Робърт Дохърти
Мисията (12)

11.

Зона 51 отново кипеше от научна активност — този път под егидата на КИСПП. Изборът бе на самия Комитет, заради наличието на кораба-майка и скакалците, и на майор Куин, настоящия началник на Зоната, не оставаше друго, освен да се примири с новата си роля.

Зона 51 бе гражданското название върху военните карти на тренировъчния полигон на авиобазата Нелис. Всяка база разполагаше с подобен полигон, който обикновено носеше секретно название от няколко цифри и букви. Но Зона 51 бе еволюирала в нещо много повече от обикновен полигон. От десетилетия тук, в сърцевината на Планината на конярите, бе разположена една от най-строго охраняваните военни инсталации. В съседство с планината се простираше и най-дългата стартова писта не само на територията на САЩ, но вероятно и в целия свят. От тук излитаха скакалците, както и прототипите на бъдещите изтребители от серията „Стелт“ и „Аврора“.

Само няколко сгради бяха разположени на повърхността. Основната част от помещенията и хангарите на Зона 51 се намираше в един от склоновете на планината, където се пазеха корабът-майка и скакалците.

„Меджик-12“ бе секретното название на групата, натоварена първоначално със задачата да управлява Зона 51 и да се грижи тайните й да не стават достояние на обществеността и чуждите шпионски централи. С течение на времето тази организация се бе превърнала в един отделен свят, затворен за разпореждания отвън и завладян от увереността, че стои над всички закони. Всичко това бе приключило с катастрофа само преди няколко седмици.

Куин знаеше, че по онова време членовете на „Меджик-12“ са се намирали под телепатичния контрол на стража-компютър, открит при разкопките в Джамилтепек и докаран в друга строго секретна изследователска база в Дълси, Ню Мексико.

Когато най-сетне тайната на „Меджик-12“ бе разкрита, Зона 51 се превърна в сензацията на века. Огромни тълпи журналисти нахлуха в хангарите и не след дълго снимките на гигантския кораб-майка обиколиха света. Това, което доскоро бе строго охранявана тайна, сега пълнеше заглавните страници на вестниците.

Последваха нови разкрития, този път за извънземния произход на телата, принадлежащи на агентите от СТААР. От КИСПП сметнаха, че тази информация е твърде шокираща, за да бъде поднасяна на обществеността и Куин отново бе натоварен с нелеката задача да запази всичко в тайна. Само че този път без да се предизвиква излишен шум, защото журналистите продължаваха да си пъхат носовете навсякъде и единственото място, където все още не им се разрешаваше да влизат, бе Кубът и аутопсионната зала.

Подземната стая, в която се помещаваше Кубът, имаше размери двадесет и четири на тридесет метра и до нея се стигаше през големия хангар, изкопан в склона на Планината на конярите. От тук надолу водеше един-единствен товарен асансьор, което позволяваше да се ограничи потокът от любопитни.

Куин седеше в дъното на стаята, откъдето можеше да следи развитието на всички операции. Точно пред него имаше три реда монитори, пред които седяха служители във военни униформи. На голямата стена бе монтиран екран с размери шест на три метра, върху който можеше да бъде изведена всяка информация, предавана до компютрите в залата.

Точно зад Куин една врата водеше към коридор, от който се влизаше в заседателната зала, личния кабинет на майора, няколко спални помещения и неголяма галерия. Из стаята се носеше тихото бръмчене на машините, придружено от свистенето на въздуха, нагнетяван от грамадни, монтирани в горната част на хангара, вентилатори.

В центъра за управление влезе мъж с дълга черна коса, сплетена отзад на плитка, прекоси пътеката, следван от любопитните погледи на военните и се настани във фотьойла до Куин. Носеше очила без рамки и имаше тънички, черни мустачки.

— Какво ново, Майк?

Майк вдигна ръка и засука левия си мустак.

— Всички твърди дискове, донесени от базата „Скорпион“, са били изтрити.

— По дяволите! — Куин се облегна назад.

Майк поклати глава.

— Но чакай! Това не значи, че там не е останало нищо.

— Не те разбирам — рече Куин.

— Искам да кажа, че когато изтриеш един компютърен твърд диск, това не означава, че си заличил цялата информация. Винаги остава по нещичко. Като сянка от предмет, който вече е отместен.

