Робърт Дохърти
Мисията (15)

14.

— Това е главният ни тренажор — каза Осболд на Дънкан. Доминиращ в просторния хангар бе високият колкото три етажа воден резервоар, с диаметър почти сто метра. Отвън резервоарът бе боядисан в сиво. От носещата конструкция на покрива към него се спускаха различни странни съоръжения.

В момента няколко човека се бяха скупчили в единия край на резервоара и следяха нещо вътре. Бяха облечени с къси панталони и фланели, върху които бяха изрисувани няколко символа. Дънкан разпозна знака на „морските тюлени“. Всички до един приличаха на антични гръцки богове — стройни, мускулести, с бронзов загар. Капитан Осболд поведе Дънкан към близкия край на резервоара, където ги очакваха останалите членове на екипажа.

— Не е ли време да се готвите за старта? — попита го тя.

— Ще се справим — успокои я Осболд.

— Какво общо имат с всичко това „тюлените“?

— Тук се тренираме за действие в среда, лишена от въздух. Освен това придобиваме известен опит за движение в безтегловност.

Дънкан бе чувала за „тюлените“. Названието^[1] произхождаше от думите море, въздух и земя — трите среди, в които бяха обучени да действат. Дънкан се зачуди дали скоро към тях няма да добавят и четвърта — космос.

Сред всички специални подразделения „тюлените“ се славеха като най-добре подготвените физически и с право се гордееха с невероятната си форма. Те бяха ненадминати специалисти за работа под вода с най-различни видове екипировка и изглеждаше напълно логично да бъдат избрани за инструктори, когато ставаше въпрос за подготовка на космически военни части.

Предвестници на „тюлените“ бяха формированията на флотските водолази от Втората световна война, наричани тогава ППГ — Подводни подривни групи. Заедно със специалните части, „тюлените“ бяха сред най-често награждаваните армейски единици във Виетнам. Това, което най-много я бе впечатлило в тяхната история, бе фактът, че по правило те никога не изоставят някой от своите — бил той ранен, или мъртъв. Освен това нямаше случай на попаднал в плен „тюлен“.

И все пак Дънкан не можеше да си отговори на въпроса защо военните са били включени в тази на пръв поглед цивилна операция. И то след провала на военната администрация в Зона 51 и Дълси. Тя насочи вниманието си върху това, с което се занимаваше групата. На подвижна закачалка зад тях висяха пет скафандъра.

Осболд проследи погледа й.

— Това са нашите тактически бойни скафандри.

Дънкан се приближи към костюмите и ги разгледа отблизо. Бяха необичайно дълги, почти два метра от шлема до петите. Отвън бяха направени от твърд черен материал с гофрирани съчленения на ставите. Шлемът нямаше визьор, само камера, няколко лампички и датчици отгоре и отпред.

Ръцете завършваха с черни плоскости, вместо с ръкавици. Същото беше и с краката.

— Какво е това? — попита Дънкан, но Осболд вече я дърпаше след себе си.

Тъкмо в този момент над повърхността се показа голям сив контейнер, наподобяващ ковчег. Капакът му беше отворен. Кой знае защо й напомняше за контейнера, от който бяха извадили Джони Симънс в тайната биолаборатория в Дълси.

— По такъв начин вземаме мерки за тактическите скафандри — обясни Осболд. — Когато влезете вътре, стените се издуват, докато се притиснат плътно към тялото. Нещо подобно на направа на отливка при зъболекаря, само дето тук го правим с цялото тяло.

— Мога ли да попитам защо в програмата са включени военни?

Осболд се усмихна, разкривайки белите си зъби.

— Госпожице, аз само изпълнявам заповеди. Космическото командване събра специална група за подготовка за сражения в космоса още преди няколко години.

— Наистина ли очаквате подобна възможност?

— Не, госпожице. В момента се готвим за спасителна операция. Но… — Осболд сви рамене. — Човек никога не знае.

Към тях се приближи и Копина.

— Тактическите скафандри всъщност представляват екзоскелет — заобяснява тя. — Стената им е с дебелина десет сантиметра и това включва защитната обвивка, енергозахранващата система, климатизираща инсталация и външна „рецепторна“ мрежа от датчици. Освен това, естествено, и компютърна система, но до нея ще стигнем след малко.

Копина се доближи до закачалката със скафандрите.

— Разработването на тези костюми е отнело петнадесет години. С чиста съвест мога да заявя, че сме вложили толкова усилия и труд, колкото в създаването на един бомбардировач „Стелт“. На езика на цифрите това се равнява на четири милиарда долара за изследвания и експерименти.

