Робърт Дохърти
Мисията (24)

23.

— Ако грешиш, ще изгубим безценно време — произнесе Яков. Летяха над дъждовната гора, на североизток, право към брега.

— Готов съм да изслушам всяко друго предположение — рече Търкот. Той вдигна ръка. По кожата му се виждаше броеница от ситни черни мехурчета. Чувстваше ужасна, пулсираща болка в главата си. Единствената им надежда бяха думите на Балдрик, че в „Мисията“ разполагали с лек за страшната болест.

— Е, поне ще посетим Коро. Тогава ще се погрижа нито една от проклетите им сонди да не стигне предназначението си.

— По-добре да изгориш, отколкото да свършиш безславно — произнесе Търкот. Знаеше какво има предвид Яков. Нямаше по-опасен противник от войник от специалните части, изпратен на самоубийствена мисия. Не се съмняваше, че двамата с руснака ще успеят да обезвредят сондите, независимо от охраната, с която разполагаха на острова. Проблемът обаче беше, че Черната смърт щеше да продължава разпространението си из Южна Америка, а впоследствие и по целия свят.

— Какво означава това?

— Това е песен — обясни Търкот. — И значи, че е по-добре да си идеш с гръм и трясък, отколкото с хленч.

— С гръм и трясък, да. Това вече ми харесва.

— Според информацията, събрана от доктор Дънкан — продължи Търкот. — Дяволският остров е бил изоставен някъде в началото на Втората световна война. Поискала е от Агенцията за национална сигурност да направят сателитни снимки на острова, както и да потърсят плановете на сградата на затвора. Изглежда, че „Мисията“ използва местните постройки за своите цели. Като добавим, че Коро е в почти непосредствена близост, и че двата спътника са паднали в този район, вече не може да има никакво съмнение. Името Дяволският остров също съвпада с думите на сестра Анхелина. — Търкот кимна уверено. — Това е. Чувствам го.

— Дано си прав, приятелю — Яков посочи вляво. — Защото ако грешиш, там ще е последната ни спирка.

Ярко осветени от прожекторите, четири ракети „Ариана“ стърчаха върху четирите стартови площадки на Коро, тринадесет километра северно от настоящия им курс.

 

 

— „Седми“, тук „Орел Водач“ — лейтенант Микел отпусна бутона на предавателя и зачака. Намираше се в товарния отсек на МС-130, специално модифициран за изпълнение на бойни операции в тила на врага. Самолетът можеше да лети на минимална височина, следвайки гънките на местността и по такъв начин да избягва засичане от противниковите радари. В момента екипажът не изпитваше подобни затруднения, тъй като машината се носеше над Атлантическия океан, край бреговете на Южна Каролина.

Радиото изпращя и от говорителя отекна гласът на Дънкан:

— Тук „Седми“ от АНС. Слушам ви.

— Говори „Орел Водач“. Очаквам последни уточнения за операцията. Моля, потвърдете. Приемам. — Микел отново отпусна бутона.

— Потвърждавам изпълнение на „Директива 6-97“ на Агенцията за национална сигурност — разнесе се сред пукот от радиото. — Повтарям, имате потвърждение за изпълнение на „Директива 6-97“. Приемам.

— Разбрано, „Седми“. Край на връзката.

Микел отново включи микрофона.

— „Тигър Водач“, тук „Орел Водач“. Приехте ли потвърждението от „Седми“?

Отговорът дойде от двеста и петдесет километра в южна посока:

— Съобщението прието. Преминавам към изпълнение. Край.

— Успех. Край на връзката.

 

 

Лиза Дънкан изключи сателитния телефон. Намираше се на борда на скакалеца и летеше обратно към Зона 51. Беше надхвърлила правата си с разрешението за започване на военна операция на чужда територия. „Директива 6-97“ на Агенцията за национална сигурност й даваше подобни правомощия, но не и в мащаба, който възнамеряваше да разгърне.

— Госпожице, след шест минути ще стигнем Зона 51 — докладва пилотът.

— Благодаря ви — отвърна Дънкан. Тя се свърза с майор Куин и поиска да й осигури постоянна честота в САТКОМ за предстоящата операция на „Делта форс“.

 

 

Търкот и Яков седяха на два съседни клона на високото дърво. Кениън се намираше точно зад Търкот. Оттук се виждаха старите крепостни стени на френския затвор и океанският прибой в скалите отвъд него. Скакалецът ги бе спуснал в южния край на острова, на достатъчно разстояние от постройките, за да не ги забележат. Местността бе силно пресечена, покрита с гъста растителност. Затворът заемаше западната част и заедно с обкръжаващата го стена покриваше площ от около два акра. За не повече от половин час тримата достигнаха покрайнините му.

— „Мисията“ вероятно се е нанесла в стария затвор — промърмори Яков.

Търкот посочи надясно.

— На пристана има две корабчета. — Пристанът се намираше на километър и половина от затвора.

— Единият е патрулен катер — потвърди Яков, който разглеждаше полюшващите се съдове през бинокъл. — Руски са, от клас „Паяк“. Последните години продадохме доста такива. Сигурно ги използват за издирване и прибиране на спътници в океана. Другият е по-малък. — Той насочи вниманието си към затвора. — Зад стената се вижда хеликоптер.

Търкот извади чифт очила за нощно виждане от раницата си и ги постави.

— Така… часовои. Четирима на пристанището. Още няколко покрай стените и в дворчето. Около петнадесет. Мисля, че тук ударихме… как го казвахте… ударихме джакпота — засмя се Яков.

