Серия
Зона 51 (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mission, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 46 гласа)

6.

Търкот стоеше на ръба на шестметров кръг от хлътнал лед. Недалеч зад него ревяха двигателите на втория приземен „Оспрей“. Малко след това снегоринът докара нова партида екипировка и неколцина военни инженери.

Шефът на предишната група застана до Търкот и се огледа. Беше пристигнал тук още преди четири дни и кожата по лицето му бе изранена от студа и ледените късчета във вятъра.

Точно пред тях, в центъра на вдлъбнатината, ледът е бил разтопен, а след това замръзнал отново, оформяйки стъкленопрозрачна повърхност.

— Виждате ли какви ги е свършил проклетият „фу“? — заговори го инженерът.

— А какво е положението с базата?

— Два и половина километра леден пласт е достатъчно солидна защита. Не сме напълно сигурни, но смятаме, че базата е съхранена в добро състояние. — Той посочи вдлъбнатината. — Изглежда „фу“-то е използвало някакъв вид лъчево оръжие. Дълбочината на отвора е петдесетина метра, но пораженията от ударната вълна са доста по-големи.

— Готов ли сте да слизаме? — попита го Милър.

Вместо отговор Търкот прекрачи в клетката. Инженерът се присъедини към него и закачи една верига на мястото на вратата. Той даде знак с ръка и кранистът ги повдигна над отвора на шахтата.

Започнаха да се спускат надолу, а металното въже над тавана на кабината се развиваше все по-бързо. Изминаха петнадесет минути, преди да достигнат първата междинна платформа. Тук шахтата внезапно се разшири до кухина широка девет метра и висока дванадесет. Стените бяха от ослепително бял лед, който отразяваше многократно светлината на прожекторите. Търкот бе завладян от усещането, че е попаднал в някакъв приказен, вечно замръзнал свят.

Двама души бяха клекнали до един калорифер и си грееха ръцете.

— Здрасти, капитане — подвикна им единият.

Милър слезе от клетката и се насочи към втората шахта, в другия край на ледената кухина, където имаше идентична клетка. След още десет минути спускане достигнаха втора междинна платформа, където процесът беше повторен.

— Колко време ви остава, докато стигнете базата?

Инженерът тупна Търкот по рамото и го отведе при утъпкана пътека, маркирана с пилони и въжета. От тук се виждаше добре отвора в леда, пробит от групата. Беше малко встрани от вдлъбнатината, но продължаваше под остър ъгъл надолу и излизаше под горната ледена плоча. На входа бе монтиран подвижен метален хангар. Чуваше се равномерен шум от няколко работещи генератора. Инженерът му отвори вратата и Търкот пристъпи вътре. Тук шумът рязко се усили. Инженерът си свали качулката.

— Аз съм капитан Милър — представи се той.

— Майк Търкот.

Вътре бе малко по-топло. Милър посочи човека, който работеше на нещо като сондажна платформа.

— Хората ми работят от четири дни без прекъсване. Наложи се да построим още три междинни платформи.

Милър отведе Търкот при металните стълби за първата междинна платформа. Майк погледна надолу в широката пет метра отвесна шахта. По една от стените й се спускаха няколко черни кабела.

— Само преди час достигнахме дълбочината на базата. Преминахме към хоризонтален изкоп и малко след това се озовахме в подземната кухина. Долу ни чакат.

На платформата бе поставена стоманена клетка.

— Металните сондажи, които извършихме тази сутрин, сочат, че сме се озовали в непосредствена близост до базата — обясняваше Милър, докато се спускаха. Той поклати учудено глава. — Мисля си, какви невероятни усилия са полагали онези момчета през петдесетте, когато са строили станцията. Трябвало е да прокопаят достатъчно широк отвор, за да могат да изтеглят скакалците на повърхността. Опитахме се да открием първоначалната шахта, но всичко е било разрушено от ударната вълна при атаката и последващото разместване на ледените пластове.

