Робърт Дохърти
Мисията (9)

8.

Водачът Паркър седеше сам в мрака, загледан в екрана на своя лаптоп. По челото му се търкулна капчица пот, увисна за миг и тупна на пода.

На вратата на стаята се почука. Той се завъртя рязко със стола и потрепна от острата болка. Затвори очи, въздъхна и произнесе ясно:

— Влизай.

Млада жена пристъпи внимателно в сумрачната стая, озарена от чифт свещи и бледото сияние на екрана.

— Водачо Паркър?

— Да, мое дете — гласът на Паркър бе нисък и успокояващ.

— Аз… — жената пристъпи напред.

— По-смело — подкани я Паркър. — Говори спокойно.

— Аз искам да вярвам.

— Зная, че искаш.

— Аирлианците… — поде тя, но замлъкна.

— Продължавай. Не се стеснявай.

— Аирлианците не са хора. Откъде да знаем дали…

Паркър се засмя с разбиране.

— Ако бяха хора, нямаше да има смисъл да се вярва. Но аирлианците са повече от хора. Ако искаме да станем като тях, трябва да ги следваме. Първо, да ги посрещнем на Земята — въпреки забраната на КИСПП. Все още не разполагаме с техните кораби, за да полетим към звездите. Но те могат да ни помогнат да преодолеем злото, което сами сме сторили на нашата родна планета. Това е пътят, който трябва да следваме. Единственият път, който може да ни изведе от задънената улица. За да поемем по него, се иска да сме готови да служим.

Младата жена кимна, но погледът й все още избягваше неговия.

— Разбрах. Но нали се говори за смърт и разрушения… за гибелта на всички невярващи…

— Чувала ли си легендата за Големия потоп?

Младата жена кимна.

Паркър се пресегна и пое ръката й.

— Сега идва друг такъв Потоп. Не от вода, но също толкова смъртоносен. И само избраните ще могат да го надживеят. Ако вярваш, ще бъдеш спасена. Ако ли не… — Той не довърши изречението и когато пусна ръката й, гласът му придоби стоманени нотки. — Знаеш ли какво е това свободна воля? Сега вече всички на планетата са чували за Аспасия. Не могат да се престорят на невежи. Нашата задача е да им обясним, че имат избор. Само че изборът е техен, а не наш. — Паркър се надигна и закрачи из стаята. — Веднъж направиш ли този избор, ти ставаш отговорна за последиците. Ако изборът е грешен, цялата тежест на грешката ще се стовари върху теб!

 

 

Яков се облегна назад във фотьойла и едва сега останалите забелязаха колко е изморен. Сякаш произнасяйки последните думи, които по-скоро наподобяваха смъртна присъда, той бе изгубил и сетните си резерви от вътрешна енергия.

— Не зная откъде да започна. Вече ви разказах за Водачите. Хора, които са под прекия контрол на стража и работят на страната на пришълците. Не са много на брой, тъй като достъпът до всеки от стражите е ограничен. Освен това съществува и СТААР. Клонирани човеци.

— Не само клонирани — поправи го майор Куин.

Яков повдигна учудено вежди.

— Кажете, майоре — намеси се Дънкан. Искаше да даде възможност на Яков да си почине. Беше разтревожена от съобщението за Черната смърт — първо от Харисън, а сега и от Яков.

Куин приглади с ръка оредялата си коса. Светлините на стаята се отразяваха в стъклата на очилата му.

— Както знаете, направихме аутопсия на двете жени от СТААР.

— И? — подкани го Дънкан.

— Те не са хора. Не и в точния смисъл на тази дума.

— Какво значи, „хора не в точния смисъл“? — попита Търкот.

Тъкмо си бе спомнил за разказа на Костанов. Някъде в началото на деветдесетте в Четвърти отдел също заловили агент на СТААР и руските учени открили, че е клонинг. Но дори клонингът представлява човек. Ето защо Търкот бе сметнал, че телата в прозрачните цилиндри на базата „Скорпион“ също са били клонирани.

— Все още не сме сто процента сигурни — продължаваше Куин. — Патолози от КИСПП и учени от други специалности продължават да работят върху телата, но първото, което забелязахме, бе, че очите им са червени и имат издължени зеници.

Търкот се сети за холографското изображение, посрещнало ги в един от тунелите на Циан Лин. Имаше същите червени очи.

— Значи са аирлианци?

— По-скоро се касае за смесица от аирлиански и човешки генетичен материал — поправи го Куин.

— Някакви следи от клониране? — попита Търкот.

