Робърт Дохърти
Мисията (17)

16.

Патрулът поддържаше великолепно темпо. Движеха се покрай източния бряг на реката. Когато стигнаха едно възвишение, Толанд даде сигнал да спрат и огледа местността. Видимостта във всички посоки бе добра. Само пустош, докъдето му стигаше погледът, не се виждаше и следа от цивилизация. Сякаш бяха единствените обитатели на цялата планета.

Толанд погледна към Балдрик.

— Имаш ли връзка?

Балдрик си свали раницата. Докато Толанд, Фолкнър и останалите заемаха позиция, той извади отвътре лаптопа. Тъкмо го нагласяваше, когато един от наемниците подскочи с уплашен вик. На дясната му ръка се полюшваше гърчещо се влечуго. Толанд измъкна мачетето, замахна и отсече тялото на змията точно под главата, която продължаваше да виси на ръката, прикачена с два извити зъба.

— Не мърдай! — извика Толанд. — Инак отровата ще се разнесе по-бързо.

Толанд разтвори внимателно с пръсти зъбите и освободи главата. Познаваше змията — беше силно отровна, от най-опасните. Побутна мъжа обратно на земята.

— Лягай и мирувай!

Той коленичи до него. Мъжът продължаваше да стене, но вече се задъхваше.

— Успокой се, човече. Ей сега ще ти мине.

Претърколи го на една страна, така че да е обърнат с гръб към него, сетне смъкна автомата от рамото си и го приближи до тила, без да опира дулото. От разстояние няколко сантиметра изстреля откос право в главата на наемника.

Балдрик не реагира.

— Засече ли сигнала? — попита с равнодушен глас Толанд.

— На пет километра в тази посока — Балдрик махна с ръка.

— Да тръгваме — Толанд скочи на крака.

Докато се отдалечаваха от трупа, Фолкнър прошепна на Толанд.

— Какво пък, дяловете ни растат.

— Зная — отряза Толанд. Обливаха го горещи вълни, усещаше пулсираща болка в главата си. Той огледа ръцете си. Кожата над китките бе обсипана със ситни черни мехурчета. Сети се за телата в носилките от групата, на която бяха устроили засада.

— Какво ти е? — попита го Фолкнър.

— Не знам.

 

 

— Пипнах те! — извика Уолкър, за ужас на мъжете и жените в останалите сепарета на залата за наблюдение и проследяване към Агенцията за национална сигурност. — Сега те спипах!

На монитора се показаха очертанията на Южна Америка, които се увеличаваха и краищата им изчезнаха. Постепенно изображението се центрира върху западно-централната част. Последва нова смяна на мащаба и сега вече мониторът показваше район в непосредствена близост до границата между Бразилия и Боливия, на стотина километра западно от градчето Вилхена.

Уолкър набързо прегледа данните и изпрати доклад с гриф „от първостепенна важност“ до Дънкан, използвайки един от защитените канали на ИНТЕРЛИНК.

 

 

„До старта остават три часа. Финалното отброяване е възобновено. Започнете измерване на критичната маса и общото тегло на товарите.“

Гласът отекваше от четирите краища на стартовата площадка. Лиза Дънкан откъсна за миг поглед от документите, които й бе изпратил по факса майор Куин.

Историята на „Мисията“ несъмнено будеше интерес, но сега далеч по-важно бе да открият точното й местонахождение. Тя прелисти последните няколко страници и едва тогава забеляза електронната поща от АНС.

Докато се запознаваше със съдържанието, на лицето й се изписа озадачено изражение. Някой бе използвал системата за сателитно локализиране, за да изпрати и усили неколкократно ориентиращ сигнал в района на границата между Боливия и Бразилия. Още докато разчиташе посланието, закаченият за компютъра принтер започна да разпечатва ново съобщение.

Същият случай, едва забележима промяна на мястото. Отново западната част на Бразилия. Дънкан взе химикалката и изписа в празното поле на листа:

„Тиахуанако.

«Мисията».

Пристигнала от Испания през петнадесети век.

Аирлианците.

СТААР.

Водачи.

Яков и унищоженият Четвърти отдел.

Стражът.

Дълси.

Великденския остров.