Търкот смъкна раницата от гърба си и извади сателитния предавател. Разгъна краката на триножника и нагласи чинията на антената към небето, след това постави декодера и слушалките. Още след първия тест-сигнал получи автоматично потвърждение от прелитащия горе спътник. След това свърза предавателя с малък портативен принтер и лаптоп. Докато го правеше, спомни си първите години от службата в пехотата, когато като свързочник мъкнеше на гърба си обемиста УКВ-радиостанция.

— Имаме връзка с Дънкан и Зона 51 — потвърди той накрая.

Принтерът внезапно оживя и рулото му започна да се развива.

— Разпечатка на моментното термално изображение на острова, направено от шпионски спътник КХ-12 — обяви тържествено Търкот. Той посочи две червени точки. — Това сме ние.

— Изумително — плесна с ръце Яков.

— Освен това си имаме компания — Търкот плъзна пръст по листа. — Тъмносиньото квадратче е другата стена на затвора. Тази сграда зад стената е пълна с хора. — На разпечатката се виждаха около дузина точки. — А това са часовоите по стените и край корабите.

Търкот се намръщи.

— Хеликоптерът също е в червено. Това означава, че двигателят е още топъл.

— Мислиш ли, че вече са доставили „пратката“ на Коро? — попита Кениън.

— Не зная — отвърна Търкот. — Да се надяваме, че не са успели. Според мен, щом катерите са тук, същото важи и за Черната смърт.

— И какво ще правим сега? — попита Яков.

— Ще почакаме малко, а сетне ще ги навестим.

— Направо ме сърбят ръцете да се захвана с онези ракети на Коро — произнесе с мрачна решителност руснакът.

— Хайде да започнем от тук — предложи Търкот.

 

 

Лиза Дънкан се чувстваше като въжеиграч. Не беше казала на никого, освен на Търкот, за участието на Копина в разрушаването на „Индевър“. Искаше да избегне официалната реакция както на този инцидент, така и на унищожаването на „Колумбия“ от щурмовия кораб. За не повече от половин час САЩ бяха изгубили две трети от космическия си флот и подготвящата се в момента совалка „Атлантис“ бе едничката им останала надежда.

След като пристигна в Зона 51, Дънкан слезе в Куба, за да координира действията на всички сили, които бе призовала на помощ. Майор Куин бе до нея, с безценните си военни познания и комуникативни умения.

Политическата обстановка не беше особено благоприятна за самостоятелни действия. Както прогресивистите, така и изолационистите бяха готови да използват всяко събитие в своя полза. В момента вниманието на всички бе съсредоточено върху Китай, заради ядрения взрив край Циан Лин и последствията от него. Но след като вече познаваше правилата на играта, Дънкан започна да се пита доколко всичко, което ставаше в света, бе резултат от действията на Водачите, на онези които чакат и на Наблюдателите.

Междувременно, Куин бе узнал от разузнавателните служби за разпространението на Черната смърт по горното поречие на Амазонка и за четирите ракети на Коро, които трябва да бъдат изстреляни през следващите шест часа.

 

 

— Там някъде трябва да разполагат с лаборатория, подобна на нашето Четвърто ниво — произнесе замислено Кениън.

— Ще я открием — обеща Търкот. Той завъртя глава, дочул тихо бръмчене от слушалките на сателитния предавател.

— Търкот — произнесе той в микрофона.

— Майк, говори полковник Микел. Летим според плана.

— Чудесно, сър.

Микел му предаде сателитната радиочестота, на която предстоеше да се свързват в хода на операцията, и позивните сигнали на участващите страни.

Търкот превключи от телефона на далеч по-безопасния предавател.

— „Орел Водач“, тук „Вълк Водач“. Приемам.

Отговорът от Микел дойде незабавно.

— Тук „Орел Водач“. Продължавай. Приемам.

— Разбрано, държим затвора под наблюдение. Основна задача — да открием вътре средство за борба с вируса на Черната смърт. Така че предупредете хората ви да внимават кого застрелват и какво вдигат във въздуха. Приемам.

Последва кратка пауза преди следващото обаждане.

— Разбрано. Край.

Търкот знаеше, че войниците от „Делта форс“ нямат представа по чие нареждане са тук. Дори и да знаеха, че всичко е негова идея и е реализирано с помощта на сравнително ограничените пълномощия на Дънкан, едва ли щяха да възразят — имайки предвид особеността на задачата и изключителните обстоятелства. Така или иначе, не само в специалните части, но и навсякъде във въоръжените сили на Щатите разпространението на информацията в низходяща посока винаги бе свързано със строги ограничения. Целта беше вземането на решение да остане приоритет на ограничена група посветени, докато за изпълнителите оставаха само конкретни разпореждания.

— Ако наистина разполагат със серум, тръгнат ли, ще вземат и него — заяви Кениън.

— Защо смяташ така? — попита Търкот.

— Ами ако ти предстои да боравиш с отровни змии, няма ли да държиш под ръка комплект с противоотрови? — отвърна с въпрос Кениън.

 

 

Старши сержант Джилис даде знак на пилота.

— Пали машината, Корсън.

Пилотът включи двигателите. Хеликоптерът — ОХ-58, представляваше военна модификация на популярния „Бел Джет рейнджър“. Освен пилота, кабината побираше само още трима пасажери. Готвеха се за излитане от летище Сейнт Джордж в Гранада, където, като свръхсрочнослужещи от Седми корпус на специалните части, трябваше да са в постоянна бойна готовност, в случай че в района бъдат засечени наркотрафиканти. Фактът, че им предстоеше задача от друго естество, само караше Джилис да се чувства щастлив.

