавал в Русия с разследване на НЛО.

— Не ни ли подслушват? — прекъсна я Яков.

— Не, всичко е наред — успокои го Дънкан.

— Нямах предвид тази стая. Говоря за хората. Може да ви се сторя малко параноичен, но ще ме разберете, като ви кажа, че Четвърти отдел беше унищожен.

— Защо смятате, че е бил унищожен? — попита Търкот.

— Не мога да се свържа с никого. Обадих се в Москва. От базата са пропуснали вече два радиодоклада. Свързах се с КГБ и тогава моят сателитен телефон подаде предупреждение, че се опитват да ме засекат. Незабавно прекъснах връзката. От тогава се озъртам.

— Може да са пропуснали радиодокладите, но какво ви кара да смятате, че отделът е унищожен? — попита Търкот.

— След като Яков ми разказа всичко това — намеси се майор Куин, — накарах да ми пратят сателитни снимки на района. Вярно е — базата е била унищожена.

— И кой го е направил?

— Добър въпрос — кимна Яков. — Само дето не зная отговора.

— Съмнявам се — произнесе Търкот и си спечели навъсен поглед от руснака.

— Защо отидохте в Зона 51? — попита Дънкан.

— Ние от Четвърти отдел не вярвахме на никого — особено на онези от КГБ. След като се случи това с отдела, списъкът на хората, на които можех да се доверя, намаля драстично. Доктор Дънкан, с вас вече сме разговаряли. А вие, капитан Търкот… научих, че сте познавали полковник Костанов?

— Да.

Яков впи черните си очи в лицето на Търкот.

— Казаха ми, че загинал като герой в Китай.

— Полковник Костанов беше изключително храбър мъж.

— Уверен съм, че имате причини да го казвате. Вие сте човекът, който се разправи с аирлианския флот. Това беше смела постъпка. И освен това сте от — как беше на английски — зелените кепета?

— Зелените барети — поправи го Търкот, макар да бе сигурен, че Яков знае точната дума.

— Да, точно така. Гледал съм филма с Джон Уейн. Много впечатляващо. Освен когато скочи от самолета без парашут. Холивудски номера. И откога полковниците участват в престрелки? Всички полковници, които аз познавам, си седят в топлите кабинети. Далече в тила.

— Полковник Костанов не беше от тях.

— Не, не беше — съгласи се Яков. — Той беше мой приятел — добави мрачно руснакът. — Благодаря ви, приятелю, за добрите думи.

— Да се върнем към Четвърти отдел — намеси се Дънкан. — Та какво е станало с вашата база?

— Ах, „Чьорт станция“ — въздъхна Яков. — Така наричахме нашата Зона 51. Дяволската станция. Отдавна съм забравил официалното й название — беше нещо тъпо, измислено от бюрократи. Затова пък Дяволската станция си е име, което си го бива, нали? Далеч по-добро, от Зона 51.

— Може би — отвърна уклончиво Дънкан.

— Може би? — Яков се разсмя. — Разбира се, че е по-добро. И най-вече — по-подходящо. Мислите си, че вашата Зона е скрита в пустинята! Да бяхте видели нашата станция! Намираше се на задника на света. Нищо заслужаващо внимание на стотици километри наоколо — освен целите в полигона за ракетни изпитания. Едва ли бихте искали да се навъртате в подобен район. Но сега там всичко е разрушено — приключи той.

— Мисля, че знаете кой го е извършил — отбеляза Търкот.

Яков сви рамене.

— Това ме връща на първия ми въпрос. Дали мога да ви се доверя?

— Друго, освен честна дума, не можем да предложим — подсмихна се Търкот.

— Вашата и на доктор Дънкан ми е достатъчна. Познавам ви по делата. Но въпреки това ви предупреждавам, че не бива да се доверявате никому.

— Включително и на вас — каза Търкот.

— О, да, разбира се. Злото дебне отвсякъде. Аз съм параноик. Такива сме ние, руснаците. Но това съвсем не значи, че те не са готови да ни прережат гърлата.