Куин се наклони напред обнадежден.

— И какво откри?

— Засега нищо определено — призна Майк. — Работя върху него, но става бавно. Все едно да редиш китайска мозайка, след като си изгубил повечето от парченцата.

— И все пак?

— Мисля, че там се е съдържала информация за служителите на СТААР. Освен това намерих някои любопитни неща относно съобщенията, които са си разменяли аирлианските компютри.

— Друго?

Майк сбърчи вежди.

— Ами… трудно е да се каже, но ми се струва, че тези типове… — той спря и погледна въпросително Куин.

— СТААР — допълни майорът.

— Да де, от СТААР, изглежда са се опитвали да дешифрират нещо. Дори имам чувството, че са се занимавали със същото, което правя сега аз — възстановявали са изтрита информация.

— От какъв източник?

— Не зная. Едва ли е нещо, което се е намирало в базата в Антарктида.

— Добре тогава, кога ще разполагаш с по-точна информация?

Майк сви рамене.

— След няколко дни. Или седмици. Може би никога. Кой би могъл да знае?

— Друго?

— Ах, да — някои дреболии. Първо, търсили са по ключова дума.

— И коя е тя?

— „Ковчег“.

— „Ковчег“? — повтори Куин. — Какъв е тоя „ковчег“?

— Понятие нямам.

— Друго?

— Имаше един файл, изтеглен от историческа база данни. Нещо като студия.

— Върху какво?

— Върху „Мисията“. Членувано и с главна буква.

— Само това?

— Е, не забравяй, че не разполагах с цял век.

Куин му посочи вратата.

— Връщай се на работа.

 

 

— Как, по дяволите, ще се измъкнем?

Мъжът, който бе задал този въпрос, бе вкопчил ръка в стоманения кабел, окачен по протежение на товарния отсек. Краката му се полюшваха всеки път, когато нисколетящият самолет се издигаше или спускаше, следвайки очертанията на местността. Подобно на останалите тридесет души на борда, беше облечен с маскировъчна униформа без каквито и да било отличителни знаци. Казваше се Круто и бе прекарал по-голямата част от живота си във френския чуждестранен легион.

Елек вдигна поглед от сателитните снимки, които изучаваше внимателно, без да сваля масивните си слънчеви очила.

— Не се безпокой за това. Аз ще имам грижата.

— На глупак ли ти приличам? — попита Круто. — Не вярвам на никого, когато въпросът опре до спасяването на собствената ми кожа. Говори се, че в Китай положението било страшно напечено.

Круто погледна към останалите наемници, седнали наблизо. Повечето кимнаха в знак, че са съгласни с него. Заплащането беше добро, това би потвърдил всеки от тях — петдесет хиляди долара си бяха петдесет хиляди долара — но какъв е смисълът да ги имаш, когато си мъртъв?

Самолетът току-що бе напуснал афганистанското въздушно пространство и летеше към Китай. Круто остана изненадан, че до момента никой не бе направил опит да ги спре, докато Елек не изглеждаше особено загрижен от подобна опасност. Бяха кацнали за кратко на някакво занемарено летище в Туркменистан, бивша съветска република, където презаредиха без много приказки. Круто отдавна се бе уверил, че с пари могат да се купят много неща, но възможностите на Елек наистина надхвърляха всякакво въображение.

— Хубаво де, но как ще се промъкнем покрай китайските постове? — попита един от наемниците. — Казват, че цялата гробница била заобиколена от плътен кордон.

— Много просто — вдигна рамене Елек. — Скачаме право отгоре.

— И ония долу почват да гърмят — поклати глава Круто. — Знаеш ли колко лесно се стреля по човек, увиснал на парашут?

— Никой няма да стреля по нас — Елек вдигна малка стъклена топка. Вътре се поклащаше слабо фосфоресцираща, зеленикава течност. — Ей това нещо ще се погрижи.

— Че какво е то? — попита Круто.

— Нервно-паралитичен газ. Открит от руснаците и изпитан многократно в Афганистан. Действа в продължение на двадесет секунди, след шестдесет се разгражда напълно. Ще пуснем топката точно преди да скочим. Докато стигнем долу, всички ще са издъхнали.