Търкот вече знаеше, че базата „Скорпион“ е неразривна част от историята на Зона 51, макар да се намираше на другия край на света. Когато хората от „Меджик-12“ открили кораба-майка в кухината в Невада, там имало само два скакалеца. Но затова пък край самия кораб намерили плочици със старорунически надписи, където се описвало точното местонахождение на останалите. В началото учените от „Меджик-12“ не могли да разчетат надписите, но те били придружени с достатъчно подробни карти и схеми, които им помогнали да се ориентират. Периодът бил краят на Втората световна война и възможностите били доста ограничени. Все пак тогава вече било известно, че германците също правили опити да осъществят добре екипирана експедиция до Ледения континент. Известно е, че нацистите вярвали в мита за тайнствената земя Туле — вариант на легендата за Атлантида, според който обаче изчезналият континент се намирал на Северния или на Южния полюс. Така германците изпратили подводници и към двата полюса, но после войната взела лош обрат и експедициите били забравени.

През 1946-та, веднага щом били осигурени достатъчно средства и ресурси, правителството на САЩ дало ход на операция „Далечен скок“. Това била най-голямата експедиция, изпращана до Южния полюс. В хода на тази експедиция била проучена 60 процента от бреговата линия на Антарктида, били заснети и картографирани близо половин милион квадратни километра земя, където досега не бил стъпвал човешки крак и всичко това, за да се прикрие истинската цел на експедицията — а именно да се открие аирлианското скривалище.

Най-сетне, точно в средата на обширно и равно поле, изследователите се натъкнали на сигнали за масивни метални залежи под леда. Всичко това му бе разказал един от участниците в експедицията, фон Сеект, германец, бивш нацист, който после бе станал член на „Меджик-12“.

Докато разглеждаше гладките стени на шахтата, Търкот си припомни онова, което фон Сеект му бе описал за особеностите на Ледения континент. В Антарктида на места ледената покривка достига пет километра дебелина и е толкова тежка, че притиска лежащата отдолу земя до равнище под това на морето. Ако ледът бъде премахнат, континентът ще се издигне с няколко километра!

След няколко неуспешни опита едва през 1955-та „Меджик-12“ събрал достатъчно опит, за да се заеме с извличането на скакалците от кухината. Организирана била нова експедиция с кодовото название „Дълбоко замразяване“, под ръководството на адмирал Бърд. В хода на тази експедиция били построени пет станции по крайбрежието и още три във вътрешността. Първият самолет, който се приземил в зоната, където засекли наличие на метал, определил точното местонахождение под леда, но екипажът загинал при започналата внезапно буря.

Базата „Скорпион“ била деветата станция, изградена при операция „Дълбоко замразяване“, но съществуването й било запазено в строга тайна. Самият фон Сеект я посетил през 1956 г., когато най-сетне проникнали в кухината под леда.

Вътре открили останалите седем скакалеца. Наложило се шахтата да бъде разширена до дванадесет метра в диаметър, а също да бъдат изградени общо осем междинни платформи за повдигането на скакалците. Не по-малък проблем било и транспортирането на летателните съдове през територията на Щатите. Безброй инженерни предизвикателства в една епоха, когато техниката не разполагала с толкова могъщи средства.

Но фон Сеект му беше казал също така, че базата „Скорпион“ била затворена веднага след изтеглянето на скакалците. Никой, поне от страна на „Меджик-12“, не бе проявил интерес към съдбата й след приключване на операцията. По-късно се разнесли слухове, че там се настанили представители на друга свръхсекретна организация — СТААР.

— Стигнахме четвърта платформа — обяви Милър, след като клетката опря върху ледената повърхност.

Търкот се огледа. Следващата шахта вече вървеше хоризонтално. На около четиридесет метра по-нататък в прокопания тунел, група работници ги очакваха край няколко землекопни машини. Мощни прожектори хвърляха ослепителни отблясъци от лъскавите стени. Милър го поведе в тунела. Междувременно клетката се издигна, за да вземе останалите барети и оръжието.

— Готови сме да продължим, когато кажете — кимна Милър.

— Ами, продължавайте — отвърна Търкот. Милър даде знак и шумът от бормашините премахна всякаква по-нататъшна възможност за разговор.

