Серия
Зона 51 (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nosferatu, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 43 гласа)
Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

ISBN: 954-585-544-4


НАСТОЯЩЕТО
Пролог

Западна Африка, Брегът на скелетите

 

Една-единствена мъждукаща крушка, увиснала над голямата дървена маса, осветяваше стаята. Масата беше овална, дълга три метра и широка метър и петдесет, с олющен и захабен от дълга употреба плот. Четири солидни кресла, тапицирани с черна кожа и снабдени с възглавници, бяха подредени на равни разстояния около нея. Масивна дървена врата с напречни планки, в които бяха забити железни гвоздеи, бе единственият достъп до помещението, чиито стени бяха издялани в пясъчник.

Трима души седяха в креслата, четвъртото бе празно. Пред тях нямаше документи, нито преносими компютри или каквито и да било електронни уреди, с изключение на големия плосък екран, поставен пред четвъртото кресло. Лицата на тримата бяха скрити в сенките и единственият начин да се определи кой говори, бе по акцента и посоката, от която идваше гласът.

— Господа, добре дошли в Убежището. — Гласът бе нисък, но силен и долиташе откъм разположеното срещу вратата кресло. Трудно бе да се определи акцентът, тъй като представляваше странна смесица от различни езици, използвани в продължение на много години. — Дълго, много дълго време чакахме да настъпи този ден. Аирлианците бяха победени от хората. И двете им фракции. Двамата чуждоземни водачи, Аспасия и Артад, са мъртви. Забележително постижение, което надминава и най-смелите ни очаквания. Тези, които ни създадоха и ни ненавиждаха, вече ги няма. Удари нашият час.

Мъжът се наведе напред, откривайки издължено лице, побеляла коса и черни очи, чиито зеници бяха обрамчени с едва забележими червени линии. Когато светлината попадна върху тях, се видя, че са леко издължени. Независимо от бялата коса кожата на лицето му бе гладка и опъната, но някак прозрачна и светла, сякаш никога не бе виждала слънце, нито бе изпитвала върху себе си въздействието на времето. Той носеше широко наметало от мек, сивкав плат. Мъжът продължи с вибриращ глас:

— Аз, Носферату, бях създаден през Първата епоха от съществуването на Египет, преди началото на историята на това човечество, дете на Хор Аирлиански и жена от царска кръв. Живях десет хиляди години в очакване да настъпи времето, когато тези, които ни създадоха, ще бъдат унищожени и ние повече няма да се страхуваме от тях. — Той огледа бавно присъстващите. — За първи път ние тримата се събираме на едно място и по едно и също време. Искам да ви благодаря, задето откликнахте на призива ми. След премахването на аирлианците ние сме най-древната и най-могъщата раса на планетата.

Носферату млъкна и думите му потънаха в пясъчните стени, оставяйки след себе си плътна тишина. Той даде знак на мъжа вдясно от екрана.

— Аз съм Тиан Дао Лин — произнесе посоченият с напевен глас. Наклони се напред, разкривайки лице с типични азиатски черти и плешиво, обсипано с лунички теме. Носеше черно наметало, а върху ръкавите му бяха бродирани червени дракони. — Бях създаден близо до голямата подземна гробница Циан Лин от Артад и принесена в жертва девойка, далеч преди да дойде на власт династията на Ши Хуанчжоу, първия истински император на Поднебесното царство. — Той се обърна към Носферату. — Срещали сме се преди много години, при изключително интересни обстоятелства, които, ако желаете, мога да ви разкрия — за миг погледна към третата, потънала в сенките фигура в стаята, — но някой друг път, когато не сме се събрали по работа. — Тиан Дао Лин се облегна назад.

Третият присъстващ изчака няколко секунди, преди да заговори. Надигна се — беше едър мъж, висок почти два метра, с изпъната стойка на войник. Кожата му беше бледа, а лицето му — съвършено гладко, лишено от бръчки, ако се изключеше белегът, който разсичаше лявата му страна от окото до ъгъла на устата. Гърбавият му нос му придаваше вид на граблива птица. Очите му бяха скосени, макар и не колкото на Тиан Дао Лин, а дългата му червена коса се спускаше до раменете. Беше облечен с черна риза и панталон, платът на дрехите му бе изработен от материал, който поглъщаше напълно и малкото светлина в помещението.

— Аз също бях създаден от Артад и земно момиче, но много след теб, Тиан Дао Лин. Името, което сам си избрах, е Адрик. Но през годините — също като вас — съм бил наричан с най-различни имена. Дойдох тук, за да узная какво ни предлага най-възрастният сред нас — Носферату.

Адрик се отпусна в креслото.

Носферату положи пръсти на ръба на масата, сякаш за да запази равновесие.