Че Лу, Циан Лин и втората рубинена сфера.“

Тя се замисли. Ако наистина съществуваше втора рубинена сфера, тогава…

„Следващата планова задръжка ще бъде два часа преди старта. Последна подготовка и предстартов инструктаж на екипажа.“

Дънкан премести очи към прозореца. Космическата совалка беше готова за излитане. Ако съществуваше друга рубинена сфера, тогава корабът-майка все още можеше да се използва за междузвездни полети. Стига да е възможно да бъде поправен — но нали Копина спомена, че екипажът щял да подсигури вътре подходяща за дишане среда.

Дънкан вдигна сателитния телефон и набра номера на Търкот в Южна Америка.

 

 

Роботите-конструктори продължаваха да се трудят, следвайки стриктно заповедите на стража. Отворът в стената на пещерата бе достигнал термовентилационния канал. На три километра по-надолу бе изградена енергийна система, която да се захранва от него.

Под черния щит, охраняващ Великденския остров, всичко вървеше според плановете.

 

 

Елек се отстрани от стража. Черните му очила се завъртяха в посока към Че Лу и Ло Фа, но преди да успее да проговори, в стаята отекна гласът на един от водачите на наемниците.

— Загазихме я — каза Круто. — Един от хората ми горе съобщи, че дочул шум от вериги на танкове или друго тежко въоръжение. Китайците се връщат с нови подкрепления и скоро ще ни сритат задниците, задето изтребихме другарите им.

— Хората ти минираха ли входа? — попита спокойно Елек.

— Да, но какво им пречи да пуснат бомби в тунела и да ни видят сметката? Също както постъпихме ние по-рано?

Елек заобиколи Круто и застана пред Че Лу.

— Къде е?

— Кое? — попита професорката и отстъпи назад, усетила смразяващата омраза, която излъчваше цялото му същество.

— Ключът.

— Няма никакъв ключ.

— Претърсете ги — нареди Елек на Круто.

Круто се зае лично с изпълнението.

— Не открих никакъв ключ — докладва той след малко. — Губим си времето тук. Да се измъкваме от проклетата гробница, докато още можем.

Елек поклати глава.

— Не, сега ние определяме времето. — Той се върна в контролната стая. Внезапно стените на галерията се разтресоха от мощен взрив.

Круто държеше постоянна връзка с помощта на портативен радиоприемник.

— Китайците са започнали атака! — извика той.

Последва втора експлозия и пукот от автоматична стрелба. Елек бе застанал при главния пулт. Той плъзна длан по шестоъгълниците. Нисък, равномерен грохот надви шума от битката. Круто изтича при входа и погледна към галерията.

— Какво правиш? Ти ли затвори вътрешната врата?

— Трябва ни още малко време — отвърна Елек.

— Но десет от хората ми са от другата страна — Круто се извъртя и насочи дулото на автомата към гърдите на Елек.

— Аз съм единствената ви надежда, за да се измъкнете живи оттук — каза спокойно Елек. — Зная какво правя. Нямаше друга възможност — той кимна към вратата на тунела.

— Дявол да го вземе — избухна Круто. — Не можеш да оставиш хората ми да загинат!

— Така е… на война — отвърна Елек.

 

 

Търкот смъкна уморено костюма веднага щом се озова в шлюзовото отделение. Когато влезе в палатката, Яков разглеждаше пръснатите на пода снимки от сателитното наблюдение. Кениън бе наведен над микроскопа.

— Къде е Норуард? — попита той.

— В градската болница. — Търкот им разказа за скъсания предпазен костюм. Кениън не изглеждаше нито изненадан, нито потиснат от случилото се. Разбира се, Търкот знаеше, че и двамата бяха подготвени за подобна възможност, също както всеки войник е готов да влезе в сражение.

— Тази съдба очаква всички ни, ако не успеем да открием начина, по който се разпространява вирусът и да създадем ваксина или противоотрова — заключи философски Кениън.

— Нещо ново от щаба? — попита Търкот.

— Не мога да се свържа с Форт Детрик. А и експериментите отнемат доста време.

— Нямаме никакво — поклати глава Търкот и се обърна към Яков. — При теб какво става?

Яков очерта кръг на една от снимките.

— Спътникът е паднал някъде в района, западно от това място. Аз мисля… — той млъкна, прекъснат от звъна на сателитния телефон.

Търкот вдигна слушалката.

— Майк? Лиза се обажда. Имам новини.

Той я изслуша мълчаливо, докато Дънкан разказваше за странното излъчване, засечено западно от тях. За всеки случай си записа и координатите.

— Има още нещо — добави след това Лиза.

— Какво?