— Ако не си вярваме един на друг — произнесе Дънкан, — тогава по-добре да приключим този разговор още сега.

За няколко секунди се възцари напрегната тишина. Яков пръв я наруши.

— Мисля, че Дяволската станция бе разрушена заради електронното писмо, което пратих на господин Кинсейд. Подозирах, че врагът от доста време е проникнал в Четвърти отдел и предупредих за това моя пряк началник. Той не ми повярва или е бил един от тях. Затова накрая се реших да потърся помощ отвън. Въпросът не опира само до моята или вашата страна. Събитията доказаха, че съм бил прав.

— Чакайте малко — вдигна ръка Търкот. — Защо не започнем от началото. — Той се обърна към Кинсейд. — Какво имаше в писмото на Яков?

Кинсейд заговори за първи път.

— Съвет да наблюдавам изображението от нашата ОСС за определен период от време.

— ОСС? — вдигна вежди Търкот.

Кинсейд набързо им обясни организацията на работата в Отбранителната сателитна система и им разказа за видяното в онази нощ.

— Яков — обърна се Дънкан към руснака. — Защо поискахте от Кинсейд да се свърже с ОСС?

Яков разпери ръце.

— Заради онова, което е видял там.

— Спътник, който паднал в Южна Америка — кимна Дънкан. — С какво е толкова важен?

— Ако не греша, спътник на компанията „Земя без граници“.

— Да, така е — намеси се майор Куин. — А „Земя без граници“ е компания, притежаваща „Тера Лел“.

— Рубинената сфера! — плесна се по челото Търкот.

Кинсейд кимна.

— Така и не разбрахме по какъв начин от „Тера Лел“ бяха открили сферата.

— Вярно — призна Търкот. — Никой от КИСПП не прояви интерес. Сякаш нямаше значение.

По устните на Кинсейд заигра усмивка.

— Не съвсем. Двамата с майор Куин се поровихме малко. Не зная дали е известно на нашия руски приятел, но това не е първият спътник, изстрелян от „Земя без граници“. Имало е още два преди това. Освен това, на Коро се подготвят нови четири старта — на спътници на същата компания.

— С какво предназначение? — попита Дънкан.

— Още не знаем — рече Кинсейд. — В началото подозирахме, че ще опитат скачване с кораба-майка, но нито един от спътниците не е правил опит да се доближи до там.

— Какво представлява „Земя без граници“ — попита Търкот. — И откъде са узнали за рубинената сфера?

— Добри въпроси — рече Куин. — Но има един още по-интересен. Каква е връзката на „Земя без граници“ с биолабораториите в Дълси.

— Какво? — подскочи Търкот.

— Друг филиал на „Земя без граници“ е работел по договор с Министерството на отбраната при изграждането на изследователската база и след това се е занимавал с обслужване и снабдяване на лабораториите — обясни Куин. — Никой не знаеше за този договор, защото е секретен.

— Но… какво става, по дяволите? — поклати замаяно глава Търкот.

— Може би това ще ни разясни нашият руски приятел — предположи Дънкан.

Четири чифта очи се извърнаха към едрия мъж, изправен в средата на стаята.

Яков протегна ръка и вдигна пълната кана с вода. Наля си една чаша и я изпи до дъно. Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса.

— Ние знаехме, че „Земя без граници“ е свързана с „Тера Лел“ — компанията, която държеше рубинената сфера в Голямата цепнатина. Полковник Костанов сигурно ви е казал, че дълго време държахме това място в Етиопия под наблюдение. Четвърти отдел дори изпрати специална група, за да проникне вътре, но тя беше разбита. Бяхме информирани и за спътниците, които компанията подготвяше за изстрелване на остров Коро. По този повод се обърнах с молба към нашата система за сателитно проследяване да ги държи под око, но малко след това открих, че съм следен. Бяха разпитвали кой съм и защо толкова се интересувам от сателитното проследяване. Това ме накара да предупредя началника си и доведе до всички последващи събития. Електронното писмо и прочее.