— Както и двамата знаете, имаме по-силна генетична връзка с хората, отколкото с аирлианците. Приличаме на земните създания и лесно можем да минем за човеци. Но в жилите ни тече аирлианска кръв и тя ни прави различни от хората, а също ни осигурява продължително съществуване. — Носферату направи кратка пауза. — Сега вече аирлианците ги няма. Онези, които чакат — създадени, също като нас, от Артад, но по изкуствен път, а не чрез кръстосване с местните — също са извън играта, доколкото ми е известно. Сянката на Аспасия е мъртъв, а Водачите му бездействат, откакто хората превзеха и разрушиха Главния страж, изключвайки по този начин връзката с всички останали стражи-компютри, на които разчитаха Водачите. Настъпва нова епоха. — Носферату млъкна и огледа събеседниците си, подсказвайки им, че могат да вземат думата.

Пръв заговори Тиан Дао Лин.

— Нова епоха, да, но хората вярват, че това е тяхната епоха. Не смятам, че ни застрашават повече от аирлианците или техните слуги. Макар че изглеждаме като тях, със сигурност сме много различни. Трябваше да полагаме огромни усилия, за да оцелеем през всичките тези години — въпреки че съществуват някои култове, които се прекланят пред легендата за вампирите, преобладаващата част от човечеството ненавижда подобна идея. Струва ми се, че ако разкрием съществуването си, реакцията им ще е крайно неблагоприятна за нас.

— Ето защо още преди много години промених хранителните си навици — отбеляза Носферату. — Вече не убивам, за да се поддържам.

— Ние сме по-съвършени от човеците — обади се Адрик. — Съвсем естествено е да се храним с тях. Не виждам защо е трябвало да се подлагаш на подобно изпитание.

„Заради жертвите“ — помисли си Носферату, но не отговори нищо.

— Последните години наистина бяха ползотворни за всички ни — продължи Тиан Дао Лин, без да коментира забележката на руснака. — Всеки от нас владее огромни богатства и е надарен с неограничена власт. Защо трябва да предприемаме нещо ново?

— Защото светът вече не е същият — обясни Носферату. — Дори и вие го признахте с явяването си на тази среща, нещо, което досега не се е случвало. Появиха се нови възможности. И нови опасности.

— Защо в такъв случай не дойде и Вампир? — попита настойчиво Адрик. — Покани ли го?

— Да, разбира се — отвърна Носферату.

— И защо не е тук? — продължи да настоява Адрик.

— Този въпрос изглежда доста те безпокои — погледна го изпод вежди Носферату. — Страхуваш ли се от него?

Адрик скочи на крака.

— От никого не се страхувам.

— Седни, ако обичаш. — Носферату погледна към китаеца, който следеше Адрик внимателно. — Не исках да проявявам неуважение. Най-възрастният съм сред вас, но дори аз се боя от Вампир. Той е могъщ и опасен.

— Спомена за нови възможности — намеси се Тиан Дао Лин. — Да не говориш за Граала и безсмъртието?

— Щях да съм голям късметлия, ако бях сложил ръка на Граала. За съжаление, разполагам със сигурни данни, че е бил унищожен, когато корабът-майка катастрофира на Марс с помощта на доктор Дънкан. Нея пък познавам много отдавна, когато се казваше другояче.

— Донхад — Адрик изплю името, сякаш е проклятие. — Известна още като Лиза Дънкан. Едно от многото прозвища, които е използвала при многобройните си прераждания. Изключително опасен човек.

— Много отдавна тя ме освободи от аирлианците — призна Носферату.

— За да те използва за свои цели — уточни Адрик.

— Но сигурен ли си, че Граалът е бил унищожен? — намеси се Тиан Дао Лин, прекъсвайки отново руснака. — Аз също чух подобни приказки, но според други слухове част от аирлианците артефакти са били върнати в Зона 51 на борда на космическия кораб на Донхад.

— Съществува и такава възможност — кимна Носферату. — Но лично аз се съмнявам.

Тиан Дао Лин потъна в замислено мълчание.

— В едно съм съгласен с Носферату — обади се Адрик, — който все пак е най-възрастният сред нас. Не мисля, че хората някога ще ни приемат. Ето защо смятам да не искаме подобно нещо от тях. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Предлагам да ги управляваме.

Отново се възцари тишина. Когато Носферату заговори, той обоснова възражението, което със сигурност щеше да изтъкне и Тиан Дао Лин.

— Да ги управляваме, би означавало да се разкрием. Но въпреки голямата власт и средствата, които сме натрупали през годините, ние пак ще бъдем уязвими. Историята е пълна с примери на свалени могъщи владетели. Съвсем наскоро наблюдавахме как хората надвиха аирлианците, нещо, което някога смятах за невъзможно. Не бива да ги подценяваме. И преди са правени опити от неживи, като Вампир и теб — той погледна към Адрик, — да вземат властта, но винаги са се проваляли.

— Зависи какво разбираш под провал — държеше на своето Адрик. — Лично аз мога да се похваля с няколко големи успеха. Имената, които използвах, сега са неотменна част от историческите книги, цели глави са посветени на тези прочути управници.

— Но така и не успя да задържиш нито едно от твоите царства, както и Вампир не можа да го стори — посочи Носферату.