Четиримата бяха облечени еднакво — с черни комбинезони и маски, с отвори за очите, носа и ушите, очила за нощно виждане и комплект миниатюрни, плътно прилепващи слушалки и микрофонче, за постоянна връзка с другите членове на групата.

По навик Джилис си погледна часовника точно преди да излетят. Тъй като ОХ-58 бе най-бавният летателен апарат на групата, той стартираше пръв, макар да се намираше с двеста километра по-близо до целта, от приближаващия се вече по въздуха отряд „Орел“. Бяха получили инструктаж за предстоящата операция само преди няколко часа от свръзката им с „Делта форс“. Планът зависеше изцяло от точното взаимодействие между всички участници.

Докато се издигаха над пистата, Джилис хвърли поглед през рамо към двамата мъже, седнали зад него. Шартран и Джонс едновременно вдигнаха палци. Държаха автоматите си между краката, с насочени нагоре дула.

Джилис извади малка карта на района с вече изрисуван отгоре маршрут на полета. Отстрани, с черен флумастер, бяха изписани точните часове за пристигане до ориентирните пунктове по пътя им. Към горния край на картата бе прикачен хронометър. Джилис погледна отново часовника си, изчака минутната стрелка да достигне определената позиция, включи хронометъра и извика: „Потегляй!“ на пилота. Корсън премести ръчката напред.

 

 

Настанен удобно на седалката в товарния отсек на модифицирания МС-130, Микел правеше последен преглед на отварящия механизъм на своя десантен парашут. Не сваляше от главата си слушалките, свързани на честотата на САТКОМ. Останалите членове на групата също проверяваха снаряжението си.

До мястото на десанта оставаха час и четиридесет и две минути полет. Летяха над океана, което означаваше, че пилотите трябваше да разчитат на други средства за прикритие от радарите на противника. Ето защо радиооператорът на самолета, обучен за водене на електронна война, периодично подаваше дезинформиращия сигнал, че самолетът им е пасажерски авиолайнер, с курс към Рио де Жанейро. За щастие, по профил машината отговаряше на описанието.

Нещо изпука в слушалките и Микел почувства, че настръхва.

— „Орел“, тук „Ястреб“. Излетях и следвам определения курс.

Микел си погледна часовника: 8:44. Току-що от борда на американския крайцер „Ралей“, край бреговете на Панама, бе излетял хеликоптер ХХ-53 „Пейвлоу“. Всички участници се движеха по плана.

 

 

Търкот, Кениън и Яков седяха под дървото.

— Губим си времето — промърмори недоволно руснакът и изтри с опакото на ръката потта от челото си.

— Ще имаме само една възможност — произнесе Търкот. Разбираше защо Яков е нервен. С всяка измината минута Черната смърт покосяваше нови жертви. Със същите темпове намаляваше и надеждата за тях самите. — Ще го направим както трябва.

Търкот се загледа в стария затвор. Усещаше първите приливи на адреналин в кръвта си. Наложи си да запази спокойствие. Разполагаха с още малко време преди началото на операцията. Точно час и двадесет и пет минути.

 

 

В Зона 51 Лиза Дънкан разглеждаше последните снимки от Южна Америка, пратени току-що от Агенцията за национална сигурност. Общият брой на засегнатите села бе достигнал осем, всичките надолу по течението от Вилхена. Още шест в същата посока се отличаваха с множество червени точки, което означаваше, че заразата е стигнала и до тях. Последното селище се намираше на брега на самата Амазонка. Вече нямаше никакво съмнение, че до двадесет и четири часа болестта ще се разпространи по цялото долно течение на голямата река. Не беше изключено заразоносители вече да са стигнали в някои от големите бразилски градове.

Съсредоточили вниманието си върху Китай и онова, което ставаше там, медиите все още не бяха забелязали епидемията, макар в някои от вестниците да се бяха появили епизодични съобщения. Засега обаче никой не си даваше сметка за мащабите на бедствието, нито се предприемаха опити да се открие ваксина срещу Черната смърт. Но най-страшното от всичко бе, че до момента нямаше оцелели в нито един от засегнатите райони.

Тя се обърна към майор Куин.

— Излитам за Дяволския остров с един от скакалците. Ти поемаш командването тук. Ако не успеем да открием серум срещу Черната смърт, направи всичко възможно на Южна Америка да бъде наложена карантина.

Куин я погледна втрещено, но Дънкан нямаше време да обяснява или обсъжда решението си. Вече бързаше към асансьора.

 

 

Джилис хвърли поглед на индикатора за гориво. Бяха употребили около една трета от резервоара. Зърна долу малък морски фар и побърза да свери местоположението си с картата.

— Ориентир петнадесет, следвам курса съгласно разписанието.

Корсън кимна, но не проговори. Джилис отново надникна в картата.

— Десен завой. Намали, извий бавно наляво.

Корсън изпълни последователно нарежданията. Джилис не откъсваше поглед от хронометъра. До целта оставаха още четиридесет и пет минути полет.

 

 

Микел провери отново дали е разшифровал вярно. Току-що беше получил кодовата дума за преустановяване на операцията. Останалите членове на групата стояха по местата си. Заместникът му забеляза, че нещо не е наред и се премести до него. Наведе се и извика право в ухото на Микел, за да надвие шума от двигателите:

— Какво става?