— Божичко — възкликна удивено Круто, — ако посмеем да го използваме, чака ни международен съд!

— Никой не дава пукната пара̀ за онова, което става в Западен Китай — отряза го Елек. — Пък и никой няма да разбере какво е станало.

— Да, бе — захили се Круто. — Без мен — той ококори очи, когато Елек опря топката в носа му.

— С теб или без теб — произнесе бавно Елек. — Млъквай, или ще строша топката в главата ти!

— Блъфираш! — не повярва Круто. — Ще умреш с нас.

— Вече си инжектирах антидот. — Елек подхвърли топката във въздуха и тридесет чифта очи я проследиха напрегнато как пада, докато отново я улови. — Тъй че за мен няма страшно. Виж за останалите… Ужасна смърт, казвам ви. Мозъкът престава да изпраща импулси до тялото… Дробовете спират да работят, после и сърцето. Остава само болката…

Круто преглътна.

— Хубаво, разбрах. Скачам.

 

 

Търкот доближи носа на самолетоносача, оставяйки зад себе си палубната суетня. Обърна се и проследи с поглед един Ф-14, който се снижи със скорост повече от триста километра в час и само след секунди вече бе заковал на площадката. Веднага самолетът бе заобиколен от цял куп техници, които с опитни движения го прикачиха за електрокара и изтеглиха встрани, преди да се е приземил следващият.

Времето бе съвсем ясно, хоризонтът бе като черта, разделяща морето от небето. Малка група делфини продължаваше да следва с плясъци кораба. Нямаше представа дали са същите, които бе наблюдавал по-рано.

— Колко ще струва да ми разкриеш мислите си?

Зад него стоеше Лиза Дънкан, облечена с тъмно кожено яке, закопчано догоре. В лявата си ръка държеше малко куфарче. Търкот знаеше, че им предстои съвсем скоро да се разделят — всеки потегляше в различна посока.

— Не съм сигурен, че си заслужават цената.

— Аз пък съм убедена в обратното.

Търкот погледна към морето.

— Не зная. Напоследък всичко се завъртя с такава шеметна скорост, че почти нямам време за мислене. Все се явяват по-важни неща.

— По-важни от мисленето?

— Не в този смисъл. Свикнахме първо да действаме, а после да разсъждаваме. Време е да погледнем няколко хода напред.

— Какво може да има там?

— Не съм съвсем сигурен, че бих искал да зная — отвърна Търкот, надявайки се Лиза да смени темата, но тя замълча.

Най-сетне той пръв наруши мълчанието.

— Понякога се питам защо.

— Защо какво?

— Ами… защо е всичко това. Нали разбираш, твърде дълго се съсредоточавахме върху конкретните обстоятелства — кой, кога, какво — без да търсим ключа.

— Май не те разбирам.

Търкот се мъчеше да открие най-подходящите думи за онова, което не му даваше покой от известно време.

— Помниш ли какво стана в Германия?

— Онази история, в която и ти беше забъркан?

Той кимна.

— Инцидентът в кафенето?

„Твърде деликатен израз за случилото се“ — помисли си Търкот. Точно преди да се запознаят с Лиза Дънкан бе изпратен на служба в едно секретно военно поделение за борба с тероризма в Берлин. През повечето време преследваха контрабандния пренос на оръжие от бившите социалистически страни. Групата бе съставена от американци и германци — все подбрани войници от специалните части на двете страни. Беше им заповядано първо да стрелят, а след това да задават въпроси, особено когато се отнасяше за оръжия, способни да поразяват стотици, дори хиляди невинни жертви.

По време на последната операция, преди да бъде прехвърлен в Зона 51, разузнаването изпрати групата им по дирите на екстремисти от ИРА, опитващи се да сложат ръка върху пратка самонасочващи се ръчнопреносими ракети САМ-7 от оборудването на бившата източногерманска армия.

Предполагаше се, че ще бъдат използвани за свалянето на самолет „Конкорд“ над летище Хийтроу. Оръжията вече пътуваха по предназначение, когато групата на Търкот получи заповед да им пресече пътя.

Бяха организирали засада, но терористите бяха спрели в едно заведение в малкото градче, точно преди мястото, където ги очакваха. Поизгубил търпение, водачът на групата реши да отиде на разузнаване и взе Търкот със себе си.