— Значи смяташ, че трябва да останем в сянка, така ли? — попита Адрик. — Да наблюдаваме бездейно как човечеството набира сила? Докато управляваха аирлианците, поне имахме някаква надежда, че на света ще се намери място и за нас. Но оставени сами, хората могат да се самоунищожат и да убият и нас. Сега сме по-мъдри и по-опитни. Дори ще бъде в техен интерес да ни оставят да определяме посоката на развитие.

— А как ще се храним? — попита тихо Тиан Дао Лин. — Да бяхме успели да отпием от Граала и да си осигурим безсмъртие, тогава щях да се съглася с теб, че е време да вземем юздите в свои ръце. Но нима смяташ, че хората ще се съгласят да използваме телата им?

Адрик сви рамене.

— Могат да ни подхвърлят най-лошите престъпници — нали и без това ги убиват. Колко глави хвръкват на година в твоя роден Китай? А за тези, които смятат, че не е задължително да се убива — той погледна към Носферату, — винаги има и други начини да се набави кръв.

— Ние сме една шепа — продължи Тиан Дао Лин. — Дори с парите и влиянието си… — Гласът му пресекна.

— Защо всъщност ни събра тук? — обърна се Адрик към Носферату. — Трябва да има някаква причина.

Носферату кимна.

— По две причини. Извиках ви, за да обсъдим какво да предприемем, преди да се опитаме да поемем властта над човечеството.

Докато говореше, се изправи, приближи се към един старинен шкаф и отвори вратичката, зад която се показа друга, по-малка стоманена врата. Отмести я встрани и извади три манерки, също изработени от метал и положени в контейнери, които запазваха температурата постоянна. Отнесе ги на масата и постави по една пред всеки, след което седна на мястото си. Отвинти капачето, опря гърлото в устните си и отпи в продължение на няколко секунди. После остави манерката на масата. На устните му аленееха няколко капки кръв и той ги попи с кърпичка. Веднага след това лицето му се заля от руменина и в очите му блесна сила.

Дългите му пръсти посочиха другите две манерки.

— Препоръчвам ви: чиста, сравнително прясна, с телесна температура. Подкрепете се, приятели. Чака ни дълъг разговор.

Другите двама също пиха и Носферату ги изчака търпеливо да привършат. След това чукна с пръст по манерката.

— Това е нашата сила и нашата слабост. Ние сме мелези. Имаме аирлианска кръв, но недостатъчно, за да ни поддържа, без да се налага да приемаме човешка. Пием човешка кръв, за да си продължим живота.

— Казваш ни нещо, което знаем от самото си създаване — изръмжа Адрик.

— Знаел си го от самото си създаване? — погледна го насмешливо Носферату. — Много по-дълго от теб бях затворен от аирлианските богове, но дори не подозирах нещо подобно. Чувал бях за Граала и за обещанията за безсмъртие, но нямах никаква представа как точно дарява вечен живот. Само благодарение на това, че човешката наука стигна толкова напред, успяхме да разберем какво поддържа съществуването ни. — Той опря пръст в издутата вена на шията си. — В кръвта ни има вирус. Аирлиански вирус, който помага на клетките ни да регенерират, преди да умрат. Но тъй като сме само мелези между хора и пришълци, не разполагаме с достатъчно количество вируси. Ето защо се налага да пием човешка кръв и да поддържаме аирлианския вирус. Граалът — ако се бяхме сдобили с него — щеше да пречисти кръвта ни и да осигури доминиращата роля на вируса, както е тя в кръвта на аирлианците. И тогава нямаше да се налага да пием човешка кръв.

Носферату млъкна. Както и предполагаше, пръв се хвана за подхвърлената идея Тиан Дао Лин.

— Ако можехме да намерим още от вируса…

Носферату кимна.

— Да можехме по някакъв начин — без помощта на Граала — да стигнем до състоянието, в което вирусът ще се самовъзпроизвежда, тогава действително щяхме да станем безсмъртни. Нямаше да се налага да пием човешка кръв и щяхме да се възползваме от способността на аирлианския вирус да регенерира, което би означавало, че дори да ни убият, бързо ще се съживим.

— Но аирлианците вече ги няма — въздъхна Тиан Дао Лин. — Каза го още в началото на тази среща. Следователно единствените подобни вируси са тези, които обитават нашата кръв.

Носферату поклати глава.

— Вярно е, че аирлианците ги няма. Но съществуват и други източници, от които бихме могли да си набавим вируса.

— Ние? — подчерта Адрик. — Защо сме ти дотрябвали?

„Добър въпрос“ — каза си Носферату. Знаеше, че и Тиан Дао Лин си е помислил същото.

— Защото едва ли ще сме единствените, които ще се опитат да получат тази кръв.

— Вампир — досети се пръв Тиан Дао Лин.

Носферату натисна едно копче под масата и екранът в другия край на стаята оживя. Човекът, който се появи там, приличаше на Носферату, но косата му беше гарвановочерна, а очите му се криеха зад тъмни очила. Беше облечен със скъп костюм, също черен на цвят, с черна риза и вратовръзка. Стоеше на широка улица, до някаква сграда, наподобяваща симфонична зала, и оглеждаше вечерната тълпа.