След около минута воят на металните бургии се снижи рязко. Един от мъжете, които надничаха към предната част, изтича при Милър.

— Пробихме стената! — извика той.

Милър нареди на хората си да приберат машините и да се отдръпнат назад. Търкот се огледа дали баретите са готови и бавно приближи отвора. Докато вървеше, свали дебелата външна ръкавица и опря облечения си в тънката вълнена ръкавица пръст на спусъка на автомата.

Отворът в леда бе широк метър и двадесет и висок деветдесет сантиметра. Зад него имаше само непрогледен мрак. Търкот извади една запалителна ракета от раницата, дръпна връвчицата и я метна вътре. Внезапно блесналата светлина очерта ярък ореол сред мрака.

Търкот прекрачи през отвора. Докъдето му стигаше погледът се виждаше само открито пространство, без никакви стени.

— Милър! — извика той през рамо.

— Какво?

— Можеш ли да ми осигуриш малко светлина?

— След минутка.

Останалите барети един по един се пъхнаха през отвора и заеха кръгова позиция около Търкот, Шумът от стъпките им отекваше някъде далеч.

Зад гърба на Майк внезапно блесна силна светлина от прожектор, която най-сетне прогони непрогледния мрак.

— Божичко! — възкликна един от войниците.

Лъчът светлина се протягаше на близо осемстотин метра, преди да опре в отсрещната стена. Подобно на детско градче, подредено върху ледения под, малка група постройки се гушеха в центъра на кухината, на около двеста метра пред тях.

Търкот даде знак на баретите да го последват и се отправи към най-близката сграда.

 

 

Лиза Дънкан се притисна рязко в седалката, когато катапултът дръпна корпуса на излитащия Е-2Ц „Хоукай“ надолу към палубната площадка. Носът на самолета се насочи към небето, машината подскочи, прелетя над ръба на площадката и изведнъж се издигна нагоре в дъжда.

Без да губи време за ориентация, пилотът наклони самолета и пое в южна посока. Дънкан погледна през рамо към отдалечаващия се „Джордж Вашингтон“, чиито надстройки вече се губеха в мъгливата пелена.

Тя се облегна уморено назад. Изпитваше леко угризение, задето не бе дочакала завръщането на Майк на „Вашингтон“, но и без това не я свърташе на едно място. Двамата можеха да се срещнат на „Стенис“, който плаваше край бреговете на Нова Зеландия, и оттам да планират следващата си стъпка, преди тя да продължи към Русия. Фактът, че все още имаше функциониращи „изтребители фу“ — макар те да се придържаха към околностите на Великденския остров — беше достатъчно обезпокоителен. Също колкото и новината за нахлуването на стража в ИНТЕРЛИНК и оттам в Интернет, без някой от АНС да го забележи. Дори й беше малко трудно да повярва, че се е случило.

— Можете ли да ме свържете с Агенцията за национална сигурност? — попита тя.

— Разбира се, госпожо — отвърна пилотът.

Докато чакаше връзката, тя почувства вибрации в левия си джоб. Извади сателитния телефон и го отвори.

— Дънкан.

— Доктор Дънкан, за мен е удоволствие да разговарям с вас.

Дънкан правеше безуспешни опити да свърже гласа с познато лице. Номерът на сателитния й телефон бе секретен и само няколко души го знаеха.

— Представете се.

— Името ми няма никакво значение, доктор Дънкан. Абсолютно никакво.

— В такъв случай, предполагам, че няма за какво да разговарям с вас.

— Ако толкова държите на това, можете да ме наричате Харисън.

— И какво мога да направя за вас, господин Харисън?

— Зная за изстрелването на совалката. Защо, според вас, КИСПП толкова бърза да си възвърне контрола над кораба-майка?

Това беше въпрос, който и Дънкан си задаваше.

— Там се крие опасност — подметна Харисън.

— Каква опасност?

— Същата, каквато и преди — рече Харисън. — Двигателят на кораба-майка не бива да се включва.

— Но нали рубинената сфера е разрушена?

