Робърт Дохърти
Мисията (23)

22.

В гробницата Циан Лин Че Лу и Ло Фа наблюдаваха Елек, който отново се бе слял със стража, обгърнат от златистата му светлина.

— Не ми харесва тази работа — промърмори Ло Фа и плю презрително. — Да разговаря по такъв начин с тази машинария.

Златистото поле внезапно се отдръпна назад и Елек се изправи. Заобиколи двамата китайци, без да ги поглежда, влезе в контролната зала и спря пред пулта за управление.

— Какво научи? — попита го отзад Че Лу.

— Сега не мога да се занимавам с вас — бе отговорът. Ръцете на Елек се плъзгаха по таблото.

От вратата, водеща към централната зала, долетя нисък тътен. Че Лу и Ло Фа излязоха да видят какво го е причинило. В средата на залата бавно се отместваше черният метален капак на един от най-големите контейнери. Вътре, окачен на яки подпори, висеше гонг с диаметър почти петдесет метра. Самият гонг имаше мътносив цвят.

Докато го наблюдаваха, гонгът започна да се върти, все по-бързо и по-бързо. През сивото започнаха да проникват и други цветове — червено, оранжево, виолетово.

— Какво може да е това? — попита Ло Фа.

— Нямам представа.

— Някое дяволско изобретение — промърмори Ло Фа и плю към него.

 

 

— Чухте ли това? — Круто вдигна ръка и отново даде знак да спрат. Развиделяваше се и хората ставаха все по-неспокойни.

— Да — кимна наемникът до него.

Двамата се обърнаха и погледнаха в посоката, от която идваха. Върхът на Циан Лин вече бе подпален от първите лъчи на слънцето.

— Какво става? — шепнеха си останалите.

Въздухът около склоновете на планината сякаш сияеше.

— Не разбирам… — понечи да каже Круто, но внезапно гласът му бе заглушен от рева на реактивни двигатели. Едва успя да вдигне глава, когато на по-малко от сто и двадесет метра над групата прелетя ракета „Круз“ ЦСС-5. Върхът й сочеше право към масива.

— О, Божичко! — прошепна Круто.

Ракетата се удари в сияещата стена и експлодира.

Круто успя да зърне светлината от взрива, миг преди да изгуби зрението си и още толкова, преди взривната вълна да го превърне в пламтящ факел, заедно с всичко на десет километра наоколо.

 

 

— Китай току-що удари Циан Лин с ядрена ракета — Дънкан държеше няколко сателитни снимки.

Кръстосал нозе, Търкот седеше на пода на скакалеца, а лаптопът в скута му бе свързан със сателитния телефон. Виждаше Дънкан и част от снимките на монитора пред себе си.

Докато Търкот разглеждаше снимките на компютърния екран, тя продължаваше да говори.

— Като проследихме внимателно изображенията, открихме, че малко преди попадението около планината се е задействало силово поле. — Тя посочи една от най-горните снимки. — Виждаш ли този вълнови ефект? Така изглеждаше и щитът на Великденския остров преди да стане непрозрачен.

— Но изглежда не е успял да неутрализира напълно взрива — отбеляза Търкот, който разглеждаше следващите снимки.

На една от тях се виждаха оголените склонове на планината. Всичко до самата повърхност, беше изгорено.

— Така е — съгласи се Дънкан. — Полето не е попречило на взрива, но е спряло ракетата. Тя е избухнала тук, на три километра от гробницата — Дънкан му посочи точката с върха на химикалката си. — Несъмнено обаче, целта е била самата гробница.

— Китайците вероятно са използвали ракета от типа „Круз“. Силовото поле е задействало детонатора в мига, когато върхът на ракетата се е ударил в него. А първопричината за активизирането на полето несъмнено са електромагнитните излъчвания от летящата ракета.

Дънкан кимна.

— Да. Специалистите са на мнение, че пораженията не са толкова големи, колкото китайците са очаквали. Във всеки случай, гробницата не е разрушена.

— Затова пък е недостъпна за нас, също както Великденския остров. Какво ли е станало с професор Че Лу? Вътре ли е била?

— Не знаем. На една от снимките се вижда неголяма група хора близо до гробницата малко преди взрива.

— Щом са били отвън, вече са мъртви.

— Радиусът на поражение е десет километра. Надявам се Че Лу да е останала вътре.

— Но ако не тя е задействала полето, кой може да го е сторил?

— СТААР.

Търкот се облегна назад.

— Да, мислех си… СТААР са знаели, че на „нокътя“ има оцелели аирлианци или че е управляван от разстояние — каквото и да е. Това беше козът, който държаха.

— Най-вероятно.

— В такъв случай е напълно възможно да поддържат връзка с „нокътя“?