— Познавам го доста отдавна — заговори Носферату, загледан в екрана. — И той като нас е създаден още през Първата епоха на Египет, син на е аирлианеца Амон и момиче от царска кръв. Имал и сестра близначка — Лилит, но тя умря в ужасни мъки пред очите му, уби я един аирлианец. Аз също присъствах на това ужасно деяние. Тогава той се закле да отмъсти както на аирлианеца, така и на хората, които така сляпо са го следвали и са помогнали за залавянето й.

— Могъща фигура е — кимна Тиан Дао Лин.

— И той се е прочул с много и различни имена и е натрупал немалко богатства и власт. Срещали сме се няколко пъти, все като съюзници. Но сега, след като аирлианците вече ги няма, започвам да се боя от онова, което би могъл да предприеме.

— Подозираш, или знаеш нещо? — попита Тиан Дао Лин.

— Получих някои сведения — отвърна уклончиво Носферату. Загледа се в снимката на екрана. — Познавам Вампир от няколко хиляди години, още от деня, когато се закле да отмъсти, и през всичкото това време гневът му не угасна, а само нарастваше. Извършил е много ужасни дела. — За миг спря, сетне продължи неохотно. — Но сега, след като аирлианците и техните слуги са победени, единствената реална заплаха за него е в тази стая.

— Ето значи защо ни повика — заключи Тиан Дао Лин. — Имаш нужда от съюзници срещу Вампир.

— Така е — потвърди Носферату. — Но не забравяйте, че за Вампир ние също можем да бъдем източници на аирлианския вирус.

— Нима би посегнал на свои? — удиви се Адрик.

— Вампир прави каквото иска и когато пожелае — натърти Носферату. — Ако реши, че иска нашата кръв, нищо няма да го спре.

— Но ти не би взел неговата — подметна Тиан Дао Лин. — Какви други източници на аирлианска кръв съществуват?

Носферату се облегна назад. Сетне погледна към Адрик.

— Както добре знаете, есесовците са изследвали огромни количества кръв в концентрационните лагери, за да търсят специален вид, макар да не знаели кое точно е „специалното“. Не са и предполагали, че в редовете им има шпиони на Мисията и на Сянката на Аспасия, които търсят следи от аирлианска кръв. Знаете, че при встъпването в редовете на СС се е извършвала „кървава церемония“. По време на ритуала висши членове на СС са получавали малки количества от вируса, с който се е сдобил Сянката на Аспасия най-вероятно след избиването на Онези, които чакат. Ето защо Фон Сеект, който по-късно бе взет на работа в американския „Меджик-12“, успя да преживее толкова дълго и да се пребори с няколко тежки заболявания. Същата съдба имаха и още неколцина от избягалите от преследване нацисти.

— Сещам се за какво говориш — прекъсна го Адрик. — Но след края на войната изгубих следите на тази кръв. Известно време смятах, че Мисията я е пренесла в Южна Америка, използвайки каналите на „Одесса“[1].

Носферату поклати глава.

— Не. Церемониите са се провеждали в замъка на СС Февелсбург в Бавария и кръвта се е съхранявала там. Когато в края на Втората световна война американски части се приближили към замъка, руснаците изпратили парашутисти, за да приберат, каквото намерят. Всички по-важни материали и вещи били откарани в Москва — включително и кръвта. Не само това — продължи Носферату, — в Четвърти отдел на КГБ — руския еквивалент на „Меджик-12“, научили от нацистките документи за издирването на един определен вид кръв и на свой ред се заели да го търсят. В подземията на Москва съществува помещение, в което се съхраняват предметите и документите на Сянката на Аспасия, както и събраните из концентрационните лагери материали, имащи отношение към въпроса. Руснаците продължили проучванията в своите лагери и със затворници на „Лубянка“. Ако сте съгласни, ще ви помоля да се възползвате от собствените си източници и да съберете повече сведения по въпроса, за да можем да приберем тези запаси. Мисля, че подобна задача е по силите ви.

Адрик не отговори, очаквайки да чуе и останалата част от предложението.

— Второ — вдигна два пръста Носферату. — Онези, които чакат. Те са като нас, наполовина хора, наполовина аирлианци, само че са клонирани. В кръвта им има малки количества от вируса, на което дължат по-продължителното си съществуване. Знам къде можем да открием добре запазени техни тела. — Той се обърна към Тиан Дао Лин. — И това ще е твоята задача, приятелю.

— И къде ще открия тези „добре запазени тела“? — попита тихо китаецът.

— На Еверест. Където Мерлин отнесе Екскалибур преди много години. Наскоро Артад прати неколцина от Онези, които чакат да вземат меча, но те се провалиха. Телата им са още там — замръзнали. Мисля, че бяха трима.

Тиан Дао Лин сплете пръсти, докато обмисляше предложението.

— А третият източник? — попита Адрик.

— Той е най-важният, но и най-трудният — отвърна Носферату. — Чиста аирлианска кръв. Идеално запазена, готова за употреба.

— Къде? — наклони се напред Тиан Дао Лин. Ентусиазмът му бе очевиден. Адрик също не скри нетърпението си.

