Серия
Зона 51 (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mission, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 46 гласа)

5.

На „Спрингфилд“ бяха чули всички ужасяващи подробности от последните минути на тяхната посестрима — „Пасадена“ — потопена при атаката на „изтребителите фу“. Нямаше човек от екипажа, който да не жадуваше за мъст и ако не беше изричната заповед, със сигурност пълначите биха предпочели да поставят в тръбата истинско торпедо, вместо сондата, и да го изстрелят право в сърцето на Великденския остров.

Сондата „Морско око“ бе пригодена за дистанционно управление и наблюдение и се използваше при научни и спасителни експедиции. За носител бе използвано леко модифицирано торпедо МК-48. Бяха запазили задвижващия механизъм и кабелната система за управление, но на мястото на демонтираната бойна глава бяха поставени камери и датчици.

В момента „Спрингфилд“ бе на дълбочина шестдесет метра и обикаляше по края на силовия щит, затварящ в себе си Великденския остров.

 

 

— Имаме директна връзка със „Спрингфилд“ и чрез нея с „Морско око“ — докладва на Дънкан младият лейтенант, седнал при компютъра. — Всеки момент ще изстрелят сондата.

— На какво разстояние ще се приближат? — попита Дънкан.

— Дължината на управляващия кабел е осем километра. Ще изстрелят сондата на два километра от външния периметър на щита. Така ще разполагат с достатъчна дължина. „Спрингфилд“ ще остане наблизо, но ще поддържа минимален режим на работа на всички системи.

— Щитът няма ли да реагира на торпедото като на външна заплаха?

— Ще направим опит да прекараме торпедото с изключено захранване — намеси се адмирал Полдън. — Едва след като преодолее силовото поле, ще включим управлението и ще се огледаме.

— Две минути до контакт с полето — обяви лейтенантът.

Дънкан се загледа в изображението на щита. След последната атака на адмирала стражът го бе направил непрозрачен. Преди това полето бе съвсем невидимо за невъоръженото човешко око. Според догадките на някои от учените към КИСПП, щитът представляваше мощно електромагнитно поле, подобно на онова, което използваха скакалците — малките атмосферни летателни съдове от Зона 51.

— Дадоха старт! — извика развълнувано лейтенантът.

 

 

Торпедото излетя от отвора на тръбата сред гейзер от сгъстен въздух. Около двеста метра то следва права линия, след което изви наляво и се приближи към щита.

На стотина метра от външния му периметър, електрическият мотор на торпедото угасна. Металното тяло продължи напред по инерция.

 

 

Лейтенантът погледна за кратко към електронния часовник.

— „Морско око“ проникна в полето!

 

 

На борда на „Спрингфилд“, капитан Форстър също току-що бе информиран за местонахождението на торпедото.

— Сонар[1]? Засичате ли нещо?

— Нищо — отвърна операторът от хидроакустичната станция. — Сякаш са хлопнали вратата след торпедото.

— Значи полето блокира акустичните вълни — кимна замислено Форстър. — Оръжия? — добави той.

— Всички оръжейни постове заредени, сър.

— Разузнаване?

— Десет секунди до задействане на торпедото, сър.

— Голяма група цели! — обяви неочаквано операторът на сонара. — На около триста метра, приближават се към нас!

— Виждам ясно три обекта! — потвърдиха от радара.

Форстър се наведе към екрана. Картината му беше позната.

— Това са „изтребители фу“! — извика той.

— Двеста метра!

— Разузнаване? — попита Форстър.

— „Морско око“ включен. Още нямаме пълен контакт. Нужно ни е малко време.

— Сто и петдесет метра — докладваха от радара.

— Насочват се към нас по кабела — сети се Форстър. — Отрежете го! Бързо! Спрете енергозахранването! Навсякъде!

 

 

— Какво? „Изтребители фу“? — Дънкан бе изслушала размяната на информация между отделните звена на „Спрингфилд“ преди връзката да бъде прекъсната. — Мислех, че сме се справили с тях.

Малките светещи сфери, известни от времето на Втората световна война като „изтребители фу“, бяха в действителност очите и ушите на стража. Можеха да се движат с еднаква скорост както по въздуха, така и във водата.

Едно мускулче не спираше да трепти върху бузата на адмирал Полдън.

— Сигурен съм, че ударихме право в базата им. Нямаше и следа нещо да е оцеляло сред взрива.

— Тогава тези са дошли от друго място.

— Какво е положението със „Спрингфилд“? — попита адмиралът.

— Двигателите са спрени. Подводницата потъва бавно.

— „Изтребителите фу“?

— Държат позиция между „Спрингфилд“ и полето.

— Надушил ни е и изчаква да види какво ще предприемем. Знае, че ни бива да удряме здраво.

