Робърт Дохърти
Мисията (14)

13.

Още щом се показа на изхода на самолета, Дънкан почувства топлия калифорнийски вятър. В първия момент дори усети замайване. Не знаеше колко е часът, бяха пресекли толкова много часови зони. Тя се огледа. На запад Тихият океан се сблъскваше със скалистия бряг. Ванденберг се намираше на средата на пътя между Лос Анджелис и Монтерей. Освен полигон за ракетни изпитания, тук бе разположена и резервната стартова площадка на совалката. Площадката заемаше цялата територия между Дънкан и океана. Издигаща се на височина от 55 метра, совалката „Индевър“ вече бе прикрепена към ракетата-носител и външните горивни резервоари.

В мига, когато Дънкан спря погледа си на нея, над пистата отекна многократно усилен от високоговорителите глас:

„До старта остават шест часа и нула минути. Финалното отброяване е възобновено. Следващата планова задръжка е след три часа. Техниците от кулата да започнат предстартова проверка на външната обшивка. Готовност за прекачване на течно гориво.“

— Величествено, нали?

Дънкан се обърна. Шестима мъже и една жена я очакваха при опашката на товарния самолет, с който бе долетяла от „Стенис“. Носеха еднакви емблеми на лявото си рамо — полумесец и звезда, разделени от кама.

Мъжът, който я бе заговорил, пристъпи напред и подаде ръка. Беше висок, добре сложен, мургав, с обръсната до голо глава. Облечен бе с маскировъчен комбинезон, а под табелката с името му бе извезано „флотски тюлени“. Дънкан му подаде своята ръка и бе споходена от усещането, че я е пъхнала в менгеме.

— Аз съм лейтенант Осболд, командир на полета на „Индевър“.

— Лиза Дънкан — рече тя. — Съветник на президента.

Осболд се усмихна.

— Идвате да ни шпионирате. — Той се извърна. — Нека ви представя другите членове на екипажа.

Докато произнасяше имената им, хората пристъпваха напред.

— Лейтенант Дж. Г. Гоновър, заместник-командир.

Гоновър беше мършав, червенокос мъж, с превръзка на едната си ръка. Той проследи погледа на Дънкан и обясни небрежно.

— Дребен инцидент по време на тренировките.

— Старши офицер Ериксън е нашият оръжеен специалист.

Ериксън беше нисък и набит.

Осболд продължи нататък.

— Лейтенант Лопес, медик.

Лопес имаше испански черти и лъчезарна усмивка.

— Лейтенант Теръл, инженерен специалист.

Теръл имаше голям, закривен нос, тънки, стиснати устни и плешива глава. Той кимна на Дънкан, но не помръдна.

— Теръл вечно е потънал в мисли — обясни Осболд. — Много е недоволен от онова, което направи вашият приятел капитан Търкот с кораба-майка и щурмовите кораби и заедно със специална група от НАСА е подготвил система от мероприятия, за да ги върне към живот.

— Старши лейтенант Максуел, свързочен специалист.

Максуел също бе нисък, с червендалесто лице.

— И последният член на екипажа, госпожица Копина. Тя е от НАСА, наземен координатор. Няма да лети с нас.

Копина бе към тридесет и пет годишна, солидна на вид, с кафява, късо подстригана коса. По лицето й, вече покрито със ситни бръчици, нямаше никакви следи от грим.

— Госпожица Копина е специалист по всичко — произнесе усмихнато Осболд. — Ако не е тя, горе ще ни бъде доста напечено.

Дънкан завъртя глава и погледна совалката.

— Присъствали ли сте някога на изстрелване? — предугади мислите й Осболд.

Дънкан поклати глава.

— Впечатляваща картина. Вертикалният полет продължава близо шест часа. След това ще осъществим полюсно навлизане.

— Това какво е?

Копина се нае да отговори.

— Маршрутът ни от тук до установената орбита се различава от този в Кейп, тъй като стартовият пуск е ограничен в пределите между 201 и 158 градуса. Това измества орбиталната траектория с 14 градуса на север. Повечето хора мислят, че совалката лети право нагоре, но това не отговаря на истината. — Тя махна с ръка от океана към материка. — Земята се върти около оста си със скорост 1520 километра в час, в посока от запад на изток. Гледаме да се възползваме от това въртеливо движение при старта.