Носферату вдигна пръст към тавана.

— В първия кораб-майка от Зона 51. Корабът на Аспасия. Същият, който Търкот разруши, когато Аспасия направи опит да се върне на Земята от Марс с неговите „хищни нокти“.

— Как можем да се доберем до него? — попита Адрик. — Американският флот от совалки бе унищожен наскоро, по време на последната война, пък и американците едва ли биха ни позволили да използваме някоя от оцелелите. След събитията възможностите на Русия да изстрелва пилотирани космически кораби са силно ограничени.

— Разполагам с нещо, което ще ни свърши работа — заяви Носферату.

Другите двама чакаха. Носферату натисна едно копче. На екрана на мястото на Вампир се появи изображение на късокрил, подобен на делтапланер летателен съд, монтиран върху голяма ракета.

— Корабът X — обясни Носферату. — Орбитален съд за многократна употреба, с двучленен екипаж. Платформата за изстрелване е ракета „Ариана 4“. Корабът X е снабден с орбитални маневрени двигатели и би могъл да се приземи върху всяка писта, подходяща за Боинг 747. Един от помощниците ми го разработва в продължение на двайсет и две години. Дори проведохме успешно пробно приземяване. Единственото, което не сме правили досега, е да го изведем на орбита.

Тиан Дао Лин се намръщи.

— Американците разрушиха кораба-майка само преди месец.

Носферату се усмихна.

— Според първоначалния ми план — отпреди последните събития — трябваше да осъществим пилотирана експедиция до Марс. Корабът X бе първата стъпка към създаването на космически кораб от второ поколение, построен на орбита и способен да достигне до Марс, да се приземи, а екипажът му да слезе при Аспасия и останалите аирлианци, които се намират в хибернационните камери в Сидония. По същото време друга експедиция щеше да проникне в Циан Лин и да унищожи Артад и последователите му. Надявах се да осъществя двете експедиции до двайсет години и да избия аирлианците, докато спят. Събитията от последно време обаче ме принудиха да променя плановете си, като второстепенните задачи сега станаха първостепенни.

Тиан Дао Лин се ухили.

— Ето защо ме накара да потърся връзки и да осигуря разрешение на професор Че Лу да влезе в Циан Лин. Знаех си, че си намислил нещо.

— Обмислям го от хиляда години — поклати глава Носферату. — Но не разполагах с необходимата техника. За щастие през последните петдесет години човешката наука напредна значително. На всичко отгоре някои от задачите се решиха без нашето участие.

— Аирлианците, които загинаха на борда на „хищните нокти“ в товарния отсек на кораба-майка, вероятно са били подложени на въздействието на космическия вакуум — обади се Адрик.

— И са загубили част от кръвта си, така е — съгласи се Носферату. — Но според проучванията ми би трябвало в телата им да е останало известно количество, което за нас ще е напълно достатъчно. Особено като се има предвид, че е чиста аирлианска кръв.

— Дори и да се сдобием с тази кръв — усъмни се Адрик, — как ще извлечем от нея вируса? И как ще се отървем от човешката си част?

— Благодарение на услугата, която, без да знаят, са ни направили американците. Те са се занимавали с този проблем в тайната лаборатория на „Меджик-12“ в Дълси, Ню Мексико, където е работил бившият нацист генерал Хемщад, завербуван след войната в хода на операция „Кламер“. Един от проектите му е бил създаването на пречистващ кръвта уред, най-вероятно по нареждане на Сянката на Аспасия и Мисията, под прикритието на изследвания върху СПИН. Тези машини изтеглят цялата телесна кръв и я заменят със специален разтвор, който пречиства кръвоносната система напълно. През това време тялото се охлажда до допустима температура, за да се запази неговата жизненост. След това машината вкарва новата, вече затоплена кръв и се възстановява телесната температура. Целият този процес, колкото и невероятно да звучи, отнема само три минути. Кръвта на пациента се подменя напълно.

— Дълси беше разрушен — отбеляза Адрик.

— Откриването и възстановяването на този уред ще е моя задача — изрече спокойно Носферату.

— И какво ще получим, ако се съгласим и ти помогнем да извлечеш аирлианския вирус от натрупаните кръвни запаси? — попита Адрик.

— По мои данни ще разполагаме с достатъчно запаси, за да направим безсмъртни четирима неживи — отвърна Носферату.

— И ще дадеш четвъртата порция на Вампир? — изуми се Адрик.

— Не — отсече Носферату.

— Но в света са останали само четирима неживи — подчерта Адрик.

— Не — поклати глава Носферату. — Петима.

Руснакът прие тази информация с изненада.

— В Убежището има още един нежив — намеси се неочаквано Тиан Дао Лин.

— Кой е той? — намръщи се Адрик. — Къде е?

Тя спи — отвърна кратко Носферату.

— Коя е тя? — настоя да узнае Адрик.

— Това не е твоя работа — отвърна Носферату.

— Защо да не сключим сделка с Вампир за четвъртата порция? — предложи Адрик.

— Казах вече, че има кой да получи четвъртата порция — скръсти ръце Носферату.