— И двете тела притежават почти еднакъв генотип. Това означава, че или са близнаци, или просто е ползван един и същи първоизточник на генна информация. Учените продължават да измерват точното процентно съотношение, но вече са на мнение, че в по-голямата си част телата са човешки. Което съвсем не значи, че аирлианците не са в състояние да живеят на нашата планета — знаем, че са имали собствена база и, съдейки по рисунките и холографските изображения, са наподобявали хората. С други думи, генетичният им произход не се различава особено от нашия. Учените смятат, че аирлианците са използвали като основа човешка ДНК и само са добавили малко от собствената си генетична информация, за да получат агентите от СТААР.

Яков поклати глава.

— Този, когото ние заловихме, нямаше такива очи. Беше съвършен клонинг, човешки до последната клетка.

Куин вдигна ръце.

— Само ви разказвам какво сме намерили.

— Вие самият виждал ли сте тялото на заловения агент? — обърна се Дънкан към Яков.

— Не — отвърна руснакът. — Аха, разбирам накъде биете.

— Може би клонингите, които сте изследвали в Зона 51, са били приспани както онези аирлианци на Марс — промени темата Търкот.

— Едва ли — възрази Дънкан. — Сигурно е, че са действали по времето на „Меджик-12“. Нали знаете, че двете организации са били основани едновременно. Но агентите на СТААР — Стратегическия алианс за антиизвънземно реагиране, са оперирали и преди това.

— Зандра ми каза, че СТААР съществувал като противодействие на евентуална извънземна атака, но сега вече знаем, че там са работили тъкмо за интересите на аирлианците — отбеляза Търкот.

— Вярно е и все пак… — поколеба се замислено Дънкан. — Все пак, може би наистина са се готвили за отразяване на извънземна атака?

— На Аспасия?

— Ами, да. Зандра не изглеждаше никак щастлива, когато научи, че Аспасия се готви да пристигне тук с флотата си.

— Ако е така, тогава СТААР е силата, с която Артад се е опитвал да противодейства на стража и неговите „фу“-та. Оставил ги е, за да наглеждат огневата линия между позициите.

— Напълно възможно, но все още ни е нужна допълнителна информация — рече Дънкан.

— Разполагаме само с две тела — сви рамене Куин. — Работата по тях продължава.

— Скоро ще имате още — успокои го Търкот. — В „Скорпион“ открихме десетина замразени. Наредих да ви ги пратят в Зоната.

— Може да ни бъдат от полза — съгласи се Куин.

— Друга информация за СТААР? Къде може да са изчезнали останалите агенти? — попита Дънкан.

— КИСПП се свърза с разузнавателните агенции на всички страни и поиска информация за възможни контакти. Засега, естествено, отговорите са лаконични. Нищо, което да заслужава внимание.

— В КИСПП не знаят ли къде може да е сега щабът на СТААР? — упорстваше Търкот.

— Не.

— А вие какво знаете за СТААР? — обърна се Дънкан към Яков.

— СТААР е само едно от многото названия на тази група. Те са врагове на „Мисията“ и Водачите. Артад срещу Аспасия. Две враждуващи извънземни групировки в нестихваща тайна война.

— И по средата — ние — махна с ръка Търкот.

— Не е време да се вайкаме — намеси се Дънкан. — Яков, казахте, че онова нещо в Южна Америка се наричало Черната смърт. Какво представлява то и откъде ви е познато?

— От историята — Яков си наля втора чаша вода и я гаврътна на един дъх. — Трябваше да я нарека Следващата Черна смърт.

— Следващата? — Търкот отново погледна към снимките на мъртвото село.

— От историята знаем, че в средата на четиринадесети век светът е бил покосен от епидемия, наричана Черната смърт. Непозната дотогава и несрещана след това. Посъбрах малко материал, колкото да се убедя, че е била причинена от Водачите.

— О, не — завъртя глава Дънкан. — Черната смърт е Yersinia pestis^[1], бубонна чума. Била е разпространена от мухите и плъховете.

— Да, така е била разпространена — потвърди Яков. — Но кой я е причинил? Откъде е започнала? Откъде се е взела? Историците все още не знаят точно. В летописите чумата се споменава за първи път по време на управлението на император Юстиниан, в 542 г. след Христа. Защо още тогава не е предизвикала пандемия, както е станало осемстотин години по-късно? Според мен някой е експериментирал с микроорганизми, докато получи най-подходящия за целта. А може би са изчаквали заповед, за да ги приложат?

— Кои са изчаквали? — попита Търкот.