— Ариане забъркана ли е в това? — попита Търкот.

— Да е „забъркана“? — повтори Яков. — О, не мисля. Тук играят големи пари. Имате ли представа колко е платила „Земя без граници“ за тези четири спътника? Над деветстотин милиона долара. Очите на хората лесно се затварят с подобни суми. Не, нямам никакви доказателства, че Европейският космически консорциум играе заедно със „Земя без граници“. Те са навсякъде.

— Кои те? — попита Търкот.

Яков не му отвърна и се обърна към Кинсейд.

— След като сте разполагали с достатъчно време, за да се поровите насам-натам, може би сте открили нещо интересно?

— Открих. Първо, поисках да направят щателно сателитно проучване на района, в който бе паднал споменатият спътник. В началото не намерихме нищо заслужаващо внимание. Но после… всъщност, погледнете това — той им посочи цветните изображения на масата.

— Какво представляват?

— Това са термални изображения на района, където е паднал спътникът на „Земя без граници“.

— И? — попита Търкот, докато разглеждаше сините и зелените ивици.

— Долният десен квадрант — поясни Кинсейд. — Следващата снимка е уголемено изображение на този участък.

Две от зоните на снимката бяха очертани с жълти кръгове. Едната беше изпълнена със сини точки, а в другата те бяха червени.

— Това са две села — продължаваше с обясненията Кинсейд. — Сините точки са трупове. Наскоро измрели, но вече студени.

— Божичко! — възкликна Дънкан. — Трябва да са стотина!

— Не разбирам — сбърчи чело Търкот. — Свързани ли са по някакъв начин с падналия спътник?

— Така ми се струва — кимна Кинсейд.

— И как по-точно?

— Виж, това не зная. Не ми прилича на съвпадение. Още по-странна е картината с второто селце, където са червените точки. Те пък показват телесна температура над 39 градуса.

— Какво, да не би всички в селото да са с треска? — учуди се Търкот.

— Нещо от този род — потвърди Кинсейд. — Ако не бях получил предупреждението от Яков, никой нямаше да обърне внимание на това, което става там.

— Но ние не знаем какво става — вдигна рамене Търкот.

— Още не — съгласи се Кинсейд.

— Според вас, какво виждаме тук? — обърна се Дънкан към Яков.

— Ами, края на света — засмя се мрачно руснакът. — За да бъда по-точен — смъртта на всички човешки същества на планетата, които не са марионетки на аирлианците.

Търкот се озърна. Дънкан го гледаше въпросително, сякаш го питаше дали да повярват на Яков.

— Някой от вас да е чувал нещо за „Мисията“? — попита ги руснакът.

Не последва отговор и той продължи.

— А да сте чували за Водачите?

Отново мълчание.

— Хора като тези от вашия „Меджик-12“ — ето кого наричаме Водачите.

— Какво искате да кажете? — попита Търкот.

Яков вдигна пръст и се чукна по слепоочието.

— Умовете им са повредени от стража-компютър. Вече знаете за СТААР. Бил е основан от вашето правителство по същото време, когато се е появил на бял свят и „Меджик-12“, но със задача да ни подготви за истинската среща с пришълците. Но СТААР бе само прикритие за друга организация, която вече е съществувала. Водачите бяха аспасиевата версия на СТААР. Не идентична, но и те също работеха за пришълците. Мога да ви разкрия само малкото, което зная, и това, което предполагам — а то е още по-малко. „Мисията“ не е място, а организация. Тя се мести. Тя е щабът на Водачите. Не зная нито какво точно цели, нито къде се намира в момента. Предполагахме, че е някъде в Южна Америка. Сега вече съм почти сигурен, че е в района, в който падна спътникът. Според мен „Мисията“ е съществувала от много време. Тя е първоизточникът на онова, което е излязло от спътника и е убило всички тези хора.

— И какво ги е убило? — попита Търкот.

— Черната смърт.