— Няма как да го разберем.

— С други думи, връщаме се на въпросите: кои са СТААР, къде се намират, какви са техните цели и най-вече — какъв ще е следващият им ход. — Търкот се почеса замислено. — А ето че сега се появиха и тези Наблюдатели. Не разбирам защо е трябвало да внедряват свои хора на борда на кораба-майка, щом разполагат с лечение за Черната смърт.

— Може би нямат достатъчно медикаменти, за да излекуват всички свои агенти — каза Дънкан.

— Или пък са готови да преглътнат загубата на неколцина от своите. Каквото и да е, трябва час по-скоро да открием „Мисията“. Тя е нашият единствен шанс.

— Копина не знаеше къде се намира. Тя… — Дънкан млъкна и погледна нещо встрани от нея. — Имам съобщение от майор Куин в Зона 51. Почакай малко.

 

 

Макар гробницата да се бе разтърсила от взрива, вътре нямаше никакви видими поражения. Ло Фа се бе върнал през тунела, който наемниците използваха, за да излязат, и бе докладвал, че вратата отново е затрупана от пръст и камъни.

После двамата с Че Лу потърсиха вертикалната шахта, която руснаците бяха използвали за връзка с външния свят, но тя също се оказа запушена. Че Лу постоя известно време надвесена над противоположния край на шахтата, който слизаше към дълбините на Циан Лин, замислена за онова, което би могло да се крие на забраненото долно ниво.

Накрая двамата се върнаха в контролната зала при Елек.

— Всички тези нещастници вероятно са загинали при взрива — отбеляза Че Лу.

Елек я погледна с безизразно изражение зад големите си, тъмни очила.

— И вие сте отговорен за смъртта им — продължи професорката.

— Нима аз изпратих ракетата? Не, стори го вашето правителство. Ето кой е виновен.

— Но именно вие доведохте тук хората. Не ви вярвам, че сте възнамерявали да ги измъкнете невредими.

— Може би сте права — съгласи се Елек. — Но те изпълниха онова, за което бяха предназначени.

— И какво беше то?

— Тези хора бяха наемни войници. Смъртта при подобни обстоятелства е естествен завършек при техния начин на живот. Затова бяха доведени тук. — Елек насочи напред бледите си пръсти. — Вие мислите твърде много за себе си.

— Кои ние?

— Вие — хората. Смятате се за важни, но не сте.

— Интересна гледна точка — отбеляза Че Лу. — А сега какво ще правим?

— Ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— Някой да ни донесе ключа.

— Какво ви кара да мислите, че той е нечие притежание и че ще ви бъде донесен? Дори и да е така — как ще стигнат до нас?

— Казах, ще чакаме.

 

 

Вътрешният люк се отмести и през отвора рукна мътна вода. Коридан и Гергор пуснаха няколко пакета, преди да се промушат и да затворят люка.

— Китайците са хвърлили атомна бомба върху Циан Ли — бяха думите, с които ги посрещна Лексина.

— Елек? — попита Коридан.

— Вътре е. Успял е да разгъне полето преди атаката.

— Ключът? — поинтересува се Гергор.

— Стражът в Циан Лин не разполага със записи за връщането си в Китай. Потвърдил е, че Чинг Хо го е откарал със себе си през 656 г. пр.н.е. в Близкия изток.

— Фантастично — завъртя глава Гергор. — А от ключа няма и следа, така ли?

— Внимавай какво говориш — предупреди го Лексина.

Лицето на Гергор се изопна.

— Прекарах години сред ледове и снегове, за да държа под око онова място. Търпението ми неведнъж бе подлагано на сурови изпитания. Но се справих. Защото такава ми беше задачата. А твоята задача — и на тези преди теб — бе да съхраните записите. Тъкмо вие не си свършихте работата. И сега проблемът става общ. Така че, ти внимавай какво говориш.

— Записите са били изгубени много преди моето време — възрази Лексина. — Правихме нееднократни опити да ги възстановим.

Гергор сви рамене.

— Не ме интересува чия е грешката. Нужен ни е ключът. Веднага.

— И двете совалки са били унищожени — съобщи Лексина.

— И двете ли? — погледна я изненадано Гергор.

— Автоматичната защитна система на щурмовия кораб — за която знаехме, че функционира — е унищожила онази, която се е доближила до него. Един от членовете на другата совалка е бил Водач. Но малко след като преминал към действие, совалката била взривена.

— От Наблюдателите? — попита Гергор.

— Напълно възможно.

— И какво ще прави сега „Мисията“? Вече не са в състояние да използват совалката, за да прехвърлят своите хора на кораба-майка, нали?

Лексина също бе обмисляла този въпрос.

— Не зная.