— Изненадана съм, че не съм чувала досега за вашата програма.

— Защото е строго засекретена — намеси се Осболд, сякаш това обясняваше всичко.

 

 

В заседателната зала на Куба цареше мрак и една-единствена светлинка в ъгъла издаваше признаци на живот. Лари Кинсейд се бе изтегнал с крака върху масата и запалена цигара в уста, втренчил поглед в компютърния екран.

— Тук пушенето е забранено — произнесе натъртено майор Куин. Седеше от другата страна на Кинсейд, стиснал под мишница няколко папки.

Кинсейд пусна демонстративно облаче.

— Какво ново при теб?

— Пристигнаха телата от база „Скорпион“ в Антарктида. Оказа се, че се различават от тези на агентите на СТААР.

— И по какво?

— Не открихме и следа от аирлиански гени. Човешки клонинги.

— Аха… значи са се клонирали помежду си, така ли?

— Така изглежда.

— А какво представляват тези агенти на СТААР?

— Разполагаме само с данните от аутопсията. Ясно е, че не са хора, но не са и извънземни. Комбинирана ДНК… около шестдесет и пет процента човешка. Разликите са в очите, кожната пигментация и косата. Но това са очевидните различия. Сред скритите е мозъкът.

— Там какво е различното?

— Фронталният лоб е леко уголемен, открихме и повече връзки между двете полукълба.

— Това прави ли ги по-умни?

— Може би. Може би не. — Куин се усмихна. — По дяволите, ние сме тези, които ги аутопсираме. А не обратното.

— Е, затова пък Търкот и докторите аутопсират хора долу в Южна Америка.

— Сетих се още нещо.

— Да?

— Недоразвити полови органи. Според учените са се размножавали по механичен път. Вероятно с помощта на биоконтейнери за клониране.

— Тоест, не могат да правят секс?

— Изглежда не са го смятали за нещо от първостепенна важност — Куин посочи цигарите. — Мога ли да си взема?

Кинсейд кимна.

— Дявол да го вземе. Тази история става все по-сложна и объркана.

— Нещо ново от Южна Америка?

— Предадоха цялата налична информация във ВИМИЗЗ. Надявам се скоро да открият причинителя. Според сателитното наблюдение заразата продължава да се разпространява. Засегнати са още две села. Леталните случаи наближават две хиляди. Нещо за Джамилтепек?

— Прегледах докладите от експедицията. Там се посочва, че стражът е бил открит в пирамидата. Но нали знаеш, колкото и добре да е навито кълбото, все остава някой конец.

— И какъв конец остана в случая?

— Намерих секретните архиви на полетите до Езерото на конярите.

— И?

— На датите, когато хора от „Меджик-12“ са летели за Джамилтепек, според ВВС самолетите е трябвало да стигнат до Ла Пас.

— Боливия?

— Аха, доста далеч от Мексико.

— Наистина.

— И много близо до развалините на Тиахуанако.

— Значи стражът може да е лежал там?

— Напълно възможно.

Кинсейд помисли върху това.

— А за „Мисията“?

Куин разтвори папка с грамаден надпис „строго секретно“ отгоре.

— Виж какво открих. В ЦРУ са пристигнали сведения за някакво място в Южна Америка, с названието „Мисията“. Доста отдавна, защото докато преследвали Че Гевара, някои смятали, че се крие там.

— Майтапиш ли се? Че Гевара?

— Ни най-малко. Тази „Мисия“ изглежда съществува от доста време. Агенти от ЦРУ са правели опити да засекат местонахождението й. Според един от последните доклади е била разположена в Боливия, но после, някъде през седемдесетте, се е преместила. Все още е в района на Южна Америка.

— Чакай малко… — поде Кинсейд, но Куин го прекъсна.

— Не, ти почакай. Ето нещо интересно. В този доклад се твърди, че преди да замине за Куба, Че е прекарал няколко години, пътувайки из Южна Америка пеша или с велосипед.

— Възможно ли е да се е натъкнал случайно на „Мисията“ или на някой Водач?

— Не зная. Но според доклада на ЦРУ е пътувал към място с подобно название, когато попаднал в ръцете на части на боливийската армия и наши командоси. Още един малко известен факт.

Куин прелисти страницата.