— Току-що получих по САТКОМ заповед за спиране на операцията от главнокомандуващия Комитета на началник-щабовете.

Заместникът се плесна по челото.

— Мътните ги взели! Не е ли малко късничко за това? Група „Тигър“ вече подмина точката за завръщане. Нямат достатъчно гориво, за да се приберат в Гранада.

Микел бе разговарял на няколко пъти през последните дни с Дънкан и знаеше добре какво точно е заложено на карта. Повече от всякаква препоръка обаче тежеше фактът, че Майк Търкот й има пълно доверие. Но ето че сега някой в Пентагона бе надушил какво става и настояваше да дръпнат шалтера. Той включи микрофона.

— „Седми“, тук „Орел Водач“. Обади се.

— Тук „Седми“ в АНС. Говори Дънкан. Приемам.

— Току-що получихме от Пентагона заповед за прекратяване на операцията.

Последва кратка пауза.

— Полковник Микел, вече ви обясних каква опасност ни дебне. Щях да ви излъжа, ако ви бях казала, че разполагам с необходимите пълномощия, за да разпоредя изпълнението на операцията. Но също така смятам, че нямаше да получим подобно разрешение, преди да е станало твърде късно — ако въобще някой в правителството сметне за необходимо да го прави. Преди малко изгубихме две от совалките си, като едната стана жертва на предателство в редиците ни. Нямаме време да играем по правилата. Последните сателитни изображения сочат, че Черната смърт е тръгнала надолу по течението и е достигнала Амазонка. Смятам да потегля към вас на борда на един от скакалците и вероятно ще пристигна малко след началото на операцията. Оттук насетне ще поема пълна отговорност за всичко, което става там.

Микел се огледа. Хората му бяха готови за действие. Други два хеликоптера летяха към същата цел, без да разполагат с достатъчно гориво, за да се приберат обратно. Освен това на място вече ги очакваше Майк Търкот. На другата везна тежаха задълженията му като офицер от американската армия и неговата кариера.

— „Седми“, тук „Орел Водач“. Имам проблеми с радиовръзката. Вие сте единствената станция, която мога да приемам. Край.

— Разбрано — отговори Дънкан. — Желая ви успех. Ще се видим скоро.

 

 

— Да тръгваме — Търкот си свали слушалките за сателитна връзка и нагласи малката слушалка и микрофона за бойни операции.

Заедно с Яков и Кениън те се спуснаха надолу по хълма, оставайки под прикритието на джунглата, като се стараеха да се приближат максимално към стената. Последните десетина метра бяха покрити от ниски шубраци. Самата стена бе тухлена, висока около три метра.

Търкот гледаше към най-близкия от часовоите, които кръжаха по стената, когато неочаквано се разнесе нисък равномерен грохот и окулярите го заслепиха с ярка светлина. Той ги смъкна от лицето си и веднага откри причината: светлините вътре в лагера бяха запалени и сиянието им озаряваше всичко наоколо. Силуетите на часовоите се очертаваха на светлия фон. Пристанището също цялото бе осветено.

— Ще ги изпуснем — промърмори Яков, вдигна автомата и се прицели в часовоя.

— Почакай. — Търкот положи ръка на рамото му. — Още няколко минути.

 

 

На таблото на ОХ-58 се появи мигаща светлина. Джилис я погледна загрижено.

— Какво е това?

Корсън не откъсваше поглед от предното стъкло.

— Горивото намалява.

— Нали каза, че разполагаме с достатъчно, за да достигнем целта? Ще успеем ли, или не?

— Трябва да успеем.

— Трябвало! — Отговорът очевидно не задоволи сержанта.

— Успокой се. Индикаторът сочи, че горивото е намаляло, не че е свършило. Разполагаме с резерв за още двадесетминутен полет. Мисля, че ще стигнем.

— Дано си прав. — Джилис провери картата. — Това е двадесет и четвъртият ориентир. Последният преди целта. — Той погледна хронометъра. — Точно навреме.

 

 

Товарната рампа се спусна и отвън нахлу хладен въздух. Полковник Микел застана в редицата от парашутисти. До скока оставаше една минута. Микел не откъсваше поглед от червената светлина над рампата. Пое си няколко пъти въздух с пълни гърди. Светлината стана зелена и парашутистите започнаха да скачат.

Когато се озова във въздуха, Микел разпери ръце и крака, стараейки се да заеме максимално стабилно положение. Едва го постигна и дойде време да издърпа отварящото въже. Куполът на парашута разцъфна над главата му и ремъците го дръпнаха рязко нагоре.

Микел се огледа. Останалите членове на отряд „Орел“ бяха разпръснати под и встрани от него. Той завъртя кормилните въженца и ги последва.

 

 

Островът бавно изплува върху светлочувствителния монитор на вертолетния пулт. Корсън издигна машината за финалното захождане към целта.

— Затворът свети като коледна елха — промърмори той.

В слушалките на сержант Джилис сред пукот се разнесе гласът на Търкот:

— „Тигър“, тук „Вълк“. Чух, че наближавате. Обстановката е според предварителния план. На площадката при южната стена е паркиран противников хеликоптер. Край.

Корсън изви машината така, че да заобиколят брега на острова и да го доближат от юг.

 

 

Шумът от перките на хеликоптерите вече се чуваше съвсем ясно. Търкот извади двуостра, назъбена кама от калъфа на колана си. Изправи се бавно, замахна и запрати добре балансираното острие. След това спринтира към стената, още докато камата пореше въздуха.

