Робърт Дохърти
Мисията (13)

12.

На борда на „Спрингфилд“ сред екипажа цареше напрегнато очакване. Трите „изтребители фу“ кръжаха наблизо в бойна готовност. Капитан Форстър бе готов да чака, докато се изчерпят запасите от кислород — които щяха да стигнат за два месеца — преди да предприеме каквито и да било рисковани постъпки. Беше запознат със съдбата на „Пасадена“ и нямаше никакво намерения да я споделя преждевременно.

По-лошото бе, че освен него, решението можеше да бъде взето и от политиците, а за капитан Форстър те не бяха извор на мъдрост. Ако оставеха на адмирал Полдън, той сигурно щеше да засипе Великденския остров с ядрени удари, докато го потопи.

 

 

На Великденския остров тялото на Кели Рейнолдс бе преустановило почти всички свои функции, оставяйки се на волята на стража. Умът й обаче оставаше буден. Все още виждаше различни картини, сцени от миналото.

Най-голямата от всички статуи, висока над двадесет метра и тежаща поне двеста тона, лежеше сред още четиристотин други недовършени статуи на склона на Рано Рараку. Ала вече нямаше кой да я вдигне, за да предупреждава.

Последният Човек-птица бе нарушил закона. От морето бяха пристигнали непознати. Идеха от там, откъдето изгряваше слънцето, без да се боят от подредените на брега моаи. Слязоха, разговаряха с Човека-птица, сетне си тръгнаха. А той изчезна в една от цепнатините на Рано Као. Нямаше го цели пет дни, а когато се появи отново, сред хората настъпи разцепление — едни, които още помнеха защо са тук, се опълчиха срещу другите — съзаклятници, готови да последват човека-птица.

Последните се заеха да събарят статуите, а първите се нахвърлиха върху тях. Започна истинско клане и тогава дойде Черната смърт и покоси всички — от двете страни. И така стана, че островът бе обезлюден, а вятърът заличи надписите от камъните и разпиля по склоновете на планината плочиците ронго-ронго.

 

 

Водачът Паркър включи компютъра и провери електронната си поща. Имаше само едно писмо и той знаеше от кого е, тъй като адресът му бе известен на една инстанция.

Той премести мишката, за да отвори писмото на екрана и в този миг забеляза, че ръката му трепери. Опита се да овладее треперенето, но нервите му изневериха. В края на краищата, след значителни усилия все пак успя да отвори посланието и го прочете.

Уведомяваха го за промяна в разписанието. Нямаше обяснения за скъсяването на срока, нито пък бяха необходими. Заповедта бе категорична и неотменна. Паркър изпрати потвърждение.

 

 

Дънкан, Търкот и Яков се качваха по металната стълба към площадката за излитане, когато ги спря един моряк.

— Доктор Дънкан?

— Какво има?

Морякът й подаде компютърна дискета.

— Току-що го получихме чрез ИНТЕРЛИНК от Зона 51.

— Скакалецът скоро ли пристига? — попита Търкот.

— Да, сър. След пет минути.

— Ескортирайте пътниците до заседателната зала — нареди Дънкан.

Тя взе дискетата и тримата се върнаха обратно.

— Сега пък какво? — попита Търкот.

— Не зная — рече Дънкан, докато включваше лаптопа. Пъхна дискетата във флопито и погледна екрана. — Това е АВИ.

— Какво?

— Видеопрограма. От майор Куин. Получил я е от Харисън.

— Вашият загадъчен познат — произнесе басово Яков.

Отвън отекнаха стъпки, които спряха пред тяхната врата. В стаята влязоха двама души с униформи и знаци на ВИМИЗЗ. Последва припряно запознанство.

— Да чуем какво е станало — попита, без да се бави, Кениън.

— Нищо повече от онова, за което съобщих на полковник Кармен — обясни Дънкан и посочи Яков. — Нашият руски приятел смята, че става въпрос за нова версия на познатата от историята Черна смърт.

Норуард сбърчи вежди.

— Вярно, че чумата не е победена напълно — миналата година имаше кратък епидемичен взрив в Индия — но тя вече не е нелечимо заболяване. Можем да се справяме с нея. Освен това не е в състояние да убива толкова бързо, колкото изглежда от снимките, които получихме.

— Тогава сигурно е нещо, наподобяващо по действие Черната смърт — не се предаваше Яков.