Дънкан си помисли, че последното заключение е твърде оптимистично.

— На каква дълбочина под „Спрингфилд“ е дъното?

— На четиристотин метра, сър.

Адмиралът въздъхна.

— Ще легнат на дъното и ще чакат.

— И докога?

— Докато някой от вашите дебелоглави политици не разбере, че трябва най-сетне да пръснем на хиляди парченца този гаден остров. И да унищожим „изтребителите фу“, както постъпихме с предишните.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“ — помисли си Дънкан, но запази коментара за себе си.

 

 

Товарният отсек на „Оспрея“ бе натъпкан с хора и екипировка. Когато се наклони напред, придържащите въжета се изпънаха като струни, за да не позволят на контейнерите да се преобърнат. Търкот се добра до пилотската кабина и подаде глава между седалките.

Не беше особено трудно да се види къде точно е била разположена базата „Скорпион“. На около половин километър източно от мястото, където им предстоеше да кацнат, ледената покривка бе разцепена и обгорена от нещо, което бе оставило изкоп с диаметър четиристотин метра.

Пилотите вече се готвеха за кацане. Търкот погледна към площадката. Представляваше тясна лента разчистен и подравнен сняг, встрани се виждаха постройките, където бяха настанени военните инженери.

— По-добре седнете и се закопчайте — предложи му пилотът.

Прелетяха над един снегорин със завързано на кабината червено знаменце. По-нататък някой вече размахваше зелени сигнални флагчета. Търкот се върна на мястото си и се пристегна с колана, макар да не вярваше, че подобна предпазна мярка би му помогнала да оцелее, ако самолетът се запремята по пистата.

През малкото кръгло прозорче се виждаше само бяла снежна равнина. Самолетът се снижи плавно и започна да намалява скорост. Когато кацна, Търкот забеляза, че снегоринът ги следва, влачейки отзад метална шейна.

Пилотите изключиха двигателите и внезапно се възцари оглушителна тишина. Бяха привикнали с постоянния рев на моторите през осемте часа след излитането от самолетоносача „Стеди“. С изключено отопление, температурата вътре започна бързо да спада. Търкот вдигна ципа на дебелото пухено яке, огледа дали багажът е прибран и чак тогава си сложи втория чифт ръкавици. Бяха ги снабдили със специални многопластови арктически дрехи с маскировъчен цвят и полипропиленово бельо срещу телесната влага. Само обувките, макар обемисти и дебели, сякаш не бяха достатъчно топли. Всъщност, бяха същия модел, какъвто им бяха раздали по време на подготвителните арктически занятия в школата, преди близо двадесетина години. Търкот с недоволство си помисли, че бюрократите в Пентагона са готови да отпуснат милиарди за нов самолет, но не биха дали пукната пара, за да бъдат на топло краката на обикновения войник.

Задната рампа се отвори и през процепа нахлу вледеняващ вятър. Въздухът бе толкова студен, че кожата по лицето го заболя нетърпимо. Приведен напред срещу режещите студени пориви, Търкот скочи от рампата и се огледа. Снегоринът бе съвсем близо и той закрачи към него, като се стараеше да потисне треперенето си.

— Добре дошли в ада — посрещна го шофьорът засмяно. Търкот не отговори. Не можеше да откъсне поглед от грамадната цепнатина в леда, съвсем близо до пистата. Хората му вече товареха снаряжението в шейната.

 

 

Руиз си вдигна ципа, бръкна в джоба и хвърли няколко смачкани банкноти на пода. Ръката на проститутката се стрелна и те изчезнаха под разхвърляните й дрехи. Дори не си бе направила труда да си свали полата по време на краткотрайната им страстна хватка, просто я бе запретнала нагоре. По тези диви места проституцията бе твърде далеч от представите за този древен занаят, макар да се намираха във Вилхена — главен град на район в Западна Бразилия, с големината на щата Тексас. Бяха се върнали рано тази сутрин, след като цяла нощ си проправяха път през обраслите с растителност притоци на голямата река.

Руиз излезе от къщурката, сглобена от прогнили щайги и покрита с картон, и примижа към яркото слънце. Чувстваше се добре на открито, след дните, прекарани във вечния сумрак на гъстата джунгла.

— Ето те, къде си бил! — извика му един от селяците, които бе наел за последното пътешествие. — Американецът иска да те види. Чака те в канцеларията на губернатора.

Руиз се намръщи.

— За какво съм му притрябвал?

— Откъде да знам?

Руиз закрачи към къщата на губернатора, като се питаше какво ли още може да иска от него американецът. Полицаят, който дремеше на едно столче пред караулката, дори не му обърна внимание. Руиз влезе в прохладния коридор, пресече го и спря пред вратата на кабинета. Почука веднъж и без да чака покана, влезе.