— Водачите. „Мисията“. Смята се, че Черната смърт, както я наричат историците от онова време, е дошла през 1346 г. от Китай. Питам ви, как е могла да стигне до Китай от Римската империя^[2] след толкова дълъг период на затишие? Да не забравяме, че аирлианците вече са разполагали със своя база в Китай. Но едва ли са се ограничавали само с това скромно присъствие. Според мен още тогава гражданската война между двете фракции е бушувала с пълна сила. Черната смърт се е разпространила по маршрута на Пътя на коприната, през Месопотамия и Мала Азия. През януари 1349 г. Черната смърт се е появила в Марсилия и в Тунис. До края на 1349 г. вече достигнала границите на Норвегия, Шотландия, прехвърлила се дори в Исландия и прекосила Европа на изток до Русия. За по-малко от десет години след появата си тя довела до измирането на почти половината от населението на европейския континент. Сред заразените смъртността се движела в границите между седемдесет и пет и деветдесет процента. По преценки на историците общият брой на умрелите надхвърля 137 милиона. И това в епоха, когато световната популация е наброявала около 500 милиона души. Представяте ли си мащабите на тази трагедия? Черната смърт несъмнено е най-страховитото явление в цялата човешка история.

— Но все пак човечеството е оцеляло — отбеляза Търкот.

— Може би крайната цел не е била неговото унищожение — вдигна пръст Яков, — а по-скоро нещо като прочистване на редиците. Историците са единодушни, че колкото и да е била страшна като явление, Черната смърт се е превърнала в движещ механизъм за излизането на Европа от мрачните години на ранното Средновековие. Имам предвид най-простите икономически механизми. Колкото по-малко на брой са работниците, толкова по-голямо е заплащането, а заедно с него се подобряват и условията на труд. Селяните изоставили бедната земя и се преместили в местата, където реколтата е по-добра. Да, така е, чумата се превърнала в лост на цивилизацията. Може би тъкмо такава е била целта.

— Доста брутално средство — поклати глава Лари Кинсейд.

— Да не мислите, че тези пришълци се интересуват от нас? — попита Яков. — О, не, те преследват само своите цели. Мисля си, че са използвали Черната смърт като биологично оръжие за контрол над човешката популация. А сега, след като разбихме флота на Аспасия, нищо чудно да са решили, че не се нуждаем толкова от контрол, колкото от пълно унищожение.

— Не живеем в Средновековието — обади се Дънкан. — В наши дни вече…

— Още нещо — прекъсна я Яков. — Описаният случай не е първият, когато Черната смърт е била използвана срещу нас. Току-що се връщам от едно доста интересно пътешествие в Южна Америка. Посетих древния град Тиахуанако, разположен в сърцето на някога велика империя — империята на аймарите. Аймарската империя изчезнала някъде около 1200 г. след н.е. Ей така — просто престанала да съществува. Какво се е случило? Никой не знае. Затова отидох там, спуснах се в подземията на Пирамидата на слънцето и открих старорунически надпис, оставен от последния жрец. — Той бръкна в джоба си, извади смачкана фотография и я хвърли на масата. — Черната смърт. Това е точният превод на тези старорунически знаци. Зная го, защото съм ги виждал и на други места. Черната смърт е причината за края на аймарската империя. Тя е унищожила цялото население. Преди Южна Америка посетих Югоизточна Азия. Бях в Камбоджа, където историците още гадаят каква е била съдбата на древната кхмерска империя^[3]. Между девети и петнадесети век тя е представлявала най-могъщата сила в този регион. Сетне, като гръм от ясно небе, изчезнала. Известно ли ви е, че Ангор Ват, храмът в центъра на древната кхмерска столица Ангор, е най-големият по рода си в света? В строителството му е вложел повече каменен материал, отколкото в изграждането на Голямата пирамида в Египет. Велика империя, велика цивилизация. Прекосих тази древна земя, въпреки минните полета и воюващите страни. И в една от запустелите зали на Ангор Ват се натъкнах на старорунически надпис. Последният летопис на изчезващата империя. Със същия познат символ — Черната смърт. Какво излиза? Всеки път, когато стражите са недоволни от посоката, в която е поело човечеството, или когато трябва да ни натрият носа, те използват Водачите, за да се сдобият с биологично оръжие и след това да поразредят популацията до нужното равнище. Това, което исках да ви кажа, е, че вече е наближил часът на поредното прочистване. Но този път май ще освободят цялата планета от нашето присъствие.

— Не разбирам — завъртя глава Дънкан. — От една страна, твърдите, че Водачите искали да придвижат напред обществото, дори с помощта на доста драстични средства, от друга са намислили да ни унищожат. Кое от двете?

Яков вдигна безпомощно ръце.

— Казах ви вече — не зная нищо за крайната им цел и затова не мога да обяснявам действията им. Съгласен съм, че за момента в тях не прозира никаква логика.