Дънкан не за първи път се запознаваше с тънкостите около извеждането на летателен обект на стационарна орбита, но предпочиташе да се престори на невежа. Така даваше възможност на хората около нея да се разкрият напълно.

— И сега какво? — попита тя накрая.

Осболд посочи микробуса, с който бяха дошли да я вземат.

— Време е да се заемем с предстартовата подготовка. И да се маскираме.

— Да се маскирате ли?

— Ами, да. Да сложим костюмите. Разполагаме със специални, тактически бойни скафандри. Наричаме си ги „кучки“. Без да се обиждате, разбира се.

— Никой не се е обидил — намеси се госпожица Копина. — Нека бъдат „кучки“.

— Мога ли да попитам нещо? — рече Дънкан, докато си закопчаваше колана.

— Нали затова сте тук? — подметна Осболд.

— Какво точно възнамерявате да правите в кораба-майка?

— Да го охраняваме.

— Да го охранявате? От какво?

Осболд вдигна ръце.

— Ей, чакайте, ние само изпълняваме заповеди. Наредиха ни да се скачим с кораба и да подсигурим вътре подходяща за дишане атмосфера.

— Това е трудна задача. В състояние ли сте да пренесете материала, който ще ви е необходим?

— Снабдиха ги със специални конструкции, свръхолекотени — обясни Копина. — Мисля, че ще се справят.

— И след това?

Осболд вдигна рамене.

— След това ще решава КИСПП. Предполагам, че ще се опитат да върнат кораба на Земята. Може би в Зона 51.

Дънкан го погледна учудено. Не й беше минавало през ума.

— А какво ще стане с „нокътя“?

— Екипажът на „Колумбия“ ще се погрижи за него. Докато бъде взето окончателно решение.

— Всичко това не е ли малко прибързано?

Неколцина от членовете на екипажа я погледнаха обезпокоено, сякаш бе прочела мислите им, но Осболд отговори уверено:

— Мисля, че ще се справим.

 

 

— От постовете докладваха, че околността е чиста — прошепна Фолкнър, притиснал с пръст миниатюрната слушалка в ухото си.

Толанд кимна, без да откъсва очи от открития участък от другата страна на границата. Двамата с Фолкнър лежаха в плиткия окоп, изкопан предната вечер. Толанд бе освободил останалите, оставяйки само двама души за подкрепление. И двамата бяха проверени, доколкото можеше да се има доверие в професия като тяхната. Освен това се бяха освободили от всички болни, а и парите щяха да са повече на глава. Бяха изпратили двамата да заемат по един пост на фланга и в тила.

В тишината отекна слаб, равномерен звук, който се приближаваше. Толанд веднага го позна — беше от автомобилен двигател. Десет минути след като го доловиха за първи път, на откритото място се появи опръскан с кал „Лендроувър“. Изглеждаше сякаш идва от доста далече.

— Мда, никак не е близо от града до тук — произнесе шепнешком Фолкнър, който явно си мислеше същото.

— Аха. — Толанд бе очаквал, че ще пристигнат с хеликоптер. Истинско изпитание беше да се пътува с кола из тези места на Южна Америка. Но може би от „Мисията“ се опасяваха, че тогава биха привлекли вниманието на американските служби за борба с производството и износа на наркотици, които отдавна държаха под око големи райони от страната. И най-вече следяха всички полети из въздушното пространство.

Джипът спря и отвътре скочиха двама мъже, въоръжени с автомати АК-47 „Калашников“. Третият, който бе облечен в черен парашутен комбинезон и се движеше малко по-бавно, слезе от предната седалка.

— Проклети нацисти — промърмори Фолкнър.

Мъжът бе висок около метър и деветдесет и имаше светлоруса коса. Дори от такова разстояние нямаше никакво съмнение, че притежава сини очи. Истински ариец, точно според представите на Третия райх.

Мъжът започна да разтоварва някакви сандъци от задната част на джипа, а двамата войници заеха позиции в края на откритото място.

— От нашите са — кимна Фолкнър, надушил в хората отсреща сродни души. — Защо те не го отведат там?