Острието се заби в шията на застаналия на стената часовой. Войникът сграбчи окървавената дръжка, изпускайки оръжието си. Олюля се, падна на колене и бавно се свлече.

Търкот достигна стената, скочи нагоре, сграбчи щръкналия над ръба крак на падналия часовой и го дръпна върху себе си. Яков се озова до него, стисна още съпротивляващия се войник и завъртя рязко главата му, довършвайки започнатото от Търкот. След това захвърли тялото в шубраците.

Търкот се изправи, не без усилие помогна на Яков да се изкатери по стената и след това се вкопчи в протегнатата ръка на руснака. Накрая двамата издърпаха Кениън.

Останаха да лежат върху плоската част на стената, докато се оглеждаха и си поемаха дъх. Централният корпус беше само на десетина метра от тях. В него бяха разположени административните помещения и две крила с килии.

Търкот забеляза още един часовой, на отсамната страна на сградата, върху стената. Войникът държеше в ръцете си готов за стрелба автомат.

Търкот запълзя по стената, следван от Яков и Кениън. Шумът от вертолетните перки от юг отново се усили и привлече вниманието на часовоя.

 

 

Бръмченето на вертолета не само привлече вниманието на охраната, но прикри напълно десанта на група „Орел“, чиито членове се приземиха безшумно върху покрива на сградата. Микел беше последният човек в десантната формация. Хората му се спускаха един по един право върху целта. Когато дойде неговият ред, той сгъна леко колене и удари с подметки асфалтираната платформа, а куполът се разстла зад гърба му. Двама от първите парашутисти вече поставяха взривни заряди на вратата, която водеше надолу.

Микел вдигна глава, когато малкият ОХ-58 прелетя над тях и продължи в южна посока, след това направи рязък завой, заслепявайки с прожектора си часовоите и изненадващо се спусна върху вертолетната площадка. Един от парашутистите вдигна палец, сочейки, че зарядите са готови, но Микел му даде знак да изчака.

 

 

Плъзгачите на машината опряха в бетонната площадка. Двама от часовоите тичаха към кабината, опитвайки се да идентифицират екипажа. Корсън внезапно изтегли ръчката и подаде допълнително газ. Перките се завъртяха с оглушителен грохот и войниците отвън неволно наведоха глави.

В този момент Джонс и Шартран отвориха своите врати и повалиха противника с точни изстрели на снабдените със заглушители оръжия.

— „Тигър“, двама премахнати — докладва по радиото Джилис и изскочи навън. Джонс и Шартран вече тичаха към главната врата на сградата. Корсън остана в кабината, с ръце върху ръчките за управление и зареден автомат в скута…

 

 

Микел даде сигнал да взривят вратата. Последва кратък блясък и приглушен взрив. Бравата отскочи встрани, парашутистът изрита вратата и един по един хората на Микел се промушиха вътре. Спуснаха се надолу по стълбите и се разделиха на етажната площадка. Четирима поеха към лявото крило, останалите шест се заеха да проверяват дясното. Едва приключиха с първите няколко килии, когато зловещ рев откъм източното крило им подсказа, че защитниците на сградата са се пробудили. Някой използваше тежка картечница.

 

 

Търкот се промъкна през входа за приземния етаж, който се оказа неохраняван, и зае позиция отстрани, изчаквайки Яков и Кениън да се залепят зад него.

— Търкот, източното крило — произнесе той в микрофона и двамата с Яков пристъпиха едновременно във вестибюла. Нечия фигура се изпречи на пътя им и Яков я повали с кратък откос. В този миг картечница забълва равномерно и оглушително вляво от тях.

 

 

Джилис натисна няколко пъти последователно спусъка на своя едрокалибрен автомат.

— „Тигър“, един свален, фоайето на първия етаж, централния корпус.

Той завъртя дулото малко вляво, към отворената врата, зад която се подаваше полуоблечен войник с пистолет в ръка. Докато натискаше спусъка, Джилис различи очертанията на втора фигура зад първата. Решил да приключи наведнъж с всички проблеми, той задържа натиснат спусъка и премести бавно дулото първо върху вратата, а сетне и към стената зад нея.

Специално подсилените 5,56-милиметрови куршуми със стоманени връхчета раздробяваха като сирене тухлената стена и проникваха право в спалното помещение. Джилис продължи в същия дух, докато изстреля всичките сто патрона на диска, след това презареди с нов магазин и се огледа.

— „Тигър“, приключих със спалното помещение на първия етаж.

Той завъртя оръжието вляво, където откъм източното крило тичаха две фигури.

— Свой, свой, тук „Вълк“ — извика Търкот и размаха ръце. Той огледа фоайето. В единия край се виждаше масивна двукрила врата. — Ето там! — Спомни си плановете, които му бе показала Дънкан — зад тази врата се намираха единичните килии и карцерът.

Търкот пръв доближи вратата, следван от Яков, Кениън и Джилис, а отзад идваха и останалите. Джилис залепи пластични експлозиви на всяко от крилата, сетне всички се отдръпнаха и той ги взриви.

— Живи ни трябват! — извика Търкот, забелязал, че Джилис се готви да си проправи път с картечна стрелба. Той го избута встрани и се заспуска по извитата стълба. Долу пътят му бе преграден от тежка желязна врата, върху която бяха изписани предупреждения на няколко езика. Всичките съобщаваха за опасност от биологично заразяване.

Зад него се струпа цяла група войници, начело с полковник Микел.