— В ЦРУ решили да открият тази „Мисия“, защото сметнали, че е комунистически лагер за подготовка на партизани. Докато преглеждали записките на Че, забелязали, че е отделил специално внимание на една древна забележителност в Боливия — Тиахуанако. — Той плъзна поглед надолу по страницата.

— Краищата се доближават — произнесе замислено Кинсейд. — Но още не зная къде ще се свържат.

— И преди Че Гевара и ЦРУ в Щатите са се интересували от подобно място. Малко след края на войната пристигнали сведения, че там се събирали избягали от Европа нацисти. Носели се слухове, че сред тях имало и немски учени, измъкнати в хода на операция „Кламер“ и дори от руснаци — добави Куин. — Въпреки че не са могли да открият точното местонахождение на „Мисията“, нашите успели да се доберат до сведения, че произхожда от Испания и че е дошла през Атлантическия океан някъде през петнадесети век. След това разследването е било прекратено.

— Сега пък каква стана! Колумб е открил Америка през 1492 г.

— Съобщих ти само какво е написано в доклада на ЦРУ. Както сам виждаш, някой им е попречил да стигнат до истината.

— Също както попречиха на разчистването в Дълси.

— Нещо такова — Куин затвори папката и отвори следващата. — Имам си един компютърен магьосник, който успя да измъкне нещо от твърдите дискове, които Търкот ни донесе от Антарктида. Изглежда в базата „Скорпион“ също са се интересували от „Мисията“.

— И какво пише там?

Куин се усмихна.

— Ако намираш за странна появата в тази история на Че Гевара, почакай да чуеш това.

Той извади компютърната разпечатка и я подаде на Кинсейд.

„МИСИЯТА“ И ИНКВИЗИЦИЯТА

(Коридан — доклад — 10/20/92)

Кратко съдържание:

Папската инквизиция е била създадена през 1231 г. с цел преследване и осъждане на еретици. „Мисията“, основана, според някои източници, в Централна Италия, се възползвала от тази възможност да увеличи властта си, като се съюзила с църквата. Тя запазила ръководната си роля и през следващите четири столетия, докато масовата истерия, подхранваща Инквизицията, започнала да отслабва. Всъщност Инквизицията била само една от проявите на „Мисията“ в онези времена, спираме вниманието си на нея, тъй като е най-интересната.

И така, докато Инквизицията се занимавала с преследването на еретици, задачата на „Мисията“ била далеч по-специфична. На нея се паднала ролята да издирва онези членове на човешкото общество, в които се криел потенциал за напредъка на човечеството.

Съдейки по вековете на мрак и невежество, които последвали, няма съмнение, че „Мисията“ се е справяла ефикасно със задачата си. Сякаш целта е била да се постави разделителна линия между икономическия просперитет, научното развитие и увеличаването числеността на населението, с акцент върху последното.

Примери:

В 1600 г. Джордано Бруно е бил изгорен на клада, след като защитил открито хелиоцентричната система. Намерих директни улики за причастността на „Мисията“ както в предаването на Бруно в ръцете на Инквизицията, така и в последващото му осъждане и екзекутиране.

Още по-интересно е участието на „Мисията“ в случая с Галилей. А като прибавим и преследването на учението на Коперник, налага се убеждението, че „Мисията“ се е опитвала да попречи на човечеството да погледне към звездите, дори с примитивните средства от онова време. Като пряко следствие от нейните действия, Галилей е бил отведен в Рим, където е бил съден за еретичните си твърдения. Активна роля по онова време в процеса е играл някой си Домека, член на съвета на прокторите^[2], чието име се свързва и с други действия на „Мисията“ в онази мрачна епоха (виж приложение 1).

Съдът над Галилей не протекъл така гладко, както очаквали, и в края на краищата Инквизицията била принудена да го постави под домашен арест. Последното обаче едва ли говори за отслабване силата на „Мисията“, а по-скоро за нарастващото влияние на ТОУУ.

— Какво е ТОУУ?

— Нямам понятие — вдигна рамене Куин. — Пуснах хората ми да търсят навсякъде.

Кинсейд остави разпечатката и завъртя смаяно глава.

— Божичко, щом са могли да пипнат за гушата Галилей… — той не довърши изречението.

— Изпращам го на доктор Дънкан — обяви Куин. — Тя да решава какво да прави с това. — Той погледна червените цифри на стенния часовник. — По-малко от четири часа до старта на совалките в Кейп и Ванденберг.

Куин си взе още една цигара.

— Май ще трябва да си купиш нова кутия — промърмори той.