— Защото ние познаваме по-добре терена — отвърна Толанд, но въпросът беше напълно логичен. Всеки професионалист, снабден с карта, можеше да се ориентира из местността, независимо че я пресичаше за първи път. Нещо тук не беше наред.

Мъжът приключи с разтоварването. Двамата войници се върнаха в джипа, обърнаха обратно и изчезнаха в посоката, от която бяха пристигнали. Толанд почака, докато шумът от двигателя заглъхне напълно. Едва тогава кимна на Фолкнър.

— Чисто е — потвърди Фолкнър, който държеше постоянна връзка с постовете.

Толанд се надигна.

— Какво има в сандъците? — извика той.

Мъжът се стресна от внезапната им поява.

— Снаряжение — обясни той. Говореше с едва доловим акцент. Европеец, прецени Толанд.

— Отдръпни се назад — заповяда Толанд. Мъжът се подчини на разпореждането и той продължи: — Сега коленичи и опри глава в земята.

— Наистина ли е необходимо? — попита непознатият.

Отблизо кожата му изглеждаше неестествено бяла, като на човек, прекарал дълго време далеч от слънчевите лъчи. Толанд направи знак с дулото на автомата и мъжът неохотно коленичи в калта. Толанд доближи сандъците и ги огледа. Имаха заключалки и бяха подсилени отстрани.

— Как се казваш?

— Балдрик.

Фолкнър заобиколи от другата страна и го обискира. Не беше въоръжен.

— Можеш да се изправиш, Балдрик. Отвори сандъците.

— Не — каза мъжът.

Толанд направи няколко крачки и опря дулото в податливата плът под брадичката на Балдрик.

— Май не те чух. Я повтори!

— Не мога — произнесе със същия спокоен глас Балдрик. — Аз също изпълнявам заповеди. Не ви е разрешено да знаете какво има вътре.

— Грешен отговор — усмихна се Толанд.

— Добре, мога да отворя единия. И без това трябва да го направя, за да стигнем, закъдето сме тръгнали.

Толанд и Фолкнър се спогледаха и едновременно вдигнаха рамене. Толанд свали автомата.

— Отваряй каквото можеш.

Балдрик вдигна капака и извади отвътре лаптоп, от който висяха няколко кабела. Под него имаше малка, сгъваема сателитна чиния с триножник.

— Сателитна връзка? — вдигна учудено вежди Толанд. Беше доста по-модерна от тази, която Фолкнър носеше в раницата си.

— Не точно — отвърна Балдрик, докато разгъваше рамената на чинията.

Толанд пристъпи напред и отново тикна дулото на автомата под брадичката на Балдрик.

— Съветвам те да не го правиш никога повече! — озъби се Балдрик. — Инак ще се откажа от услугите ви, а вие може да забравите за парите. Освен това ще докладвам на „Мисията“, че сте провалили операцията. Не бих искал да съм на ваше място, ако се изпречите на пътя им. Онези типове не си поплюват, сега аз и снаряжението ми сме далеч по-важни от вашите изподрискани задници. Ясен ли съм?

Толанд отстъпи назад, стиснал устни. Зачака търпеливо, докато Балдрик свързваше компютъра със сателитната чиния.

— В лаптопа разполагам с подробна карта на местността, в която се намираме — обясни Балдрик. — Веднага щом се свържа със спътника, той оценява местоположението ни и същевременно задейства самонасочващото устройство на обекта, който търсим. След това ни изпраща точните координати.

Балдрик натисна едно копче на клавиатурата.

Две секунди по-късно върху електронната карта на екрана се появи мигаща точка.

— Там искам да ме отведете — посочи Балдрик.

Толанд огледа картата. Точката бе разположена сред хълмовете покрай границата с Бразилия. Теренът бе силно насечен. Той извади своята карта и я сравни с тази на екрана.

— Колко време ще ни отнеме? — попита Балдрик, докато прибираше компютъра и чинията.

— До там има поне четиридесет километра. Моите хора могат да го изминат за един ден. Дори по-малко.

— Хубаво — кимна Балдрик. — Някой ще трябва да ми помогне с багажа.

— Извикай другите — обърна се Толанд към Фолкнър. — Нещо против да зная все пак какво ще търсим? — попита той.

— Да, имам — отвърна Балдрик, докато си нагласяше раницата.