— А смятате ли, че е била единствена?

Дънкан отново нямаше отговор.

— Защо, според вас, КИСПП толкова бърза да си възвърне контрола над кораба-майка? — повтори въпроса си Харисън.

— Не зная — предаде се Дънкан. — Хайде, вие ми кажете.

— Съществува план. Трябва да му се попречи.

— Чий план?

— На стража. На компютъра на Аспасия. Има още много неща, които не знаете. „Меджик-12“ не е открил в Джамилтепек стража-компютър, който бяха докарали в Дълси.

— Откъде знаете?

— Погледнете на юг, доктор Дънкан. На юг. Ако откриете къде е бил стражът, ще узнаете истината и тя ще ви каже много неща.

— И откъде се е взел стражът от Дълси?

— Нямам много време. Задава се голяма опасност — повтори Харисън. — Черната смърт се връща отново.

— За какво говорите? Кой сте вие?

— Ще ви пратя доказателство. Но трябва да вземете мерки, преди да е станало късно. Нарушавам клетва, като говоря с вас, но ние също подценихме онова, което предстоеше да се случи. Други се намесиха.

— Кои сте „вие“? За какво говорите? — повтори възбудено Дънкан, но връзката вече беше прекъсната.

 

 

— Трябва ли да убиваш? — попита Че Лу.

Ло Фа се изплю в храста, зад който се спотайваше.

— Стара приятелко, нима те уча как да се ровичкаш из твоите гробници? Не ми казвай как да си върша работата. Нали поиска от мен и хората ми да открием това място? Ако искаш да знаеш какво има там — той посочи останките от американския хеликоптер — ще се наложи хората ми да премахнат част от постовете.

— Няма да позволя повече убийства — инатеше се Че Лу, но в гласа й я нямаше предишната увереност. Даваше си сметка, че Ло Фа е прав. Той знаеше по-добре от нея как да се справи със ситуацията.

Шумът от приближаващия се хеликоптер прекъсна беседата им. Ло Фа даде последни нареждания. Двама от хората му се изгубиха между дърветата. Единият носеше в раницата си гранатомет. Ло Фа поведе останалите в обратна посока, близо до мястото, където двамата часови охраняваха хеликоптера. Че Лу ги последва. Беше участвала във Великия поход на Мао, сигурно можеше да повърви още малко, преди да удари последният й час.

Че Лу беше на седемдесет и осем години и всеки ден от живота й бе оставил следа по лицето. Само очите й бяха ярки и блестящи — съвсем като на онова момиче, което с плам и неуморна вяра бе следвало тогава председателя Мао. Същите като на вече зрялата жена, оглавила Катедрата по археология към Пекинския университет. Но сега знаеше, че никога няма да се върне в Пекин. Дори тук, в далечните западни провинции, всички бяха чули за размириците край столицата и за студентските вълнения по улиците. Едва ли обаче този път всичко щеше да се размине, както през 1989 г. Не и когато изпитани бойци като Ло Фа хващаха оръжието.

Да, всеки преживяваше своята метаморфоза. Ло Фа — някогашният бандит, се бе превърнал в партизанин. А Че Лу, видната столична професорка, сега бе никому неизвестна изследователка — може би дори търсена от властите.

Мислите й бяха прекъснати от приглушен гръм. От засадата в близките храсти сред ослепителен блясък излетя ракета, издигна се нагоре и удари приближаващия се вертолет. Последва взрив, кабината се преобърна, перките заораха в короните на дърветата и машината се стовари на земята.

Лейтенантът от китайската армия и неговият свързочник се втренчиха в горящия хеликоптер, сетне като по команда се обърнаха и побягнаха в обратна посока. Точно към мястото, където ги очакваха хората на Ло Фа. И двамата бяха покосени от кратка автоматна стрелба. Всичко приключи за по-малко от тридесет секунди. Че Лу бе виждала много насилие в живота си, но всеки път се изненадваше колко бързо настъпва смъртта. Често пъти при подобни случаи си бе задавала въпроса, защо жертвите — като тези двама войници — не бяха получили възможността да доживеят до дълбока старост като нея. Не знаеше дали става дума за сляпа случайност, или пък съществуваха някакви висши, предопределящи всичко сили. А може би и двете.