— Майк! — извика той, забелязал Търкот. — Прочистихме крилата. Хората ми проверяват за противници отвън, но мисля, че държим нещата в свои ръце.

— Сър, трябва да влезем вътре — посочи Търкот.

Микел се извърна и извика да доведат сапьора.

Този път вместо експлозиви, специалистът извади метална тръба и я монтира върху триножник така, че да сочи към центъра на стоманената врата. Търкот знаеше, че вътре в тръбата е поставен кумулативен снаряд, способен да развива висока температура при сблъсък с метална преграда.

— Всички под прикритие! — извика сапьорът, веднага щом приключи с подготовката и Търкот не чака второ подканване. Той дръпна Кениън зад близкия ъгъл. Последва мощна експлозия. Когато отново надникна зад ъгъла, Търкот установи, че в средата на металната преграда зее отвор с диаметър около метър и двадесет.

— Почакайте да изстине — предупреди ги сапьорът, докато приближаваха вратата.

Търкот метна една дъска върху долния край на отвора и от дървото се заизвиваха струйки дим. Той откачи от колана си заслепяваща граната и я метна вътре. Последва я, щом чу експлозията, като се хвърли с главата напред, пързаляйки се по дъската.

Веднага щом се озова от другата страна, той се претърколи и приклекна, с насочен напред автомат. Гледката на проснатите по пода тела, облечени в бели лабораторни костюми, го накара да замръзне. През следващите тридесет секунди не се случи нищо. Търкот бавно се изправи и огледа обстановката.

Подземието бе реконструирано изцяло така, че да отговаря на представите за свръхмодерна биологична лаборатория. Но какво бе причинило смъртта на сътрудниците на „Мисията“? Дали вирусът на Черната смърт? Или някакъв непредвиден инцидент? В такъв случай защо часовоите отвън не бяха пострадали?

— Какво е станало с тях? — попита Микел, докато се промушваше предпазливо през отвора във вратата.

Търкот коленичи до най-близкия труп и го огледа. Беше виждал тези признаци и преди. В голямата галерия под миньорското селище на „Тера Лел“ в Етиопия.

— Премахнали са ги онези, на които са служили — обясни той. — „Мисията“ прикрива дирите си. — Търкот преброи мъртвите. Бяха шестима на брой, всичките с бели дрехи. Лицата им бяха сгърчени от страшната агония. Хемщад — нацистът от Дълси — не беше сред тях.

Върху лабораторните плотове бяха подредени различни прибори, както и няколко мощни компютъра. Междувременно Яков се беше заклещил в отвора и пръхтеше, опитвайки се да преодолее съпротивлението. Дори не забеляза, че в рамото му се бе забило извито и нагорещено желязо от ръба. Кениън го избута вътре и го последва.

— Да не закъсняхме? — попита руснакът.

— Не зная — призна Търкот.

— Товарът, ето какво ни трябва! — каза Яков и изтича при двойната врата в другия край на помещението. Тук за тавана бе прикрепен повдигащ механизъм. Яков отвори вратата. Зад нея започваше тунел, а в пода бяха монтирани релси. На десетина метра по-нататък една самотна крушка осветяваше пътя.

Яков стовари юмрук върху каменната стена.

— Закъсняхме. Измъкнали са го!

Търкот се ориентира. Тунелът водеше в западна посока. Право към океана.

— Патрулният катер! — досети се Майк.

— Какво става? — обърна се той към Кениън. — Нещо тук да ти прилича на серум срещу Черната смърт?

Кениън дръпна вратата на един от големите фризери. Редове от стативи за епруветки — всичките бяха празни. Кениън четеше надписите върху стативите.

— Тук са били първите образци от вируса и серума!

Яков махна с ръка към тъмния вход на тунела.

— Нямаме време за губене. Трябва да ги настигнем. — Той се наведе, за да не удря глава в ниския свод на тунела и затича навътре.

Търкот се обърна към полковник Микел.

— Ще са ни нужни подкрепления на пристана. — Той се насочи към отвора, промуши се, стигна стълбището и затича нагоре, като викаше на войниците да му сторят път. Микел и Кениън го следваха.

Сержант Джилис продължаваше да охранява главното фоайе.

— Какво става? — извика той, когато Търкот изтича край него.

— Върви с мен — викна му Търкот през рамо.

Още щом излязоха на двора, погледът на Търкот се спря на малкия ОХ-58. Той изтича при пилота, стъпи на един от плъзгачите и му викна:

— Давай нагоре!

— Какво, по дяволите… — понечи да възрази Корсън, но млъкна, забелязал, че Джилис, Кениън и полковник Микел се качват отзад.

— Искам да ни откараш колкото се може по-бързо на пристанището — нареди му Търкот.

— Веднага! — подкрепи го от задната седалка полковник Микел.

Корсън кимна и изтегли ръчката към себе си. Двигателят изви на високи обороти. Машината се отдели от площадката и потегли нагоре.

— Осигурил ли си хеликоптер за изтегляне? — обърна се Търкот към Микел.

Полковникът кимна.

— ХХ-53 „Пейвлоу“. — Той си погледна часовника. — След минута ще е тук.

— Какви са му позивните?

— „Ястреб“.

Търкот се пресегна и включи предавателя.

— „Ястреб“, говори „Вълк“. Обади се.

 

 

Пилотът на ХХ-53 изслуша нарежданията на Търкот, след това забави скоростта и се наклони надясно така, че да следва западния бряг на Дяволския остров.