Толанд се усмихна, но Балдрик не го забеляза. Затова пък Фолкнър видя усмивката и по гърба му пробягнаха тръпки. И друг път беше виждал Толанд да се усмихва така и знаеше какво означава това.

 

 

— Това е — обяви пилотът.

Търкот погледна надолу през прозрачния под на скакалеца.

— Дявол да го вземе! — изруга полугласно той. Вилхена приличаше на изоставен град. Долу не се виждаше жива душа.

— Къде искате да кацна?

Търкот погледна въпросително Кениън.

— Ей там, на голото място в източния край на града — посочи Кениън.

— Сигурен ли си, че е безопасно? — попита Търкот.

— Не мога да кажа, докато не узнаем начина на разпространение на заразата. Ще вземем всички необходими мерки.

Скакалецът се спусна плавно, докато увисна само на половин метър над земята. Кениън и Норуард отвориха няколко сандъка и извадиха отвътре яркосини предпазни костюми.

— Всичките са еднакъв размер — обясни Кениън, докато подаваше един от костюмите на Търкот. Подаде му също качулка и голяма, тежка раница.

Търкот се напъха в костюма. Двамата с Яков си помогнаха при закопчаването. Отпред качулката бе снабдена с прозрачна лицева маска. Норуард мина да провери дали правилно са сложили костюмите и да им покаже как да свържат въздухопроводите от раницата с клапаните в костюма.

Търкот почувства свежия повей на въздух, когато Норуард отвори вентила на раницата. Точно пред устните му бе монтиран миниатюрен микрофон.

— С какъв запас въздух разполагаме? — поинтересува се той.

— За три часа. — Гласът на Норуард звучеше променено в слушалките.

Пилотът на скакалеца също си бе поставил качулка и кислородна маска. Той дръпна една ръчка и прикаченият отвън багаж се стовари на земята. Самият скакалец все още не бе докоснал площадката и се полюшваше на половин метър над нея.

Търкот се изкатери по стълбичката към горния люк и не без усилие се промуши през него. След това се плъзна по извитата външна стена, спря за миг на ръба и скочи на земята. Кениън и Норуард го последваха, накрая, след като затвори люка, към тях се присъедини Яков. Скакалецът незабавно се изви във въздуха, вдигна се на стотина метра и остана там.

— Норуард — разнесе се гласът на Кениън. — Двамата с Яков ще построите изолатора. — А аз ще потърся екземпляр.

Търкот се бе заслушал в равномерното бръмчене на резервоара в раницата. Никога досега не бе носил подобен костюм и можеше само да се надява, че функционира нормално. За миг пред погледа му се мярна зловещата гледка на почернелия труп от филма.

Кениън вече доближаваше първите къщи на града и той забърза след него. Зад тях Норуард и Яков отваряха един от големите контейнери.

Една прашна пътека минаваше през близката горичка. Търкот вече се беше запотил в костюма и усещаше как по гърба му се стича тъничка струйка.

Минаха покрай схлупена барака и Кениън надникна през вратата.

— Нищо — обяви той.

Продължиха по пътеката. От лявата страна се появи постройка от тухли. Градът постепенно изплува пред погледите им, следвайки извивката на реката. Не беше голям, дълъг приблизително три километра и широк около един, построен върху територия, извоювана от джунглата. Търкот предполагаше, че обитателите му не надхвърлят пет хиляди души.

Кениън доближи входа на една сграда, на който бе окачен чаршаф и го дръпна встрани.

— Открих трупове — докладва той.

Търкот го последва вътре. Телата бяха шест на брой. Всичките бяха покрити със засъхнала кръв. Търкот погледна към Кениън, но не можа да различи чертите му зад запотената маска.

— Никога не съм виждал подобни симптоми — заяви Кениън, докато коленичеше до един от труповете. Беше на жена. — Прилича на „Ебола“, но обривите са различни. — Ученият плъзна скритата си в ръкавица ръка по кожата. — Ето тези мехури, с черното по края, виждаш ли? Като при чума… Но друго ме притеснява повече. Бързината на действие. При „Ебола“, пълната картина се изявява след две седмици. Тук са минали само два-три дни. — Той бръкна в чантичката на пояса си и извади пластмасова епруветка. Отвори я, събра с острия й ръб малко от люспите по кожата и я прибра, след като грижливо постави тапата. В друга епруветка взе образци от кръвта.