Колкото по-дълго живееше, толкова повече осъзнаваше размерите на собственото си невежество. Откриването на извънземните артефакти в подземията на гробницата Циан Лин миналата седмица само потвърждаваше този неоспорим факт. За кой ли път цялата история на човечеството трябваше да бъде пренаписана от начало.

Когато пристигна при разбития американски хеликоптер, Ло Фа вече я очакваше с бележник в ръка. Тя огледа един по един мъртъвците.

— Хубаво ще е да духнем по-скоро от тук — подметна Ло Фа, като видя, че професорката се е зачела в бележника.

Тя му посочи трупа на Нейбингър.

— Искам да погребете американеца. Той беше достоен човек. Благодарение на него узнахме тайната на Циан Лин. — Тя вдигна бележника пред очите на Ло Фа.

— Побъркана старица — промърмори недоволно старият й приятел, но все пак нареди на хората си да изпълнят желанието й.

 

 

Имаше една част от Кели Рейнолдс, която все още й принадлежеше. Не беше голяма, но стигаше, за да съхрани собственото й „аз“. И това бе достатъчно.

Защото благодарение на нея, докато стражът преследваше една след друга своите цели, тя премести мислите си в друга посока.

Телепатичната връзка с компютъра, както пръв бе открил Питър Нейбингър, беше като двупосочна магистрала. И докато стражът получаваше от нея всичко, което го интересуваше, Кели също можеше да надзърне тук и там, макар и със значителни усилия.

 

Тя видя върволица от мъже, които опъваха плетени въжета. Видя и жени, застанали между мъжете и обекта, който теглеха. Върху подредените, гладко обелени трупи, се плъзгаше грамадна каменна статуя, издялана от ръцете на хората. Моаи.

Наричаха своя остров Рапа Нуи. Много по-късно моряците от западната цивилизация щяха да го кръстят Великденския остров. Деветдесеттонният камък, който теглеха, вече наподобяваше издължено лице, с големи, провиснали уши. Бяха го изтръгнали от склона на Рано Рараку, един от двата вулкана на острова.

Вторият вулкан, Рано Као, бе забранено място. Можеха да се качват само до селцето Оронго, за да поднасят почитта си на боговете. Също там всяка година се провеждаше празника на Човека-птица, когато младежи от целия остров се спускаха до брега на океана, скачаха в разпенените води и плуваха до малкия остров Мото Нуи. Първият, който се завърнеше с яйце от морска рибарка, биваше обявяван за човека-птица на следващата година.

Кели чуваше ясно напевните подвиквания на мъжете, които теглеха камъка. Крайната им цел беше на няколко километра по-нататък, на самата брегова линия, където щяха да поставят статуята на земята и да я обърнат с намръщено лице към морето.

Сега вече Кели разбираше смисъла на тези статуи. Знаеше защо хората от острова са полагали такива неимоверни усилия да ги издялат и да ги преместят до брега на океана.

Те бяха предупреждение. Към неканени гости.

Никога да не стъпват на острова.

 

 

— Някой е бил тук съвсем скоро. — Търкот вдигна замръзнала чашка с кафе от масата и я обърна наопаки. Отдолу беше щампована датата на производството — 1996 г. Тридесет години след като „Меджик-12“ бе затворил станцията. В помещението също така беше монтирана свръхмодерна комуникационна апаратура за сателитна връзка.

— Който и да е бил, вече си е отишъл — отбеляза капитан Милър. — Вероятно е знаел за атаката на „изтребителите фу“.

Търкот излезе от стаята и продължи нататък по коридора. Бутна една врата, прекрачи прага и замръзна, потресен от гледката.