— Ще ти кажа какво мисля — погледна го мрачно Адрик. — Мисля, че от самото начало си знаел, че кръвта ще стигне за четирима, и си поканил Вампир, но той ти е отказал. Чак тогава си се сетил за мен. Ако Вампир бе приел, аз щях да съм низвергнатият пети.

Носферату издържа спокойно погледа му в продължение на една дълга минута.

— Ами Наблюдателите? — намеси се Тиан Дао Лин, търсейки повод да смени темата.

— Наблюдателите са обезвредени — отвърна Носферату, без да отмества поглед от Адрик.

— Всичките ли? — продължи с въпросите Тиан Дао Лин. — Включително и Наблюдателите ловци?

Носферату сви рамене.

— Може да е останал някой, но едва ли има значение. Всеки, който дръзне да се приближи към нас, ще бъде унищожен.

— Ами Вампир? — поинтересува се Адрик. — Нали каза, че той също ще се опита да се добере до запасите от кръв?

— Да.

— Значи затова имаш нужда от нас — заключи Адрик. — За да се бием с него.

— Така е — призна Носферату. — Мисля, че с помощта на моя Кораб X ще успея да изтегля достатъчно кръв от телата на аирлианците на борда на кораба-майка, за да направя двама от нас безсмъртни. Което означава, че бих могъл да се справя и сам. Но въпреки това реших, че в група шансовете ни са по-големи. Не съм сигурен обаче, че ако Вампир получи част от кръвта, ще е склонен да я сподели с вас. Боя се, че по-скоро би потърсил начин да ни унищожи всички. — Той се изправи. — Уверен съм, че наближава решителният бой. Моля, обмислете предложението и ми съобщете решението си, когато се върна.

Носферату излезе през тежката дървена врата и я затвори след себе си. Спусна се по каменните стъпала в дълбините на своето леговище и спря пред друга, стоманена врата. От едната й страна имаше правоъгълен скенер и той опря окото си в обектива. Веднага щом компютърът свери отпечатъка на ретината му, вратата се отмести.

Помещението, в което се озова, приличаше на крипта. В средата се издигаше платформа, върху която бе положен черен, заоблен контейнер. Около него имаше десетина растения и малки дръвчета, истински подземен оазис.

Носферату спря до контейнера и постави ръце върху капака. Наведе се, докато челото му почти опря в контейнера. Вътре лежеше четвъртият нежив в Убежището.

— Скоро, любов моя — прошепна. — Скоро най-сетне ще бъдем заедно завинаги.

 

 

Остров Пюджит саунд, щат Вашингтон

 

Момичето се качваше за пръв път на хеликоптер. Беше на седемнадесет и работеше на улицата само от месец. Спомените й от този месец бяха доста неприятни, но изглежда предстоеше промяна към по-добро, ако се съдеше по луксозния интериор на вертолета. Цялата задна част на кабината бе на нейно разположение, пилотът бе отделен с дебело стъкло. Прозорците бяха затъмнени, но в първия момент това въобще не й направи впечатление. Вниманието й бе погълнато от лъскавата кожена облицовка на пилотската седалка, блестящата, свръхмодерна стереоуредба и останалите удобства, които предлагаше пасажерската част на кабината.

Само преди четири часа мъжът от лимузината, който твърдеше, че представлява някакъв богаташ, я взе направо от улицата — беше малко преди мръкване. Но вместо да я откара в хотел, отидоха в частна клиника, където един мълчалив доктор я прегледа. Две хиляди в аванс бяха достатъчни за момичето да се подложи на всевъзможни изследвания, включително и две кръвни проби. Заедно, разбира се, с обещанието, да получи още осем хиляди, ако с изследванията всичко бъде наред.

Очевидно беше наред, защото когато привършиха, дадоха й чифт скъпи на вид панталони и риза, както и обувки. След това я върнаха обратно в лимузината, а малко по-късно й казаха да се прехвърли на вертолета. И през цялото това време никакви обяснения. Единственото, което разсейваше тревогата й, бе купчината долари, която изсипаха в скута й малко преди излитане.

Звукът на двигателя се усили и тя почувства, че стомахът й се свива от внезапното снижаване на машината. Приземиха се със съвсем лек удар. Вратата се отвори и пред нея застана един от пилотите, който й махна да слиза. Когато скочи от платформата, откри с изненада, че се намира в трева до коленете. Пилотът затръшна вратата и се качи отпред.

Момичето се огледа. Беше в средата на малка поляна, едва побираща вертолета, заобиколена от гъста гора.

— Ей! — извика тя. Изтича до пилотската кабина и затропа с длан по стъклото.

Вместо отговор двигателите отново усилиха своя вой и роторите набраха скорост, блъскайки я с пориви от хладен нощен въздух. Тя отстъпи назад, закрила очите си с ръка и в същия миг вертолетът се издигна право нагоре, след това се изгуби от погледа й, а шумът му бързо утихна.

След минута чуваше само собственото си дишане. Завъртя се бавно, търсейки някакъв, дори най-малък признак на цивилизация — път, постройка, каквото и да било. Но виждаше само дървета.