— Нека погледнем видеопрограмата — вдигна ръка Дънкан. — Възможно е да получим допълнителни сведения. Вероятно е от Южна Америка.

Всички се извърнаха към екрана на компютъра и Лиза пусна програмата. Непознат мъж се подпираше на перилата на малък катер. Кожата му бе обсипана с черни мехури.

Мъжът се олюля, строполи се на колене и повърна черна кръв, а тялото му бе разтърсено от мъчителни конвулсии. На екрана се появи втора фигура, която държеше нещо в ръце. Болният мъж издаде странен, сподавен стон. Отново повърна кръв. Вторият го претърколи по гръб, избърса устата му с пръсти и пъхна вътре гумена тръбичка. Нещастникът повърна за трети път, сега вече цял фонтан, който премина през и покрай тръбата и обля лицето и гърдите на човека, който се опитваше да му помогне.

— Това е въздухопровод — обясни Кениън. — За да може да диша. Иначе ще се задуши от кръвта и повърнатото.

— Не носи нито маска, нито ръкавици — произнесе ужасено Норуард.

— Вижте ръцете му — посочи Кениън. — Същите черни мехурчета. В по-ранен стадий, но и той е заразен.

Мъжът натика гумената тръба в гърлото на падналия, извърна лице към обектива и произнесе безизразно:

— Казвам се Харисън.

Макар променен от миниатюрните говорители на лаптопа, Дънкан бе сигурна, че принадлежеше на непознатия, който й се бе обаждал.

— Това е Руиз — моят водач. Преди два дни се натъкнахме на едно запустяло селище, където всички бяха умрели от същото заболяване — Харисън посочи падналия човек. — Сега вече диша нормално, но е изгубил много кръв и е в шок. В действителност е обречен и аз не мога да му помогна с нищо.

От корема на Руиз долетя страшен, раздиращ звук, който се чуваше съвсем ясно в стаята.

— Какво беше това? — попита Търкот.

— Червата му — обясни Кениън.

Руиз разкриви мъченически уста и отвътре бликна нова порция кръв, примесена с разкъсани тъкани.

— Ето какво сме чули — продължи Кениън. — Вътрешностите му се разпадат.

Руиз отвори очи и се облещи в камерата. Търкот имаше чувството, че се опитва да проговори, но тръбичката му пречеше. От устата му продължаваше да шурти черна кръв. После главата му увисна назад и очите му се изцъклиха.

Цялото му тяло бе покрито със ситни кръвоизливи — кръв струеше от всички отвори. Харисън отново се показа пред обектива. Не изглеждаше особено впечатлен от мъчителната смърт на човека до него.

— Сега вече искате да ви покажа и останалото, нали?

Той се пресегна и извади от една чанта малък скалпел.

— Какво е намислил? — попита Яков.

— Добре, само така — мърмореше Кениън.

Харисън постави върха на скалпела под гръдната кост на Руиз.

— Кой е този човек? — попита Норуард.

— Не знаем — отвърна кратко Дънкан.

— Изглежда обаче е наясно с това, което върши — произнесе Норуард, докато всички наблюдаваха как острието на скалпела се плъзга надолу през податливата плът. Коремът на Руиз се оказа пълен с кръв и парченца от вътрешности. Харисън бръкна вътре и зарови пръсти сред разкашканите органи.

— Божичко! — Дънкан постави ръка на устата си. — Никога не съм виждала подобно нещо!

— Бъбреците са се разпаднали — обясняваше Харисън. Той изтегли нещо с цвят на урина. — Това е останало от черния дроб. Не зная какво точно е убило този човек, но искрено се надявам тези, които ме гледат, да са наясно.

Харисън се изправи, вдигна едно вълнено пончо и покри трупа. След това приближи ръцете си към камерата. Ясно се виждаха многобройните черни мехурчета.

— Моля ви, побързайте…

Екранът угасна.

Норуард огледа присъстващите и спря поглед на Кениън.

— „Ебола“?

Норуард знаеше, че съществуват три варианта на смъртоносния вирус: „Ебола Судан“, „Ебола Заир“ и „Ебола 3“. При „Заир“ смъртността наближаваше 90 процента, „Судан“ бе близко зад него.

— Не — отсече с уверен глас Кениън.