В просторната стая имаше десетина изправени вертикално прозрачни цилиндри, пълни с кехлибарена течност. Сети се къде бе виждал нещо подобно — на най-долния етаж на биолабораторията в Дълси. Той се приближи до един от цилиндрите. Вътре тъмнееше нещо. Приличаше на човешко тяло. Сноп разноцветни тръби влизаха отгоре, други излизаха от долния край на цилиндъра. Търкот свали ръкавицата си и докосна стъклото. Беше съвсем студено, течността вътре вероятно бе замръзнала.

— Какво е това, мътните го взели? — попита Милър.

— СТААР — отговори кратко Търкот.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че от тук са получавали свежи попълнения.

 

 

С помощта на очилата за нощно виждане Толанд продължаваше да следи десетинаметровия участък от пътеката, който бе разположен пред неговата позиция. Познаваше точното местонахождение на всеки един от неговите осемнадесет мъже, знаеше и с какво са въоръжени. Достатъчно бе да открият огън в полосата между скритите маркери, които бяха поставили през деня, и пътеката щеше да се превърне в истинска скотобойна за всеки, който се приближи към тях.

Толанд бе избрал това място, защото тук пътеката вървеше в права линия, следвайки ниската част на стръмния склон отсреща. Така всеки, който минеше по нея, щеше да се окаже затворен между огъня на оръжията и склона, миниран със „специалитетите“ на Фолкнър. Пътеката очертаваше единствения проход на стотици километри наоколо, свързващ вътрешността на Андите и Боливия със западната част на континента. Местността бе обрасла с шубраци и дръвчета, но по-нагоре теренът почти бе лишен от растителност, тук-там белязан от посивели снежни преспи.

Наемниците бяха пристигнали предния ден с обикновен пътнически полет до Ла Пас и се бяха събрали на летището. Толанд се бе погрижил за няколко камиона, с които да ги откара до подножието на Андите. От там ги поведе пеша по планинските пътеки.

Толанд чу, че някой се движи зад него. Предполагаше, че е Фолкнър, неговият сержант, и наистина миг по-късно Фолкнър го чукна лекичко по рамото.

— Ендрюз получи съобщение по сателита. В момента го записва.

Толанд изви глава и погледна през рамо към гъстата джунгла. Ендрюз се бе настанил до едно дърво и работеше със сателитния приемник, тяхната единствена връзка със света.

„Май няма време за това“ — рече си Толанд, дочул шум откъм далечния край на пътеката. Той насочи вниманието си към предстоящото. Чуваше се потракване на недобре прикрепена екипировка, дори откъслечни фрази от приглушени разговори в мрака.

Ето че се появи и водачът. Какъв глупак, дори използваше фенерче без червен филтър, за да си осветява пътя! Изглеждаше като голям прожектор в окулярите на прибора за нощно виждане. Толанд нагласи настройката и потърси опашката на колоната.

Групата се състоеше от тринадесет мъже и две жени. Бяха въоръжени повече с лопати, отколкото с оръжия. Носеха и двама ранени на набързо пригодени от прътове и одеяла носилки.

Толанд свали очилата и ги пусна да висят на шнуровете. След това нагласи до рамото си приклада на своя автомат „Стърлинг“ и опря пръст на спусъка. С другата ръка стисна ръчката на дистанционния детонатор.

Мъжът с прожектора бе точно срещу него, когато Толанд изтегли ръчката към себе си. Осколъчната мина озари нощното небе с блясъка си, разпръсквайки на височина около метър сред групата хиляди невидими метални късчета.

Още не бяха затихнали писъците на ранените и Толанд откри огън, последван от останалите. Настъпи суматоха, неколцина от оцелелите, следвайки инстинкта си вместо обучението, побягнаха към склона и започнаха да драпат отчаяно по стръмнината.

— Сега — произнесе спокойно Толанд.

Не беше необходимо. Фолкнър си знаеше работата. Той натисна копчето на малкия радиопрекъсвач и на склона отсреща разцъфнаха разноцветни пламъци. Една след друга изригваха и останалите осколъчни мини, заровени от сапьора по стръмния склон.

— Хайде, да свършваме! — извика Толанд и се изправи.