 

 

— Живях толкова дълъг живот само защото отдавна съм се научил да казвам „не“ на глупавите предложения — произнесе Ло Фа.

— И аз съм живяла дълго — възрази Че Лу. — Но животът не е само дишане и ядене.

— О, не започвай отново. Не си първата, която се опитва да ми внушава какво да правя.

— Естествено — засмя се професорката. — Главата ти е като скала. Кой би си правил подобен труд?

Ло Фа огледа с мрачен поглед партизанския лагер. Жените се бяха скупчили в единия край и разговаряха шепнешком, докато около тях играеха децата. Мъжете — малкото, които не бяха на пост — почиваха. Той отново втренчи поглед в Че Лу.

— Аз ще дойда с теб. Но само аз. Ще наредя на останалите да потеглят на запад, за да се измъкнат от лапите на военните.

— И как ще проникнем в гробницата?

— Това е моя грижа. От теб искам да ни измъкнеш, след като откриеш каквото ти трябва.

 

 

— Това определено е филовирус — заяви Кениън, след като най-сетне изолираха причинителя.

— Какво е филовирус? — попита Търкот.

— Нишковиден вирус. Повечето вируси са кръгли. А тези приличат на пръчици или на конци. „Ебола“ и „Марбург“ също са филовируси.

— Значи е братовчед на „Ебола“? — попита Яков.

— Още не знаем — отвърна Кениън. — Все пак говорим за новопоявил се вирус.

— И откъде се е появил?

— И това не знаем.

— А какво всъщност знаете? — озъби се Яков.

— Чакайте, не се карайте — намеси се Търкот. — Друго ме интересува — дали не е изкуствено синтезиран?

— Да е синтезиран? — сбърчи вежди Кениън. — Защо някой ще синтезира вируси? До известна степен вирусите са начин природата да се защити от опитите на човека да се пъха там, където не му е работа.

— Какво искате да кажете? — учуди се Търкот.

— Например Дъждовната гора. Ние я изсичаме и какво получаваме в замяна — ужасяващи зарази, които плъзват навсякъде — като „Ебола“ и „Марбург“. Те произхождат от дъждовната гора в Африка. Само въпрос на време е какво ще избълва Амазонка. Хората нарушават екологичния баланс и природата намира начин да си отмъщава.

— Да не искате да кажете, че този вирус е съществувал открай време в дъждовната гора, но е плъзнал по широкия свят едва след като сме дошли и сме го разбутали? — попита Търкот, а Яков клатеше недоверчиво глава.

— Този вирус е новопоявил се — повтори натъртено Кениън. — Има три начина един вирус да излезе на сцената — първият е като смени средата, която обитава и спрямо която е безвреден, с друга, в която ще нанася по-големи поражения, вторият е като от познат вирус се получи нова, неизвестна досега мутация, която получи широко разпространение. И третият начин е да обитава дълго време в затворена среда — например във вътрешността на джунглата — и изведнъж да получи достъп до по-обширен терен за действие.

— Без никой да го е забелязал през всичките тези години?

— Да, напълно възможно. В последно време някои специалисти смятат, че вирусът на СПИН всъщност обитава нашата планета от доста време. Били са открити случаи на подобно заболяване с повече от четиридесетгодишна давност. Само дето се е разпространявал сред малка, затворена популация.

— Съществува ли четвърти начин за поява на нов вирус? — изръмжа Яков. — Например един от вашите специалисти влиза в лабораторията, смесва разни вещества и хоп — ето ти нов вирус.

Кениън поклати глава.

— Твърде сложно е и надминава сегашните възможности на науката.

— На нашата наука — подчерта Яков. — Също както не можем да конструираме и междузвезден двигател.

— И все пак на коя от четирите възможности отговаря нашият екземпляр? — попита Търкот. — По какъв начин се е пръкнал?

— Още не зная. Но за да открием, ще ни е нужен „нулев“ пациент.

— „Нулев“ пациент ли?

— „Нулев“ пациент е термин, обозначаващ началната точка. Ако можем да проследим обратния път на вируса и да открием „нулев“ пациент, ще узнаем кога и в кой момент вирусът се е прехвърлил и е започнал да заразява хора, а това ще ни даде нов поглед върху характера на заболяването. Всеки вирус разполага със свой собствен „резервоар“ — това е жив организъм, в който той съществува в резидентна форма, тоест без да убива. Или поне без да убива толкова бързо, колкото филовирусите поразяват хората. В противен случай паразитиращият организъм би унищожил своя собствен източник на живот. Тъй че посоката на търсене сега е — „резервоар“ — начин на разпространение — ваксина или лечение. Ще започнем със селото, за което говореше Харисън.