— Ей! — извика момичето. — Има ли някой?

Тишина. Пълна, абсолютна тишина, която наистина я уплаши. Беше израснала във ферма, на петдесетина мили от Сиатъл, и неведнъж бе излизала на излети с баща си. Знаеше добре, че в гората винаги се чуват някакви звуци. Птици. Насекоми. Животни. Все имаше нещо, което да шуми. Но тук цареше пълна тишина, сякаш на мили наоколо нямаше нито една животинка. Струваше й се неестествено.

Момичето отстъпи назад, после се завъртя, уплашено да не би някой да се прокрадва зад гърба й. Дърветата бяха огромни. Стара гора, на стотици, може би хиляди години, такива екосдруженията умираха да защитават. Нямаше никаква представа къде се намира. Колко време бе продължил полетът? Петнадесет минути?

— Ехей? — извика тя с разтреперан глас. — Моля ви.

Пое си няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки да се успокои, но не постигна нищо, освен че й се зави леко свят. Падна на колене, без да се интересува, че може да изцапа в тревата скъпите панталони. Притисна уста с ръце, опитвайки се да успокои пресекливото си дишане. Успя донякъде след три-четири минути и тогава се изправи отново. Вдигна глава към черния кръг на небосвода, после пак се огледа.

Поляната бе наклонена, което й предлагаше две възможности. Нагоре или надолу? Загледа се в мрачната стена от дървета, която я заобикаляше. Дали не е по-добре да остане тук през цялата нощ?

Изведнъж осъзна, че вдясно от нея, в самия край на гората, стои някакъв силует. От колко време беше там? — зачуди се, докато отстъпваше неволно назад. И защо не бе отвърнал на виковете й?

— Ей! Господине?

Сега вече го различаваше малко по-добре, но подробностите се губеха заради черните му дрехи. Панталон, риза, дълъг шлифер. Черна коса и бяла кожа. Толкова бяла, че сякаш светеше, озарена отвътре. Момичето отстъпи още няколко крачки.

— Господине? Моля ви, помогнете ми!

Дали това не беше някаква извратена сексуална игра? Какво очакваха от нея? Мъжът в лимузината не й бе казал нищо, нито докторът или пилотът.

— Какво искате да направя?

Мъжът вдигна ръка, давайки й знак да запази спокойствие. После се приближи бавно към нея и спря само на една ръка разстояние. Тя направи опит да се усмихне и се изправи, изпъчвайки гърдите си напред. Готова бе на всичко, само и само да се измъкне от тук. Мислено си обеща, че веднага щом се прибере в Сиатъл, ще си събере багажа и ще се върне в родната къща. Далеч от цивилизацията.

— Какво искате от мен? — попита тя отново.

— Бягай.

Тонът, с който бе произнесена тази единствена дума, накара косата й да настръхне. Никога досега не бе чувала толкова вледеняващ глас.

— Какво?

— Бягай или ще те убия още тук. В гората имаш повече шансове. — Той се изсмя.

Мъжът остана насред поляната, проследявайки я, докато се изгуби сред дърветата. Щеше да й даде няколко минути преднина, за да може сърцето й да се разтупти лудо, а кръвта да заблъска на талази из вените й.

Завъртя леко глава, заслушан в пукота на настъпваните от нея съчки. Лесно щеше да я проследи, без да се налага да прибягва до усиленото си нощно зрение. Сетне тръгна. Прекоси бавно гората и излезе на мястото, където знаеше, че момичето ще се озове след малко.

Изненадата, която се изписа на лицето й, когато се блъсна в него, му достави огромно удоволствие. Тя извика от уплаха, отстъпи назад, сетне се извърна и хукна в друга посока. Докато тичаше, той докосна с пръсти онова място на шлифера, където бе останало мокро петно от потта и сълзите й. Разтърка пръсти и ги доближи до ноздрите си, сетне вдъхна едва доловимия аромат. Усмихна се от познатия мирис на човешки страх.

През следващите три часа й се изпречваше още пет пъти. Всеки път я отпращаше слепешката в нова посока. Момичето се движеше все по-бавно, но засега не беше се отказала. Някои не издържаха толкова много. Падаха на земята и хленчеха, молеха за милост. Такива не си заслужаваха усилието. Почти.

Чак преди зазоряване момичето излезе от гората и се озова на прясно окосена ливада. Там падна на колене и се огледа. Луната най-сетне бе изгряла и озаряваше голяма къща, само на двайсетина метра. Каменно здание, с две продълговати крила, построено на невисок хълм, от който се разкриваше гледка към цялата околност на Пюджит саунд. Зад къщата се виждаха светлините на Сиатъл от другата страна на блестяща водна повърхност. Нейното родно градче бе още по-нататък, в същата посока, отвъд планините. Нощта бе красива, с ясно небе и белеещи в далечината заснежени върхове.

Тя скочи и извика за помощ. Изтича при дървената врата и заблъска с юмрук, като пищеше и се озърташе през рамо, изплашена, че преследвачът й ще се появи в последния момент.