— Споменахте, че „Мисията“ — и Водачите, стоят зад всичко това — върна се малко назад в разговора Търкот. — Откъде го знаете?

Яков сви рамене.

— Това е само моя теория и нищо повече.

Търкот почувства, че руснакът крие нещо.

— Какво ви кара да мислите, че Черната смърт се е върнала?

— Това селце е било обезлюдено — Яков чукна с пръст по сателитната снимка. — Нещо е убило жителите му. В „Меджик-12“ имаше внедрени Водачи. Също и във вашата биолаборатория в Дълси. И какво стана там? — Той не дочака отговор. — Между другото, в Дълси работеха нацистки учени — онези от операция „Кламер“. Разработваха нови средства за биологическа и химическа война. Точно както преди това бяха създавали газове в лагерите, за да ги изпробват върху концлагеристи.

Никой от американците не възрази. Яков просто съобщаваше факт, принадлежащ към най-мрачните години от студената война.

— Генерал Хемщад — произнесе руснакът. — Името познато ли ви е?

— Работеше в Дълси — потвърди Дънкан.

— Но не е загинал там, когато биолабораторията беше разрушена.

— Откъде знаете? — попита Търкот.

— Разчистването на лабораторията беше преустановено, нали? Изглежда на някой никак не му се иска светът да узнае какво е ставало там — Яков се засмя мрачно. — Но не заради онова, което е било, а защото някои от специалистите в Дълси вече работят другаде. В „Мисията“. Под ръководството на генерал Хемщад.

— Не съм чувал „Меджик-12“ да притежава своя база в Южна Америка — възрази майор Куин.

Яков поклати глава.

— Не разбирате ли? Не става въпрос за Америка или Русия. Тези Водачи не се спират пред границите на държавите. За тях те са по-скоро удобно средство в едно разделено, враждуващо и воюващо човечество. Проблемът е от световна величина. „Мисията“, която вероятно е някъде в Южна Америка. Биолабораторията в Дълси. Секретните лаборатории в Русия за биологическо оръжие. И кой знае още колко подобни места, където се разпореждат хора като Хемщад.

— Кое ви кара да смятате, че „Мисията“ наистина съществува? — не се предаваше Търкот.

— Съществува и е основана преди много векове. Сигурен съм, че Хемщад работи там. Запазили са съществуването й в тайна, като са променяли от време на време местонахождението й. В края на Втората световна война, когато нашата армия превзе Берлин, в ръцете ни попадна целият нацистки архив. Прекарах две години в изучаване на тези документи, които сега се съхраняват в КГБ. До някои от тях така и не получих достъп. На няколко места се споменаваше и „Мисията“. Без никакво съмнение тя е била тясно свързана с научните разработки на германците по време на войната. Какво следва после? Нацистките учени се озовават в Дълси и работата продължава. В наши дни „Земя без граници“ изстрелва свои спътници и никой не може да й попречи. Какъв по-добър начин да се разпространи една зараза, питам ви аз?

— Но защо Водачите ще искат да го сторят? — зачуди се Дънкан.

Яков се засмя горчиво.

— Защо ли? Вече ви казах, не зная каква е крайната им цел, може би отмъщение? Вие унищожихте флота на Аспасия, но те все още смятат, че ще спечелят хилядолетната война. Поставете се на мястото на марсианския страж — трябва да се открие бърз начин за ответен удар срещу врага и какво по-добро от някое изпитано през вековете средство?

— Единственият начин да узнаем истината — надигна се решително Дънкан, — е да отидем на място и да разберем какво е станало. — Тя посочи сателитната снимка. — Да проверим какво е погубило тези хора… И да открием „Мисията“.

 

 

— Трябва да има по-бърз начин — рече Коридан.

Гергор си свали раницата и я постави на снега.

— Знаеш, че няма. Стигнем ли веднъж южния бряг, ще можем да се придвижим по-бързо.

Местността, в която се намираха, се отличаваше с една-единствена черта, която Коридан доскоро не смяташе за възможна — тя бе далеч по-неприветлива и безлюдна отколкото полигона, заобикалящ Четвърти отдел в северния край на острова. Каквато и растителност да е имало някога тук, отдавна бе унищожена от ядрените изпитания. Вече четиридесет и пет километра вървяха без да спират, въпреки силно пресечения планински терен, но за щастие Гергор познаваше добре пътя.

— Какво е нивото на радиацията по тези места? — попита Коридан, облегнат на обемистата раница.

Гергор се засмя.