— Полковник Кармен, моята приятелка, с чиято помощ осигурихме съдействието на ВМИИЗЗ, е мъртва. — Дънкан му предаде дословно телефонния разговор.

— Значи някой се е постарал да замете следите от другата страна — отбеляза накрая Търкот.

— Така изглежда.

— Можеш ли да ми осигуриш малко помощ?

— Ще се опитам. От какво се нуждаете?

Търкот изброи някои от нещата от първа необходимост.

— Добре… вече съм задвижила част от тези въпроси. Разговарях и с полковник Микел от Браг.

— Хубаво. Какво е положението със совалките? Разбра ли какво готвят там?

— Мисля, че някой иска да върне обратно кораба-майка. Дочух нещо за втора рубинена сфера, скрита в подземията на Циан Лин, но може би са слухове.

Търкот обмисляше чутото.

— Все едно да поставяш коня преди каруцата — рече той. — На който му е дотрябвал корабът-майка, първо да помисли как да се отърве от Черната смърт.

— Аирлианците от Марс няма за какво да се безпокоят — отбеляза Дънкан.

— Права си. Но какво ще стане с техните протежета на Земята? С Водачите?

— Знаеш добре, че стражът не пожали своите шпиони в „Меджик-12“. За тях хората са само инструменти за постигане на целта.

— Вярно, но тези инструменти все още са им необходими — поне докато открият втората рубинена сфера. Дали пък корабът-майка не им е притрябвал за нещо друго?

— Не зная… — в слушалката се разнесе въздишка. — О, Божичко! Майор Куин ми каза нещо, което отпърво не сметнах за особено важно. Сега обаче ми се струва, че има пряка връзка със суматохата около кораба-майка.

— Какво е то?

— Куин е измъкнал информация от твърдите дискове относно „Мисията“. Стари неща, изглежда Яков е прав и „Мисията“ действително се намесва в човешкото развитие от доста време. Ще ти изпратя копие. Казах му да ми намери нещо по-ново. Друго обаче е интересно. Изглежда в базата „Скорпион“ също са правили проучвания по въпроса, но при търсенето на информация са използвали ключовата дума „ковчег“. Може би тук се крие връзката с кораба-майка. Гравитационните двигатели са невредими и нищо не пречи корабът да бъде приземен и дори да се върне отново на орбита без помощта на рубинената сфера.

— Като Ноевия ковчег — промърмори Търкот.

— Да, с чиято помощ избраниците на аирлианците ще преживеят Черната смърт и ще се върнат обратно като техни верни слуги.

Търкот погледна към другия край на помещението, където Яков все още разглеждаше снимките.

— Мда, и преди са го правили. Подрязват ни крилата, за да станем послушни. Ако Черната смърт се разпространи достатъчно бързо, дори совалките няма да успеят да излетят, за да се скачат с кораба-майка. Бас държа, че това е била крайната им цел.

— Майк, не бива да позволим да се случи.

— Ти ми осигури каквото поисках — рече Търкот.

 

 

Докато разглеждаше кратера, Лексина се опитваше да си представи на негово място планината. Беше я виждала на снимки от времето, преди да бъде разрушена. Била е по-голяма дори от Килиманджаро.

Беше застанала на ръба на кратера Нгоро-нгоро, едно от най-интригуващите места в Танзания. Нгоро-нгоро бе вторият по големина кратер в целия свят. Диаметърът му бе петнадесет километра, а вътрешната площ надхвърляше четиристотин и осемдесет квадратни километра, включвайки в границите си и езерото Сода, разположено в неговия център. Кратерът се намираше на двадесет и два метра над морското равнище и всъщност представляваше върхът на грамаден, отдавна угаснал вулкан — по-голям брат на разположения източно Килиманджаро.

Гледката беше забележителна, като пътешествие в недокосната от цивилизацията Райска градина. Склоновете на кратера бяха стръмни и затрудняваха проникването в него — един-единствен път водеше към вътрешността. Растителността бе предимно ниска, но в единия край на кратера имаше гъста гора. Самото езеро, макар и голямо, не беше никак дълбоко. Заради отдалечеността си от големи селища и сравнително безлюдния район на страната кратерът гъмжеше от живот.

От раницата си Лексина извади малък сив инструмент, с дължина около осем сантиметра, изрисуван с шестоъгълници. Знаеше, че вече е достатъчно близко, но въпросът бе дали там, където отива, все още има нещо, което да заслужава внимание.