— Това е Южна Америка — разсъждаваше на глас Норуард. — Какво ще кажеш за „Боливийска треска“?

— Също не.

— Тогава „Венецуелски конски енцефалит“ прехвърлен на хора?

— Не. — Кениън чукна с пръст екрана на компютъра. — Къде е заснето това?

— Западна Бразилия, близо до границата с Боливия — отговори Дънкан. — Градът се казва Вилхена.

— Поставен ли е под карантина? — намеси се Норуард.

Кениън се засмя.

— Стига, човече, гледай реално на нещата. Ние сигурно сме първите зрители. Местните нямат никаква представа какво ги е сполетяло. Но трябва да призная, че човекът, който направи аутопсията, беше професионалист. Този Харисън несъмнено знае в какво се е забъркал. И е единственият, освен нас.

— Друг път виждал ли си нещо подобно? — попита го Норуард. Останалите очакваха напрегнато отговора.

Кениън вдигна рамене.

— Не съм видял кой знае колко, освен „адските пламъци“.

„Адските пламъци“ на жаргона на Института означаваше финалния стадий на пациент — носител на смъртоносно заразно заболяване.

— Възможно ли е да е „Ебола 3“?

— Съмнявам се — отвърна Кениън. — Но единственият начин да разберем е като отидем на място.

— Като отидем на място? — повтори като ехо Търкот. — И как, по дяволите, ще се предпазим да не пипнем същата болест?

— Взели сме защитни костюми — обясни Кениън. — Но да не губим повече време…

 

 

— Как се работи с това? — Че Лу посочи странния уред. Не искаше да разпитва Ло Фа за кървавите петна върху пулта.

— Не зная — поклати глава Ло Фа. — Виж, има написани инструкции. Май са на руски.

— На руски ли?

— Ами… носеха го руснаците, дето проникнаха в Циан Лин. Сетне китайците са им видели сметката и са го взели. Аз пък го взех от тях.

Ло Фа повика един от хората си, младеж с интелигентна физиономия.

— Можеш ли да четеш на руски? — попита го той.

Младежът кимна.

— А да боравиш с предавател?

Младежът плъзна пръст по металната табличка с инструкциите и помръдна с устни.

— Ще се справя — обяви накрая той. Извади малка сателитна чиния от брезентовата торба и я монтира върху триножник така, че да сочи нагоре. Включи я с кабел към предавателя, свали телефонната слушалка, прикачена към една от стените на прибора и я подаде на Че Лу.

— Можете да изберете номера.

— И само това? — попита учудено професорката.

— Ами така пише тук — рече младежът.

Че Лу се зае да избира внимателно номера, който й бе дал Търкот.

 

 

Лиза Дънкан глътна две таблетки „Ибупрофен“, в напразен опит да овладее пулсиращата болка в главата си. Пътищата им с Търкот отново се разделяха. Докато той, Яков и военните лекари отлитаха за Южна Америка, на нея й предстоеше да се завърне в слънчева Калифорния.

Едва преглътнала хапчетата и сателитният телефон зазвъня. Тя го извади от джоба.

— Дънкан.

Гласът от другата страна бе колеблив, говореше със силен акцент.

— Опитвам се да открия капитан Търкот.

— Кой се обажда?

— Професор Че Лу. Госпожице Дънкан, капитанът ми даде този номер в случай на нещо непредвидено.

Дънкан стисна здраво слушалката.

— Къде се намирате?

— На около пет километра от Циан Лин. У мен е бележникът на професор Нейбингър.

— А Питър?

— Погребахме го. С всички необходими почести.

Дънкан кимна тъжно. Дълбоко в себе си се бе надявала на чудо.

— Благодаря ви.

— Открих в бележника му много важна информация — продължи жената отсреща.

— Тайната на гробницата?

— Да, става въпрос за долната галерия, макар да не се обяснява какво има там. Останах обаче с впечатлението, че са тела на аирлианци. Говори се и за някаква енергия — енергията на слънцето.

— Рубинена сфера?

— О, не съм наясно. Пише, че за да се проникне в долната галерия, е нужен ключ.

— Какъв вид ключ?

— Не е ясно. Голяма част от текста е на старорунически, а аз не го разбирам. Възможно е този ключ да е някъде вътре, например в голямата зала със сандъците. Или се пази от стража. Думата „ключ“, както подчертава в последните си бележки професор Нейбингър, може да означава и код. Или поредица от знаци върху контролното табло.