— Засякох плавателен съд — с големина на патрулен катер. Следва западна посока. На двеста метра от брега — докладва пилотът, който разглеждаше обекта върху екрана на светлочувствителната камера. Той се пресегна и завъртя камерата така, че да следи кораба. — Виждам и втори, по-малък съд.

— Спри патрулния кораб! — нареди Търкот.

Пилотът се намръщи. На борда разполагаше само със сдвоена 7,62-милиметрова многостволна картечница.

— Разбрано, сър.

Той увеличи скоростта, завъртя се рязко и се спусна в пикиращ полет, като същевременно предаде на своя мерач да бъде готов за стрелба.

На двеста метра от целта мерачът откри огън. Електрическият механизъм задвижи лентата с патрони през затвора, разположените в кръг цеви се завъртяха, бълвайки огнена завеса със скорост от сто куршума в секунда. Върху покрива и надстройките на патрулния кораб заподскачаха облачета от трески и отломъци.

Секунди по-късно корабът отвърна на огъня. От борда му се издигна ракета „земя-въздух“ и се насочи право към изхвърлящата газовете тръба на вертолета.

— Ракета по курса! — извика пилотът и изви светкавично вляво, право срещу приближаващата ги заплаха. Това бе единственият начин да намали топлинното излъчване, което привличаше главата на ракетата.

Ракетата профуча вляво от него, разминавайки се на сантиметри с корпуса.

Следваха я още две.

Пилотът успя да ги забележи, но знаеше, че този път няма да успее да им се изплъзне. И двете бяха засекли топлинната вълна на двигателя.

След няколко секунди вертолетът се превърна в ярко сияние в небето.

 

 

Търкот също забеляза взрива в мига, когато техният ОХ-58 се издигаше над стените на затвора.

— Дявол да го вземе! — изруга полковник Микел.

 

 

Яков дочу шум отпред. Бяха гласове, които разговаряха на немски. Тунелът продължаваше да се стеснява и ширината му сега бе само два метра. Таванът също се беше снижил до такава степен, че се наложи да върви приведен. Подът се спускаше постепенно към океанската повърхност.

Той забеляза отражение от някакъв метален предмет на петдесетина метра по-напред и ускори ход.

 

 

— Какво да правя сега? — попита Корсън. В гласа му се долови тревога. Току-що бе видял с очите си какви са възможностите на слабовъоръжен вертолет срещу патрулния катер от клас „Паяк“.

Една червена лампичка не спираше да мига на таблото.

— Това пък какво е? — попита Търкот.

— Горивото е на свършване — обясни Корсън. — Имаме за около минута-две полет.

На Търкот му бяха нужни само десет секунди, за да ги осведоми за плана си.

 

 

Рязък, неприятен глас попита на немски кой е там.

Яков бе опрял приклада на автомата в рамото си. Различаваше две фигури и нещо металическо на релсите пред тях. Той дръпна спусъка последователно два пъти. И двете фигури се строполиха.

Яков продължи надолу, но спря, когато доближи металния предмет върху релсите.

Беше инвалидна количка, в която седеше сбръчкан, гологлав старец.

 

 

Корсън насочи вертолета право към монтираната на борда на катера ракетна установка. За да избегне първата ракета, той изстреля няколко сигнални ракети. Разстоянието между „Паяка“ и вертолета се скъсяваше бързо, въпреки че катерът вече бе набрал скорост.

— Внимавай, ще изстрелят още една! — предупреди го полковник Микел.

Корсън вдигна ръка и дръпна една от най-долните ръчки. Двигателят заглъхна и в кабината се възцари зловеща тишина.

Палубата на катера се озари от ярка експлозия. Втората ракета се издигна във въздуха, но лишена от инфрачервена диря, по която да се ориентира, полетя встрани.

Вертолетът губеше височина плавно, перките му продължаваха авторотацията под въздействие на възходящия поток въздух. Корсън полагаше отчаяни усилия да държи машината под контрол или поне да управлява прогресиращото им падане.

Успя поне донякъде, защото вертолетът се плъзна над водата и се вряза право в една от надстройките на катера. Перките му се разтрошиха в мачтите, а плъзгачите се огънаха от удара и корпусът се свлече на палубата, наклонен наляво.

 

 

— Генерал Хемщад — прошепна Яков, опрял дулото на своя автомат в слепоочието на стареца.

— Кой сте вие? — попита Хемщад на немски.

— Къде е серумът?

За своите осемдесет години генералът изглеждаше изненадващо младолик. Ръцете му стискаха дръжките на инвалидната количка, а долната част на тялото му бе покрита от одеало.

— Ти си руснак — произнесе Хемщад. — Познах те по акцента. Руска свиня. През войната такива като теб ги унищожавах!

— Да, зная — отвърна с неочаквано спокойствие Яков. — Къде е серумът?

— Не е тук.

 

 

Корсън беше мъртъв, премазан от таблото за управление. Търкот бе скочил на палубата малко преди сблъсъка. Още докато се изправяше, забеляза да пълзят към него трасиращи откоси. Преметна се вляво и се озърна.

Изправен върху останките от вертолета, сержант Джилис косеше всичко наоколо със скорострелния си автомат. Рамото му се тресеше равномерно от отката.

Джилис се завъртя първо вляво, после вдясно. За няколко секунди пусна пет откоса от по двадесетина куршума, преди самият той да бъде ударен в челото. Тялото му се строполи назад върху полковник Микел, който беше затиснат от изкривения скелет на кабината.