Харисън седеше на креслото срещу бюрото на губернатора, който въпреки високото си звание, всъщност бе дребен, болнав на вид мъж на средна възраст, чиято основна задача бе да следи за събирането на данъците, да прибира своя дял и да праща останалото надолу по реката.

— Сеньор Авилон — Руиз сведе почтително глава.

— Кажи му! — извика Харисън.

Руиз погледна въпросително губернатора. Харисън скочи и го сграбчи за ръката.

— Кажи му какво си видял!

— Но аз не… — поде Руиз.

— За селото! За мъртъвците! — Харисън му друсаше ръката.

— Господин Харисън ми разказа, че вчера сте открили някакво селце, където всички били мъртви — намеси се губернаторът.

— Така беше — призна Руиз.

— Мъртвите индианци ли бяха? — попита Авилон и Руиз знаеше накъде бие.

— Да, сеньор.

Авилон разпери ръце и се подпря на бюрото.

— Е, приятелю, много чудни неща се случват нагоре по реката. Ако ви разкажа дори половината от историите, които чувам всяка седмица, направо няма да ми повярвате.

— Но това село… — отново заговори Харисън. Губернаторът го прекъсна.

— Всички са измрели, нали?

Харисън кимна.

— Значи нищо не мога да направя.

— Но нали нещо е причинило смъртта им?

— Разбира се, че трябва да има някаква причина — съгласи се Авилон. — По тези места хората мрат като мухи. А сега, моля да ме извините. Чака ме и друга работа.

— Разкажи му за „Мисията“! — не се предаваше Харисън.

Авилон внезапно забрави, че има работа. В погледа му блесна любопитство и той втренчи очи в Руиз.

— Какво за „Мисията“?

Руиз махна с ръка и си придаде глуповат изглед.

— Не зная за какво говори, губернаторе.

Авилон посочи вратата.

— Господин Харисън, ще ви помоля да си вървите. Нямате повече работа тук.

— Трябва да затворите реката — настояваше Харисън. — Не бива да позволявате на заразата да се разпространява.

— И без това никой не би отишъл нагоре. Освен глупаци като вас — озъби се губернаторът.

— Трябва да поставите града под карантина!

— Съжалявам, имам си други грижи. Ако обичате…

Руиз тръгна към вратата, като изтласкваше пред себе си протестиращия американец.

— Защо нищо не иска да предприеме? — попита Харисън, когато се озоваха на улицата.

— Защото не ги смята за хора — обясни Руиз.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… те са индианци. Туземци. Хора като губернатора най-често гледат на тях като на животни. Хич не го е еня, че са измрели.

— Но те са човешки същества.

Руиз дръпна американеца и го погледна в очите.

— Нищо не може да се направи.

Той вдигна ръка и опря пръсти в слепоочието си. Усещаше рязка, пулсираща болка.

— Не, тук грешиш, приятелю — поклати глава Харисън. Обърна се и заслиза към реката.

 

 

— Гледайте, слушайте и разберете, че краят на света наближава. — Гласът бе дълбок, басов, изпълнен със сила. — Твърде много са греховете на човечеството! Идва смъртта! Народи ще се бият срещу народи! Страшна чума ще покоси мнозина и само онези, които са запазили вярата, ще оцелеят! — За миг настъпи тишина И след това гласът добави: — Вярвате ли ми?

— Вярваме! — отвърнаха хорово стотици гласове.

— Вярвате ли ми? — повтори мъжът, сякаш подлагаше на изпитание множеството пред подиума. Всички светлини бяха угасени, само един прожектор осветяваше екрана зад гърба на говорещия. Виждаше се голям жълт кръг с рисунка на земното кълбо в центъра. От Земята излизаха светещи линии, които се протягаха към сребристите звезди и накрая се сливаха с външния кръг. В последно време този символ придобиваше все по-голяма популярност — знакът на прогресивистите.

— Вярваме! — извикаха присъстващите, всички бяха облечени еднакво — с кафяви панталони и ризи.

— Нашият път е истинският. Нашият път е пътят на просвещението и бъдещето — продължи ораторът. Залата се намираше в самия център на Мелбърн, но вътрешността й наподобяваше мистичната обстановка на църквите от американския Юг. — Но той не е пътят на всички! — В предната част на подиума бе изписано името на говорещия — Водач Паркър. Беше човек с достойна осанка, имаше къдрави бели коси и аристократично лице. — Това е пътят, по който ще бъдат поведени избраните. На мен се падна честта да ви водя по него. Ако ми вярвате и ми се подчините, аз ще ви спася от задаващия се мрак!