Процесът бе повторен още няколко пъти за всяко от телата.

— Е, скоро ще узнаем какво имаме тук — промърмори Кениън, докато се насочваха към изхода.

Върнаха се при Яков и Норуард, които вече бяха приключили със строежа на изолатора — надуваема, херметична палатка, предназначена за работа в заразени райони. Палатката имаше двойни кевларови стени, а в кухината между тях от генератор се нагнетяваше пречистен и филтриран въздух. Помещението вътре бе относително просторно за двама души и лабораторната техника.

Въздухът, който влизаше и излизаше, също преминаваше през специални филтри. Стерилността не беше като в Четвърто ниво, но все пак бе най-доброто, с което можеха да разполагат при подобни условия.

Един по един, Норуард и Яков преодоляха въздушния шлюз, където в тясното пространство си свалиха костюмите, поставиха ги в пластмасови чували и ги запечатаха.

Норуард тъкмо изваждаше и нагласяваше приборите, когато Търкот и Кениън се появиха на вратата. Двамата също се дезинфекцираха и почистиха, преди да се шмугнат през шлюза. Кениън носеше епруветките, подредени по реда на вземането на образците.

За да работят със заразени образци, им бяха необходими или предпазни костюми, или манипулаторна кутия, с вградени в стената ръкавици. Разполагаха с втората, Норуард вече я бе поставил на масата в средата на помещението. Кутията беше прозрачна, метър и двадесет на деветдесет сантиметра, с височина също деветдесет сантиметра. Имаше свой собствен миниатюрен въздушен шлюз, през който пъхнаха вътре епруветките, като ги подредиха в нишите покрай вътрешната стена. Върху капака на кутията бе монтиран и микроскоп, за обстойно изследване на образците.

— Сега какво? — попита Търкот, докато изтриваше потта от лицето си с кърпа. Яков седеше на пода на изолатора и се наливаше с вода.

Кениън се бе надвесил над кутията.

— Първо трябва да открием „тухла“ — обясняваше той. — Блок от вирусни частици, милиарди на брой, събрани вкупом, в очакване да се прехвърлят в следващия гостоприемник.

След като подреди всичко в кутията Кениън се захвана за работа. Заобиколи от другата страна и пъхна ръце във вградените ръкавици от здрава, плътна материя.

— Ще направя тестове за „Ебола“, „Марбург“ и „Ебола 3“.

Една по една Кениън отваряше епруветките и смесваше съдържанието им с предварително готови разтвори от вещества, които щяха да реагират при среща със съответните вируси. Течността вътре бе синя на цвят.

— Ще почервенеят, ако някой от вирусите бъде разпознат — този път Норуард бе в ролята на лектор.

Докато чакаха времето за реакция, Кениън постави малко секрет върху едно предметно стъкло, нагласи го под микроскопа и опря око в окуляра.

— Не, това не е „Ебола 3“ — разнесе се развълнуваният му глас.

— Виж и ти — кимна той на Норуард.

Норуард се приведе и погледна. Можеше да различи само скупчена маса от разнокалибрени частици. Никакъв шанс да открият отделен вирус, за да го разпознаят по формата.

— Защо си толкова сигурен, че не е „Ебола 3“?

— Защото съм виждал „тухли“ от „Ебола 3“. Не са като тези, повярвай ми.

— Да е другата „Ебола“?

Кениън огледа четирите епруветки в кутията. Течността вътре бе синя на цвят.

— Не.

— „Марбург“? — произнесе с гаснеща надежда Норуард.

— Не — бе все така лаконичен в преценките си Кениън. — Всички епруветки оставаха сини. Напълно непознат вирус. Не е изключено да е мутация на някой от известните.

Въпреки климатичната инсталация, която поддържаше нормална температура, по челото на Норуард избиха едри капки пот.

— Някаква обща представа? — попита Яков.

— Е, ясно е, че е вирус — отвърна Кениън. — Знаем вече, че се разпространява бързо, следователно не е по кръвен път. Освен това смъртността му е сто процента.

— Не сме обходили целия град — възрази Търкот. — Може да открием оцелели.

— Възможно — отвърна Кениън, но явно се съмняваше.