По това време Търкот вече бе пропълзял до парапета, откъдето имаше добра видимост към мостика. Той се прицели и повали зад борда мъжа, убил Джилис. Стреля още няколко пъти в предното стъкло на мостика, сетне извади заслепяваща граната и я метна вътре. Изкатери се по тясната метална стълба и прескочи прага. Вътре имаше двама души, притиснали очите си с ръце, напълно заслепени от блясъка.

— Не мърдай! — изрева Търкот, макар да се съмняваше, че могат да го чуят.

Единият от мъжете посегна към кобура си и Търкот го простреля. Вторият използва възможността и се пресегна към една ръчка на таблото.

— Не пипай! — предупреди го Търкот.

Пръстите на мъжа стиснаха ръчката. Търкот стреля, куршумите попаднаха в рамото и ръката увисна безпомощно. Мъжът обаче не се предаваше. Той опита да достигне ръчката с лявата си ръка. Търкот стреля отново, този път право в гърдите. На лицето на ранения разцъфна налудничава усмивка. Той изтегли ръчката към себе си и в този момент Търкот го гръмна между очите.

След това изтича при таблото. На един от цифровите дисплеи се виждаше часовник, който отброяваше равномерно секундите в обратна посока. В този момент цифрата „98“ се смени с „97“.

 

 

Яков свали малко дулото и го опря в гърдите на стареца.

— Къде е серумът?

— Замина.

— Знам. „Мисията“. Къде са?

Хемщад се усмихна.

— Тези… както ги нарече… отпътуваха отдавна. Никога няма да ги намерите.

— Кои са те?

Хемщад само поклати глава.

— Няма да го разбереш. Бас държа, че си нямаш никакво понятие какво става. Какво е ставало от епохи насам. Няма нищо общо с онова, което са ти казвали в училище.

— Те ви помагаха в концентрационните лагери през време на Втората световна война, нали?

— Да са ни помагали? — Хемщад се изсмя. — Те изобретиха лагерите. Ние им помагахме. Нямаш представа…

Яков заби дулото в мършавите гърди на стареца.

— Щом нямам, ти ми разкажи!

Смехът на немеца отекна надалеч в тунела.

— Да не мислите, че постигнахте нещо тук? Дори не успяхте да ни спрете. Разкрили сте плановете ни за сондите? Те вече не струват пукната пара̀! А твоят така желан серум ще го излеят в морето!

 

 

Търкот прекоси мостика, слезе от другата страна и се затича към кърмата. Тук съгледа няколко пластмасови контейнера, завързани с въжета. Кениън вече беше при контейнерите.

— Имаш една минута — извика Търкот.

— Какво?

— Корабът ще избухне точно след минута.

Кениън отключи бравите на първия контейнер. Вътре, в ложе от стиропор, беше положен лъскав метален цилиндър.

— Това е разпръсквател за спътниците — обясняваше Кениън. Той се наведе над следващия контейнер. В него също имаше разпръсквател.

— Тридесет секунди — Търкот си даваше сметка, че взрив с подобна мощност ще бъде в състояние да го убие дори и във водата.

Кениън пропусна следващите няколко контейнера, които бяха със същите размери.

Петият бе по-малък от останалите. Кениън вдигна капака. Отдолу бяха наредени стъклени епруветки с гумени тапи.

— Черната смърт? — попита Търкот.

Кениън извади една епруветка и прочете надписа.

— Да.

Той отвори следващата кутия. Присви очи към надписа и кимна.

— Отново.

Търкот вдигна глава. Над катера се спускаше скакалец. Слушалката в ухото му проговори — съобщаваше за пристигането на Дънкан. Той смъкна микрофончето пред устните си, за да я информира за обстановката.

Още две кутии с Черната смърт.

— Двадесет секунди! — извика Търкот.

Оставаше само една кутия.

— Хващайте се за товарната мрежа! — нареди Търкот, когато скакалецът се озова над тях. Кениън и полковник Микел подскочиха.

Търкот сграбчи с една ръка последната кутия, а с другата се вкопчи за полюшващата се отгоре мрежа.

Ръката му едва не излезе от ставата, когато скакалецът се издигна рязко нагоре. Точно под краката му страхотна експлозия превърна патрулния катер във вулкан от пламъци и отломки.

 

 

— Ще ти разкрия нещо, само за да ти покажа размерите на твоето невежество — говореше с тих, зловещ глас Хемщад. — Хиляда деветстотин и осма година. Тунгуският край. Голямата експлозия. Мислиш си, че знаеш какво я е причинило, нали? Дори собствените ти управници са го скрили от теб. А се хвалиш, че си от Четвърти отдел. Наивен си като дете.

Яков забеляза, че дясната ръка на стареца бе изчезнала под одеалото. Той се наведе и дръпна покривалото от краката му. Ръката потръпна и се отпусна. От кльощавото бедро на стареца стърчеше малка спринцовка. Когато вдигна глава, очите на Хемщад вече се бяха изцъклили.

 

 

Скакалецът се спусна плавно върху площадката в двора на затвора. Едва опрял крака долу, Търкот разтвори пръсти и се строполи в пълно изтощение. Все още притискаше към гърдите си последната кутия.

Лиза Дънкан се подаде от горния люк.

— Майк… какво ти е?

Търкот нямаше сили да отговори. Само побутна към нея кутията. С периферното си зрение зърна Кениън, който се надвеси и вдигна капака. Още епруветки, в стройни редици. Ученият извади една от тях и я вдигна към светлината.