Дънкан махна с ръка. Както винаги, нищо не беше ясно, когато ставаше дума за аирлианците.

— Можете ли да влезете в гробницата?

— Трудно, но не е невъзможно. Виж, излизането ще е проблем. Затова ще ми е нужна вашата помощ.

— Какво искате да направя?

— А какво можете да направите?

— Не много — отвърна мрачно Дънкан. — Вашата страна се е изолирала напълно от външния свят. Не е изключено втори опит за нелегално проникване на китайска територия да доведе до война.

— На всяка цена трябва да вляза — настояваше Че Лу. — Но затова ще ми е нужна помощ. Тук на моя страна има доста хора, които разчитат на вас.

Дънкан помисли малко, сетне отвърна:

— Ще направя каквото мога, но искам да съм честна с вас. То не е много.

— Благодаря ви, задето сте откровена с мен.

— А вие какво ще правите? — попита Дънкан.

— Дните ми са преброени — отвърна бавно Че Лу. — Искам да разбера какво се крие в гробницата, преди да си отида. Нека хората ми сами решават за себе си.

— Успех — произнесе Дънкан.

— Благодаря ви. Пак ще ви се обадя.

Връзката беше прекъсната и Дънкан се отпусна уморено назад. Болката в главата й бе по-силна от всякога, от таблетките нямаше никаква полза.

Някой почука на вратата на каютата. Човек от екипажа й подаде лист с напечатано съобщение. Двете совалки щяха да излетят по график, точно след осем часа.

Съществуваше ли някаква връзка между старта на совалките и изстрелването на спътниците на „Земя без граници“? Засега не виждаше такава, но не можеше да изключи подобна възможност. Информацията, че „Земя без граници“ е била тясно свързана със строежа и оборудването на биолабораториите в Дълси бе истински шок за нея. Досега обаче не бе успяла да изрови допълнителни сведения по въпроса.

Ами ако наистина на дъното на Циан Лин има втора рубинена сфера? Тя си спомни сферата, която бяха открили в подземната галерия в Етиопия — в миньорското селище на „Тера-Лел“. Оставена там от Артад, за да държи в шах Аспасия и да му попречи да се върне на Земята. Дяволски силна заплаха, наистина. Досущ като доскорошната доктрина за взаимно унищожение, поддържана от САЩ и СССР в годините на студената война. Само дето войната на аирлианците бе продължила хилядолетия.

Спусната в зейналата пропаст на грамадния подземен разлом, рубинената сфера можеше да предизвика верижна реакция в земното ядро, която щеше да доведе до разместване на тектоничните пластове и до пълно разрушение на цялата човешка цивилизация. Сценарий, също толкова страшен, колкото и ядрената зима.

Тя си спомняше и черния каменен обелиск, щръкнал като показалец насред пещерата, с изписаните отгоре китайски и старорунически текстове. Да, Че Лу беше права, сега тя и хората й наистина се нуждаеха от външна помощ.

Дънкан се свърза с няколко доверени хора в Агенцията за национална сигурност и помоли да държат под постоянно наблюдение не само района в Южна Америка, но и този около Циан Лин, и да й пращат периодични доклади, независимо дали съществува промяна в ситуацията. След това се обади във Форт Браг.

Ново почукване на вратата.

— Госпожице Дънкан, самолетът ви чака.

 

 

Търкот огледа вътрешността на скакалеца. Двамата лекари бяха свели глави и обсъждаха полугласно нещо.

— Специалисти — произнесе презрително Яков.

— Не можем без тях — рече Търкот.

— Да, едни забъркват голямата каша, а други после трябва да я оправят.

Централната част от скакалеца бе затрупана от пластмасови контейнери, други, по-големи, бяха прикачени от външната страна. Търкот се изправи, заобиколи купчината и приближи към двамата учени.

— Е, какво смятате? Причинителят вирус ли е?

Кениън кимна.

— Засега разполагаме само с данните от филмчето. Започнахме по метода на изключването, за да намалим максимално възможностите. Първо повръщането. Второ, масивните кръвоизливи от всички отверстия. Подобно нещо се среща при някои тежки вирусни инфекции. Но по-важното е да разберем какъв е пътят или механизмът на предаване. Така например при вируса на СПИН той е: телесна течност — кръв или сперма — контакт. Повечето смъртоносни вируси не се предават лесно. Причината е, че не са в състояние да издържат твърде дълго на ултравиолетово лъчение. Ето защо се разпространяват предимно чрез телесните течности.