Лексина натисна най-горния знак и шестоъгълниците се озариха в зелена светлина. След това въведе кода и горният край на инструмента светна в оранжево.

Тя се завъртя бавно в кръг, като държеше инструмента пред гърдите си. След като описа първия кръг, Лексина въведе нов код и предният край на прибора засвети в червено. Отново се завъртя. Не бързаше особено. Знаеше, че от момента на големия взрив е изминало много време.

Внезапно инструментът изписука и в центъра му се появи яркочервена линия. Въпреки това тя завърши поредния кръг и едва тогава свери посоката, от която бе засякла сигнала. Идваше точно от центъра на кратера. Лексина пое в тази посока, като се стараеше да върви в права линия, независимо от храстите и останалите препятствия.

Постепенно пред погледа й изникна езерото. Инструментът продължаваше да сочи напред. Когато приближи брега, тя си свали раницата, преметна я през рамо, сетне смъкна и черната наметка. Без да спира, Лексина навлезе във водата, която засега й стигаше до глезените. Беше изучавала внимателно особеностите на района и знаеше, че дълбочината на езерото не надминава метър и двадесет.

Инструментът все така неизменно сочеше центъра на кратера. Брегът отзад бързо се отдалечаваше, водата вече й стигаше до пояса и малко забавяше движението й. Ято птици, които плаваха наблизо, литнаха подплашени от плясъка на водата. Недалеч вляво, чифт изпъкнали очи върху блестяща, заоблена глава следяха всяка нейна стъпка. Лексина знаеше, че трябва да внимава с хипопотамите, чиито постъпки често бяха непредсказуеми, но въпреки това не се отклоняваше и на сантиметър от посочения курс. Наложи се да мине само на няколко метра от потопеното животно.

Писукането на инструмента се усилваше, паузите между сигналите ставаха все по-къси. Въпреки това остана изненадана, когато дъното под краката й внезапно изчезна и кафявата вода я погълна, затваряйки се над главата й. Лексина се оттласна, изплува на повърхността и се върна на плиткото.

След това клекна и опипа сантиметър по сантиметър дъното. Ръбът, от който започваше дълбочината, бе съвсем гладък. Тръгна наляво, като плъзгаше ръка по него и скоро установи, че под водната повърхност има отвор, с диаметър поне шест метра. През цялото време инструментът продължаваше да сочи към центъра. Тя го изключи и го прибра в подгизналата раница, като закопча грижливо капака. Пое си дълбоко въздух и скочи право в средата на отвора. Продължи да се спуска надолу, като си помагаше с крака и само нарастващото напрежение в ушите й подсказваше, че дълбочината се увеличава. Въздухът, който изпускаше от време на време, очертаваше пътечка от мехурчета към повърхността.

Най-сетне протегнатите й ръце докоснаха нещо гладко и плоско. Пръстите й шареха из непрогледната, кална вода. Не след дълго докосна полукръгъл метален предмет, който стърчеше нагоре. Лексина го сграбчи с лявата си ръка и продължи да опипва наоколо с дясната.

Запасите от кислород бързо привършваха, намираше се под водата почти цяла минута. Отново докосна нещо — беше тънка, релефна линия върху металната повърхност. Проследи я до разклонението, където три подобни линии се събираха под прав ъгъл. Плъзна длан встрани от тях намери още — цяла серия от шестоъгълници.

Умът й започваше да се замъглява от недостиг на въздух, дробовете й се раздираха от мъчителни спазми, но тя продължаваше да изучава шестоъгълниците. Имаше един централен, заобиколен от още шест. Лексина ги натисна в последователността, която бе запомнила преди много години.

Изведнъж металната основа под нея започна да се издига. От дъното бликна фонтан от сгъстен въздух, който я преобърна и едва не я изстреля нагоре. Въпреки това Лексина продължаваше да стиска дръжката на люка. Завъртя я в едната посока, сетне в другата и най-сетне почувства, че металният похлупак поддава. Пъхна се в отвора и веднага затършува за контролно табло по стената. Знаеше, че само след няколко секунди ще изгуби съзнание. Пръстите й докоснаха идентична серия от шестоъгълници и тя въведе кода. Усещаше как водата се носи край нея, изтласквана от затварящия се отгоре люк.

Сега вече беше като в капан. Отвори уста и последните мехурчета въздух излетяха навън. Съзнанието й угасна, нахлуващата отгоре вода завъртя тялото й и го блъсна в стената. След това всичко бе погълнато от мрак.