— Ваксина ли? — вдигна вежди Търкот. — Ще имаме ли време за това?

— Трябва да имаме. Инак всичко е загубено. Вирусът ще спре едва след като унищожи всичко, от което може да се храни.

— Спътникът — произнесе Яков.

— Какъв спътник? — попита Кениън.

Търкот му разказа за падналия западно от тях спътник.

— Смятате, че е дошъл от него? Какво всъщност представлява този остров Коро?

— Там се намира стартовата площадка на Ариане, Европейския космически консорциум — намеси се Яков. — Разположена е на брега на Френска Гвиана.

— Интересно, по каква причина европейски космически център се намира в Южна Америка? — попита Кениън.

— По няколко причини — продължи с обясненията Яков. — Първо, там плътността на населението е ниска. Второ, разположен е близо до екватора, което представлява съществено предимство при извеждане на тела в орбита. Трето, океанът е съвсем близо и ракетите излитат над него, а не над суша. И четвърто, в района ураганите и земетръсите са рядкост. Макар да се управлява от Европейския космически консорциум, всеки с достатъчно пари може да си купи ракета и да изстреля спътник. Много американски фирми са пускали свои рекламни спътници от Коро.

— Разполагате ли с доказателства, че вирусът е дошъл от спътника?

— Не, докато не открием мястото, където Харисън се е натъкнал на първите поразени. Знаем само, че е нагоре по реката, но там има много разклонения.

— Какво предлагате? — обади се Норуард.

Търкот го тупна по рамото.

— Двамата с теб да идем до катера и да го претърсим за карти или нещо, което да ни упъти към мъртвото село.

 

 

Водач Паркър стоеше на върха на дюната, загледан към лагера на избраните. Само сто и четиридесет души бяха приели обета да оставят зад себе си всички облаги на цивилизацията и да го последват в пустинята. И ето го мястото! След като свърнаха от шосето за Алис Спрингз, в сърцето на Австралия, те поеха по стария миньорски път, водещ право към пустинята Гибсън. След няколко часа и той се изгуби, но Водач Паркър поведе хората си през пустошта, където слънцето нажежаваше ламаринените покриви на колите, образуващи този своеобразен конвой.

Някакъв вътрешен глас му подсказа, че са пристигнали на вярното място. Нареди им да спрат и да построят лагер. След това се отдалечи встрани и се изкатери на дюната.

Паркър се огледа. Докъдето му стигаше погледът, не се виждаха никакви признаци на живот. Той коленичи, усещайки как пясъкът потъва под коленете му и вдигна очи към небето.

— Тук сме — прошепна. — Дойдохме. Елате и ни отведете.

Дори не забеляза кървавите капки, които изтекоха от ноздрите му, паднаха върху пясъка и мигом бяха попити.

 

 

Дънкан прочете още веднъж доклада от майор Куин. „Мисията“ беше реално съществуваща сила и СТААР се бе занимавала с разследването й. Това беше много важно, макар да не допринасяше с нищо за изясняване на общото положение на нещата. Затова пък подкрепяше твърденията на Яков за Мисията и за това, че неведнъж се е намесвала в хода на човешката история. Тя се свърза с Куин и му нареди да отдели няколко програмисти, които да се заемат с издирване на сегашното местонахождение на „Мисията“ и да потърсят връзки между нея и Черната смърт.

След това набра друг номер на своя сателитен телефон.

— ВИМИЗЗ — произнесе неприветлив глас отсреща, превръщайки съкращението в една дума.

— Полковник Кармен, ако обичате.

— Кой се обажда?

Дънкан се поколеба — това беше директният номер на Кармен.

— Бих искала да разговарям с полковник Кармен.

— Боя се, че това е невъзможно.

— И защо?

— С полковник Кармен се случи нещастие.

Дънкан неволно стисна слушалката.

— Тя… добре ли е?

— Не съвсем. Имахме неприятен инцидент в Четвърто ниво на отдела за особено опасни заразни болести. Цялата база е поставена под карантина. Полковник Кармен е мъртва. Току-що пристигна полковник Зенас от Пентагона, за да поеме нещата. Искате ли да говорите с него?

Дънкан изключи телефона. Изправи се и постоя в сянката на космическата совалка „Индевър“, докато овладее треперенето на ръцете си.