— Може и да ви се стори глупаво — спря ги с жест Търкот, — но какво точно представлява вирусът? Вижте, аз съм войник, а вие сте специалистите. Ще ми се да имам поне някаква представа с какво си имаме работа.

Кениън го погледна замислено.

— Съществуват различни видове болестотворни микроорганизми. Двата основни са бактерии и вируси. Туберкулозата е бактериална инфекция, СПИН е вирус. Повечето хора ги смятат за малки същества, обявили война на човечеството, но в действителност те само се опитват да оцелеят. В някои случаи ние сме временен гостоприемник, в който те живеят и се размножават. — Кениън помисли малко и добави. — Освен това само бактерията е жива. Вирусът не е.

Търкот погледна към Яков и откри, че руснакът също слушаше внимателно.

— Бактериите — продължи Кениън — са живи клетки. Понякога ни създават проблеми, когато попаднат в телата ни и имунната защита реагира толкова силно, че причинява смъртта и на много невинни клетки. В други случаи причинителите на неприятности са самите бактерии. Холерата е типичен пример за това. Токсини от бактерията атакуват чревната стена, предизвиквайки тежка диария, която обезводнява организма до такава степен, че болният умира. Така причина за смъртта е един от страничните ефекти на холерния вибрион. При вируса е различно. Вирусът е генетичен материал — ДНК или РНК — в протеинова обвивка. Вирусите съществуват навсякъде, но за да се размножават, им е необходима жива клетка. В процеса на своето размножаване вирусът убива клетката гостоприемник. Повечето бактериални инфекции подлежат на лечение, въпреки че мутират лесно и проявяват нарастваща резистентност към стандартните методи в медицината, от типа на антибиотиците. Виж, противовирусните лекарства са малко. Най-добрата защита там е ваксинирането. Само че то е превантивна мярка, която се взема преди заразяването. С други думи, откриването на вида на вирусната инфекция у заболелия не помага особено, когато възможностите за лечение са толкова ограничени.

— Значи Харисън и всички останали заразени във Вилхена са обречени, така ли?

— Напълно.

— Колко още им давате? — попита Търкот.

Кениън поклати глава.

— Не зная. Съдейки по филма, това нещо действа невероятно бързо. Всъщност тъкмо този парадокс при вирусите е спасил човечеството от пълно унищожение. Колкото по-бързо един вирус унищожава своя приемник, толкова по-малко са шансовете да бъде разпространен. Ако вирусът действа за няколко часа, тази възможност е нищожна, ако работи подмолно с години — както при СПИН — тогава разпространяването му е широко. Но за да ви отговоря на въпроса точно, трябва да зная къде се е заразил този Руиз.

Търкот погледна през прозрачната стена на скакалеца. Вече се забелязваше бреговата линия на Южна Америка.

— Скоро ще разберем — произнесе той. Хрумна му нещо друго. — Черната смърт…

— Да? — подкани го Кениън.

— Казахте, че се разпространявала от мухи и плъхове, нали?

— И все още — кимна Кениън.

— Но самата болест откъде се е взела?

Кениън вдигна рамене.

— Съществуват милиони микроскопични организми. Те еволюират и се променят също като нас, само че го правят хиляди пъти по-бързо, защото продължителността на живота им е твърде кратка.

— Но има и лаборатории — като тези в Ирак, където хората създават сами подобни микроорганизми — за биологична война.

— Така е — кимна Кениън, но очевидно не разбираше накъде бие Търкот.

— Възможно ли е Черната смърт да е била създадена изкуствено?

Кениън се засмя.

— Но тя се е появила през Средновековието, когато основният начин на лечение все още е бил кръвопускането — за да излязат навън бесовете. И когато алхимиците търсели начин да превърнат оловото в злато. Няма начин с тогавашните средства да са създали Черната смърт.

— Забравяте нещо — вдигна пръст Търкот.

— Какво?

— Че аирлианците са на Земята от осем хиляди години преди появата на Черната смърт. Не смятате ли, че те са разполагали с необходимите средства, за да я получат?