 

 

Докато чакаше Дънкан да се свърже с него, Търкот извика на монитора карта на Южна Америка, а Яков се надвеси над рамото му.

— Възможно ли е „Мисията“ да е в Тиахуанако? — попита Търкот.

Яков поклати глава.

— Не. Вече ходих там.

— Да, но Харисън бе подчертал на картата си точно град Тиахуанако.

— Това е, защото е знаел, че „Мисията“ е свързана с краха на тамошната империя. Надписите, които открих, сочат, че тъкмо Черната смърт е причина за измирането на аймарите.

Търкот прокара длан по късо подстриганата си коса.

— Сестра Анхелина твърдеше, че „Мисията“ била разположена на изток, но сега се питам дали не е грешала?

— Може би… — понечи да отвърне Яков, но Дънкан се появи отново на екрана.

— Изпращам ви текстовете, които хората на Куин са успели да извлекат от твърдия диск от базата „Скорпион“.

— Там става ли дума за местонахождението на „Мисията“? — попита Търкот.

Дънкан поклати глава.

— Според мен СТААР също не са знаели къде се намира „Мисията“ и са провеждали собствено разследване. Прочетете текста на всяка цена.

Екранът се изчисти и след миг там се появи първата страница на документа.

„«Мисията» и Южна Америка

(доклад във връзка с проучване, Коридан, 6/16/97)

Съдържание:

В предишния си доклад описах по какъв начин „Мисията“ е осъществила плановете си за пълно унищожение на аймарската цивилизация, с нейната столица Тиахуанако. Това е свързано с установяването на контакти между аймарите и жителите на Великденските острови (виж доклада от 5/24/96).

„Мисията“ е напуснала Южна Америка за доста продължителен период, като действията й по това време са описани в други подробни доклади.

Изглежда обаче, че „Мисията“ се е завърнала отново на континента някъде по време на Втората световна война. След войната Южна Америка се е превърнала в привлекателно място за бивши нацисти, особено за учени, които работели в концентрационните лагери. Вероятно „Мисията“ се е възползвала от тяхното присъствие, макар всичко да е било държано в дълбока тайна.

Съществуват някои данни, че „Мисията“ се е намирала в Парагвай. Склонен съм да мисля обаче, че тя е напуснала тази страна в края на седемдесетте години.

От тук нататък за местонахождението й може да се съди само по слуховете. Наричат я „дяволско творение“, „сборище на демони“, но всичко това са по-скоро характеристики на онова, което вероятно е ставало вътре.

Предлагам да изпратим на място наш агент, който да продължи издирването на тази институция в условията на максимална секретност.“

— Сестра Анхелина също спомена нещо за дявола — спомни си Търкот, след като дочете документа.

— О, стига! — въздъхна Яков. — И базата на Четвърти отдел я наричаха Дяволската станция. Но това едва ли ще ни помогне да открием „Мисията“. Дори и СТААР не са успели.

— Или Наблюдателите — подхвърли Дънкан от екрана.

— Дявол да го вземе! — Търкот стовари юмрук върху бедрото си. — Южна Америка не е Мейн. Щом тези хора са я търсили години наред, без никакъв успех, едва ли точно ние… — той млъкна и сетне добави кратко: — Коро!

— Какво? — попита Яков.

— За кога е планирано следващото изстрелване?

— За утре сутринта.

— Значи „Мисията“ скоро ще вземе мерки, за да качи смъртоносния си товар на борда.

Яков кимна.

— Затова пък у нас се намира товарът от предишното изстрелване.

— Този път или ще доизпипат работата си върху вируса, или ще създадат нови количества — обясни Кениън. — Най-вероятно е второто, щом за утре са подготвили общо четири старта. Нали каза, че е имало два предхождащи старта? От тях вече са се сдобили с необходимото количество Черна смърт.

— Искаш да кажеш, че ще минат и без това, което е у нас? — попита Търкот.

— Кой знае — сви рамене Кениън. — Колкото и да е издръжлив този вирус, налага се да го поддържат в състояние на максимална жизненост, което означава, да не го замразяват и да не го прехвърлят в разпръсквателите до последния възможен момент.

— Едва ли го държат на острова — отбеляза Търкот. — Всъщност, къде точно са паднали предишните две сонди?

— В Атлантическия океан, край бреговете на Френска Гвиана.

— Видях нещо — промърмори Търкот. Той посочи картата и прокара пръст покрай брега от Бразилия, нагоре до Френска Гвиана и остров Коро.

— Тук трябва да е — прошепна той. — През цялото време ни е била пред очите.

— Кое? — попитаха едновременно Дънкан и Яков.

— „Мисията“. — Търкот забоде пръст в картата. — Старият френски затвор на един от по-малките острови край Коро. Дяволският остров.