Той си постави очилата и се огледа. Фолкнър зае позиция в другия край на района на засадата. Останалите наемници се разпръснаха и взеха да проверяват една по една жертвите. Изведнъж в мрака се разнесе изстрел — бяха открили оцелял сред труповете.

Толанд осветяваше лицата. Повечето бяха променени до неузнаваемост от куршумите и минните осколки.

Когато се добра до едно от телата, които бяха поставени на носилки, съзря женско лице, с широко отворени очи и увиснала долна челюст. Жертвата несъмнено е била хубава, с онази екзотична полуиндианска, полуиспанска красота, но сега бе опръскана с кръв и на една от бузите й имаше голям черен мехур. Толанд се доближи до другата импровизирана носилка. Тялото вътре бе в още по-трагично състояние. Голяма рана в главата, ужасно много тъмна кръв и няколко черни мехура, които почти скриваха лицето. Толанд се пресегна и разкъса отпред ризата. Гърдите на мъртвеца също бяха покрити с черни мехури.

— Строй се всички! — извика Толанд. — Да видим какво имате!

Наемниците се подредиха на пътеката пред него и започнаха да хвърлят всичко, което бяха намерили. Съвсем скоро пред краката на Толанд се оформи купчина от завити в найлон пакети.

Толанд разряза един от пакетите с нож. От дупката се стече бял прашец. Кокаин.

— Мамка му — изруга ядно Толанд и погледна към Фолкнър. — Не е това.

Фолкнър повдигна рамене.

— Казаха ни да причакаме всички, които минават по пътеката, и да търсим метална кутия. Сега какво ще правим?

Толанд посочи на изток, към другия край на прохода.

— Ще продължим с плана.

Патрулът пое към бразилската граница.

 

 

Търкот се върна при „Оспрея“. Беше оставил капитан Милър да отговаря за базата „Скорпион“. Освен телата в прозрачните цилиндри, нямаше почти никакви други следи, свързани по един или друг начин със СТААР. Откриха стая с компютри, която изглежда бе предназначена за команден център, и Търкот нареди да демонтират твърдите дискове и да ги пратят за анализ в Зона 51.

От Милър също така се изискваше да извади поне едно тяло от цилиндрите. Задачата нямаше да е лесна, имайки предвид, че течността вътре бе замръзнала. Трябваше първо внимателно да я размразят, а едва след това да отделят тялото. Междувременно Търкот нареди на пилота да излети и да поеме в северна посока.

Веднага щом „Оспреят“ се вдигна във въздуха, той се замисли за новите открития. Съмняваше се, че ще намерят каквато и да било интересна информация на дисковете, но човек никога не знае. Особено, ако персоналът на базата я бе напуснал набързо, под заплахата от предстоящото нападение на „изтребителите фу“.

Загадката на СТААР си оставаше неразрешена. Поне в близките няколко дни.

 

 

— Майор Куин, говори охраната — разнесе се глас от миниатюрната слушалка в ухото на Куин.

Бюрото на Куин бе разположено на площадка, от която се виждаше всичко, което ставаше в Куба. Когато откриха, че двете тела на агентите от СТААР не са човешки, той бе наредил да затворят за външни лица Зоната, въпреки яростните протести на медиите, които се надяваха на нови сензационни разкрития.

Куин се почувства щастлив, след като се отърва от журналистите. Така и не можа да привикне с шумотевицата, след годините секретна работа в „Меджик-12“. Засега Вашингтон и КИСПП бяха единодушни, че историята със СТААР трябва да се пази в тайна и Куин им бе благодарен за това.

— Говори Куин — представи се той в малкия микрофон. — Докладвайте!

— Засякохме нарушител.

— Местонахождение?

— Всъщност, сър, той току-що премина през главния вход.

— Предайте го на местните власти — нареди раздразнено Куин.

— Настоява да се срещне с Лари Кинсейд или Лиза Дънкан.

Куин прехапа устни.

— Как се казва?

— Сър, отказва да ни съобщи името си. Но не е американец. Твърди, че идвал от Русия. От някаква организация, наречена Четвърти отдел.

— Доведете го веднага.