— Дали се пренася по въздуха? — прошепна Норуард, завладян от внезапното желание да е далече оттук.

Кениън разглеждаше замислено кутията.

— Не съм вярвал, че ще срещна вирус, който се пренася по въздуха с такава скорост и същевременно може да оцелее продължително време на открито. Някак не се вписва в естествената картина, но… не е изключено. Все по някакъв начин трябва да се разпространява.

— Черната смърт е била пренасяна от мухите — спомни си Яков. — Ами ако и тук е така — дребни животни, например гризачи?

Кениън отново гледаше през микроскопа.

— Възможно — отговори той. — Но в такъв случай не би трябвало да убива своя преносител. Нуждаем се от още информация. И то бързо.

 

 

Питър Шартран внимателно потопи торбичката с чай в чашата с вряла вода. Загреба я с лъжичка, усука конеца й около дръжката и дори изцеди няколко капки чай, преди да я пусне в кошчето за боклук до бюрото. Стисна с хладните си длани горещите стени на чашата и се облегна назад във въртящото се кресло, загледан в големия екран на компютъра. Беше задействал шест програми и ги следеше едновременно.

Агенцията за национална сигурност бе създадена през 1952 г. от президента Труман на мястото на закритата по онова време Агенция за сигурност на въоръжените сили. Пред нея бяха поставени две главни задачи: да се грижи за безопасността на всички комуникации в армията и да събира информация за комуникациите в противниковите армии. Терминът „комуникации“ се бе появил на по-късен етап. В началото е ставало въпрос само за радиопредавания. Но сега, в епохата на спътниците и компютрите, той включваше и електронната среда.

На Шартран бе възложена специална задача от неговия пряк началник — да следи два отделни района в Южна Америка и Китай. До момента не се бе натъкнал на нищо интересно, но бе изгубил няколко часа в проследяване на съобщенията, които си изпращаха различни китайски формирования, включващи заповеди за разполагане на нови сили около гробницата Циан Лин. Засега нямаше сведения от Южна Америка.

„Очи“ и „уши“ за Шартран бе цяла батарея от сложно и невероятно скъпо оборудване. Спътникът КХ-12 беше преместен на фиксирана орбита над Циан Лин в Китай. Далеч по-лесно бе да се следи регионът в Южна Америка — за целта просто се свърза със службата за наблюдение на установените канали за пренасяне на наркотици към Министерството на отбраната.

Шартран сръбна малко от горещия чай и тъкмо се готвеше да задейства следващата програма, когато един мигащ сигнал от монитора привлече вниманието му. Преди няколко минути се беше случило нещо много необичайно — някой бе изпратил запитващ сигнал до един от спътниците за наземно ориентиране и след това бе приел ответен сигнал. Спътниците за наземно ориентиране представляваха система от орбитални сонди на постоянно установена орбита, които периодично излъчваха локализираща информация. Сигналите им можеха да се приемат само от съответно пригодени за целта устройства. В случая сигналът бе изпратен по такъв начин, с такава честота и модулация, че да се експонира върху нормалния спътников сигнал по време на обратния му път.

Шартран проследи докрай събраната информация, като си посръбваше замислено от чая. Защо ли някой ще прави подобно нещо? Първата и най-очевидната причина бе да скрие двете кратки излъчвания. Шартран знаеше, че дори предаване с продължителност една секунда би могло да съдържа дълго, закодирано по съответния начин съобщение, но дали в случая бе така? Ключовият въпрос бе защо е бил използван спътник за наземно ориентиране?

— Защото искат да узнаят къде се намира нещо определено — произнесе той полугласно. В такъв случай защо хората от другата страна не им съобщят точните координати? Отговорът дойде почти веднага: защото от другата страна нямаше никой. И още нещо, за което се досети след малко. Може би вторият сигнал е бил твърде слаб и се е нуждаел от допълнителна сила, придадена му от излъчването на спътника.

— Много интересно — промърмори той, когато събра цялата информация на своя компютър и я изпрати в сбит вид до разузнавателния отдел на Пентагона. Знаеше добре, че писмото му ще бъде сортирано заедно със стотици подобни съобщения, в очакване някой ден да го забележат или да му дойде редът за прочитане. Но Шартран направи още едно копие и го изпрати на адреса, който бе получил от своя пряк началник.