Вратата се отвори и тя се хвърли в ръцете на фигурата, която я очакваше в тъмния коридор.

После изпищя отново, когато разпозна в нея своя преследвач.

Той я стискаше здраво, а и момичето почти нямаше сили да се бори. Наклони главата си към шията й и й зашепна, сякаш бяха любовници.

— Аз съм Вампир, създаден през Първата епоха на Египет, по времето, когато властваха боговете. Син съм на бог Амон и девойка от царско потекло. За теб е голяма чест да бъдеш моя жертва.

След това го направи.

Няколко минути по-късно Вампир сведе поглед към бледия й труп. Вдигна я с една ръка и я отнесе до желязната врата, монтирана в каменната стена на височина около половин метър. Отвори я и хвърли тялото вътре, после остана неподвижен, заслушан в шума от ударите на трупа в стените на старата, дълбока стотина метра шахта, докато най-сетне дочу плясъка от падането на дъното. Тогава затвори вратата.

Върна се обратно в тунела и спря пред солидна стоманена врата. Опря чело на гуменото уплътнение и отвори око пред скенера. След кратката проверка на ретината той въведе на клавиатурата кода, известен само на него. Пръстите му се движеха с невероятна скорост, изписвайки само за четири секунди двайсет и седемте числа в съответната последователност. Накрая свали от шията си окачения на верига масивен ключ и го пъхна в ключалката. Макар да изглеждаше старинен, ключът също бе последен писък на съвременните технологии, тъй като генерираше необходимия импулс, за да се отместят дебелите резета на вратата.

С тихо изщракване и последната преграда бе премахната и масивната, стоманена врата се отмести, задвижвана от хидравлично устройство. Стените на подземието зад вратата бяха дебели четири метра, подсилени от бетон и арматура. Строителите бяха уверили Вампир, че нищо освен директно ядрено попадение не би могло да ги разруши. Същата технология била използвана при построяването на президентското убежище под Синята планина в Западна Вирджиния. Вампир благодари на строителите, после ги изби.

Той слезе в подземието и включи приглушената светлина. Намираше се в нещо като арсенал — притежание на безумец или могъщ управник. Върху продълговата маса бяха положени осем портативни тактически ядрени ракети. Всяка от тях бе с размери, които позволяваха да се скрие в нормален туристически сак. Американското правителство така и не призна пред обществото за изчезването им, нито имаше някаква представа кой ги е откраднал.

Покрай една от стените бе монтиран пулт за управление на ракетен комплекс, с който се бе сдобил от една изоставена военна база. На различни места из острова, в добре замаскирани силози, стояха в пълна готовност дванадесет междуконтинентални балистични ракети „Миротворец“, наследство от отминалата Студена война. Силозите бяха част от някогашна ракетна база и Вампир бе похарчил няколко милиарда долара, за да се сдобие с базата и да запази това в тайна.

Всеки „Миротворец“ бе снабден с тактическа бойна глава, достатъчно мощна, за да унищожи цял град. Ракетите бяха демонтирани от потънала американска ядрена подводница с помощта на няколко закупени от него компании за изваждане на потънали кораби. Благодарение на бюрокрацията, която цареше в Пентагона, тяхното изчезване дори не бе оповестено. Изстреляни от Пюджит саунд, те можеха да поразят всяка точка в пределите на Съединените щати. Вампир разполагаше с подобна база, съоръжена с руски ракети, на скрито място недалеч от Киев, откъдето можеше да заплашва както Европа, така и Азия.

Той докосна нежно с ръка металната повърхност на една от ракетите.

Точно в средата на стаята се намираше най-важната част от неговия арсенал. Тристенен контейнер за биологични отрови. Вътре имаше три различни вируса. Единият, разработен от руснаците, вторият — от американците, и третият — от японците. Заради невероятната им смъртоносност и трите бяха изплашили дотолкова своите създатели, че бяха издадени заповеди за тяхното пълно унищожение. Но докато бъдат приведени в изпълнение нарежданията, всемогъщата организация на Вампир бе успяла да го снабди с малки образци. Контейнерът бе живо олицетворение на Кутията на Пандора. Отварянето му щеше да доведе до мигновеното разпространение на трите вируса и измирането на 99,9% от населението на Земята. До два месеца планетата щеше да е безжизнена пустиня.

Парите са власт, а Вампир разполагаше с много пари. Но този арсенал също бе власт, макар и от друг характер. Възможността да вземаш съдбоносни решения и да диктуваш каквито условия пожелаеш, тази власт бе по-висша от всички останали. Това бе власт, която истински му допадаше.

Създаден до време на владичеството на аирлианските богове, той бе преживял възхода на Сенките и периода, когато хората смятаха, че управляват света, а всъщност бяха пионки в ръцете на слугите на аирлианците. Беше воювал в много войни, с най-различни оръжия.

И сега хората вярваха, че силата е само у тях. Но грешаха. Сега бе неговото време.

— Дойде времето на Четвъртата епоха — прошепна едва чуто Вампир. — Времето на неживите.

Бележки

[1] ODESSA — организация на бивши есесовци. — Б.пр.