— Не е нужно да се безпокоиш. Вярно, че имаше мораториум, но руснаците не си даваха много зор да го спазват. Военните успяха да прокарат още няколко изпитания, докато руското правителство твърдеше, че сътресенията били причинявани от земни трусове. Мисля, че през 1997 г. е бил последният взрив.

— Значи наистина е бил взрив, а не трус, така ли?

— Ами, да — лично видях гъбата.

— Та не ми каза за радиацията — върна Коридан разговора към неговото начало.

— Височка е. Освен тестовете, вече близо десет години „Минатом“, руската атомна агенция, складира на острова останките от ядреното си гориво. Това място е истинско екологично бедствие. Но какво можеш да очакваш? Хората не са много по-добри от животните.

— Просто не искам да си отида заради нечия глупост — заяви мрачно Коридан.

— Мислиш, че имаш право да живееш? Не, приятелю, твоето тяло, животът ти, принадлежат на Онези, които чакат. Също както и моето. Така че ще вършим каквото ни наредят.

— Не чакахме заповеди, когато унищожихме Четвърти отдел — отбеляза Коридан.

— Е, тогава не беше необходимо — отвърна загадъчно Гергор.

Коридан изсумтя.

— Не открихме каквото ни е нужно. За да прикрием неуспеха си, взривихме всичко.

— Поне знаем още едно място, където можем да търсим. А и се сдобихме с нещо доста ценно.

Той бръкна в раницата си и извади черна лъскава сфера с диаметър тридесетина сантиметра. Повърхността й бе покрита с едва забележими шестоъгълни фигури. Гергор си свали ръкавиците, без да обръща внимание на хапещия студ. Той завъртя сферата, прочете изрисуваните руни и накрая я натисна леко отгоре. Яркочервено сияние опари отвътре кълбото, осветявайки шестоъгълниците и староруническите надписи. Отдолу се появиха три отвора, през които щръкнаха къси крачета.

— Какво правиш? — подскочи уплашено Коридан.

— Глупаво ще е да я мъкнем толкова дълго, без да знаем дали работи — рече Гергор. Той постави сферата върху раницата си и зачете един след друг знаците. Избра един и опря в него пръст. Разнесе се тихо бръмчене. Около центъра на сферата имаше осем шестоъгълника. Един от тях се озари в червено, сетне почерня. После следващият и следващият.

Едва четвъртият остана да премигва с червена светлина. Гергор и Коридан се спогледаха. Петият, шестият и седмият потъмняха, но осмият придоби оранжев цвят.

Коридан се пресегна и докосна червения шестоъгълник.

— Възможно ли е?

— Знаеш какво означава това.

Гергор изключи сферата и побърза да я прибере.

— Смятах, че всички са били разрушени.

— Ето че си сгрешил.

— КИСПП изстрелва американската совалка, за да…

— Зная какво са намислили в КИСПП — прекъсна го Гергор.

— Трябва да съобщим на Лексина. Важно е и тя да го знае!

Гергор вече бе метнал раницата на гърба си.

— Така е, но от тук не можем да се свържем. Ще й съобщим, когато стигнем машината.

— Защо си я оставил толкова далеч?

— Предпазливостта над всичко — отвърна кратко Гергор.

Той се обърна и без да провери дали другият го следва, продължи по пътя си.

 

 

Руиз погледна ръката си. Кожата му бе грапава от многобройни черни мехури. Болеше го главата, устата и гърлото му бяха пресъхнали, макар че току-що бе погълнал цяла кана вода.

Дъските на палубата проскърцаха. Той вдигна глава и видя, че Харисън се е надвесил над пластмасовите контейнери.

— Сеньор! — изстена Руиз.

Харисън се изправи бавно и го погледна. Кожата на лицето му бе покрита със същите черни мехурчета. Американецът държеше в ръцете си някаква кутия. Отнесе я на мостика и я постави върху парапета.

— Руиз — кимна му той.

— Пипнахме го, нали? Онова, което е уморило туземците?

Харисън кимна.

— Знаехте ли?

— Предполагах го. Но не очаквах да стане толкова бързо.

— Не сте търсили никакви аймарци — произнесе на пресекулки Руиз. — Точно селото ви е трябвало. Ей това… — той вдигна ръцете си.

Харисън помисли малко и кимна.

— Така е.

— Кой сте вие? Не сте университетски професор.

— Аз съм Наблюдател — произнесе Харисън.

Тялото на Руиз ненадейно бе обхванато от спазми. Той се преви и повърна през борда. Когато отново се изправи, Харисън бе извадил видеокамера и бе насочил обектива към него. Тъкмо нагласяваше фокуса.

— Какво правите?

— Трябва да покажем на другите заплахата.