— Вярваме ви! — изкрещя единодушно аудиторията. — И ви се подчиняваме!

Паркър снижи глас и заговори с поверителен тон:

— Но вярата ви трябва да е непоклатима. Защото мракът ще погълне всички, които таят и капчица съмнение! Мракът ще погълне враговете на онези, които дойдоха от звездите, за да ни помогнат. Трябва да молим звездите да ни простят нашите грехове! Трябва да се пречистим от злото, преди да ни подадат ръка! Чувате ли ме?

— Чуваме!

— Невярващите ще бъдат изпепелени от лицето на Земята. Само ние, истинските последователи на вярата, ще бъдем възнаградени за своята твърдост. Ще ни отведат оттук и ще ни дадат друг, по-чист свят, където да заживеем в мир.

Лицето на Паркър застина в мъчителна гримаса и за миг погледът му се зарея нагоре. Той вдигна ръка към слепоочието си, където внезапно бе изригнала остра, пулсираща болка, след това на лицето му се изписа блаженство.

— Скоро ще преминем от думи към дела! Трябва да сте готови, инак мракът ще ви погълне! — добави усмихнато той.

На още много места по света, в подобни мрачни зали, проповедници произнасяха същите думи.

 

 

Нямаше и капчица съмнение, че следите са от катастрофа на американски хеликоптер. Китайският лейтенант виждаше ясно черния надпис „US“ върху задната част на опашката. Той се изплю срещу надписа. Срещу чужденците, дръзнали да нарушат суверенитета на неговата родина. Прекалено дълго великите сили се отнасяха с пренебрежение към Китай. Макар че родината му заслужаваше да бъде на върха.

Лейтенантът изрита едно метално парче, наведе се и надникна в онова, което бе останало от кабината. Огледа обстановката, пресегна се и дръпна бележника от вкочанените пръсти на мъртвеца. Без да обръща внимание на трупа, той прелисти първите страници. Забеляза рисунките и руническите знаци, но английските надписи не му говореха нищо. Това беше задача на хората от разузнаването. Единствената дума, която му се стори позната бе „Циан Лин“ — названието на гробницата, осквернена от чужденците!

Той извика на радиста. Младши сержантът дотича, понесъл на гърба си обемистата радиостанция.

Лейтенантът влезе в контакт с вертолета, който ги бе оставил в този район. Нареди му да се върне и да ги вземе, тъй като разполагали с важни сведения за щаба.

 

 

Руиз се почеса между краката. От известно време го сърбяха тестисите. Не му беше за първи път да си има проблеми с тази част от анатомията. Досещаше се и за източника на неприятностите си. Проститутката му беше лепнала нещо.

Той изпсува мъчително. Сърбежът се увеличаваше и нищо не му помагаше. Погледна си часовника. Трябваше да потърси някакъв лек.

Руиз тръгна към Вилхенската мисионерска болница. Доста помпозно название за няколкото колиби, построени от едната страна на католическата църква, където дори не разполагаха с истински лекар. В болницата работеха само монахини. Занимаваха се предимно с недохранени деца, но им се случваше да приемат и болни с тежки наранявания, ухапвания и каквото още можеше да поднесе джунглата.

През целия ден пред входа на болницата се виеха дълги опашки. Някои бяха вървяли много дни през джунглата, за да стигнат до тук. Руиз се нареди на опашката.

Младата сестра, която работеше в приемната, му зададе няколко въпроса. Лицето й не трепна, докато Руиз й описваше подробно симптомите на венерическото си заболяване.

Сестрата драсна нещо на една хартийка и го прати при друга маса, където по-възрастна монахиня подреждаше в метална кутия блестящи игли. Сестрата погледна в бележката, изплакна една спринцовка в тасче с топла вода, след това изтегли съответното количество лекарство от една ампула на рафта. С опитни движения заби иглата в задника на Руиз, после бързо я извади. Готово.

Докато той се отдалечаваше, сестрата потопи отново спринцовката в таса, изтегли буталото, за да я промие, след това погледна в бележката на следващия пациент — малко момче с инфектирана рана на ръката. Направи му инжекция със същата спринцовка и погледна с уморени очи върволицата от хора. Очертаваше се тежка сутрин.

Руиз се върна при лодката, завързана на брега на реката, и реши да подремне. Не се чувстваше никак добре и искрено се надяваше, че американецът няма никакви планове за днешния ден. Вероятно все още търсеше предавател, за да разкаже на света за трагедията с измрелите индианци. Руиз тихичко се засмя.

Забеляза, че един от пластмасовите контейнери на американеца е изчезнал, но това не му направи впечатление. Сви се под сянката на кабината, дръпна пончото над главата си и потъна в неспокоен сън.

Бележки

[1] Хидролокатор. — Б.пр.