Въоръжени с автомати със заглушител под дългите си шлифери, двамата влязоха в заведението, представляващо комбинация от бар и ресторант, или на немски Gasthaus. Вътре беше пълно с посетители. Веднага забелязаха двама от терористите, но третият не се виждаше никъде.

И тогава партньорът на Търкот допусна грешка, издавайки се с прекалена нервност. Един от ирландците ги забеляза и… всичко полетя с краката нагоре. Последва безредна стрелба, в която двамата терористи бяха убити.

Третият се опита да напусне заведението с група цивилни. Немският командос откри огън по цялата група. Наложи се Търкот да му избие оръжието, при което си бе изгорил дланта от нажеженото дуло — и досега имаше белег. Едва по-късно преброиха жертвите. Четирима убити цивилни, включително едно осемгодишно момиченце и бременна жена. Като капак на всичко хората, които ги бяха пратили там, ги наградиха с медали за храброст. Нещо се прекърши в Търкот след този случай и като че ли остави дълбоко в него незаздравяваща рана.

— Майк? — в гласа на Дънкан се долови тревога. — Какво искаше да кажеш за Германия?

— Нищо — отвърна Търкот. Чувстваше се изморен.

— Не е нищо — възрази Дънкан.

Той въздъхна.

— Нещастниците, които застрелях в Германия. Терористите от ИРА. Техните идеи. Мотивите им. Ето за какво си мислех. Бяха уверени в правотата си. Смятаха каузата си за единствено справедлива и бяха готови да платят каквато и да било цена за осъществяването й. Да направят всичко, дори да убиват невинни.

— О, стига — махна с ръка Дънкан. — Как можеш са сравняваш…

— Нали сама поиска да знаеш за какво мисля — прекъсна я той. — Ето че ти казах.

Дънкан не отговори. Отново настъпи мълчание.

— Хубаво — подхвана отново Търкот. — Сега сме на американски кораб. Момчетата тук носят униформи. Участвали са във Войната в залива, хвърляли са бомби над Ирак. Всеки от тях е убивал. Но противникът им е вярвал в онова, което върши, също колкото и нашите пилоти и моряци са били убедени в правотата си. И така е било винаги. Нали знаеш — Бог е и на двете страни. Как тогава едната накрая печели? Ей такива неща си мисля. Опитваме се да си обясним действията на аирлианците с нашия мироглед, но те не са хора. Много по-различни са от нас, отколкото ние от иракчаните. А виж, Яков казва, че войната била между нас — между хората. Не с пришълците.

— Но нали пришълците са ни манипулирали? Оказа се, че СТААР не е земна организация, а мозъците на тези Водачи са промити като на хората от „Меджик-12“.

— Значи са марионетки, така ли? А ние какво сме? Не можем да си осигурим помощ дори от КИСПП и нашето правителство. Не вярваме на никого, нали така ни съветва Яков? И в специалните части ни учеха да не приказваме много, но това минава всякакви граници. Време е да се огледаме. Струва ми се, че зад всичко това се крие нещо повече. Нещо съвсем различно.

— Защо?

— Какво? — подскочи изненадано Търкот.

— Зададох същия въпрос, с който и ти започна тази реч. Защо трябва да има нещо повече? Защо трябва да е различно?

Търкот премигна учудено.

— Не си ли съгласна, че трябва да съществува крайна цел?

Дънкан разпери ръце.

— Тъй да бъде. Но не знаем каква е и не ни остава нищо друго, освен да реагираме според обстановката.

— Да реагираме според обстановката — усмихна се мрачно Търкот. — Това ми хареса.

Известно време двамата гледаха към океана.

— Има още нещо — обади се Дънкан.

— Да?

— Яков.

— Какво за него?

— Ти вярваш ли му?

— Нали той ни каза да не вярваме никому.

— Съгласна съм с него.

— Защо?

— Разговарях насаме с Лари Кинсейд и майор Куин, докато вие с Яков разпитвахте фон Сеект. Кинсейд е проверил орбитата на спътника на „Земя без граници“ точно преди да падне. Получил е данните от Космическия център.

Търкот чакаше търпеливо.

— Вярно, че не се е приближавал до кораба-майка и „нокътя“, но в един момент от полета орбитата му внезапно се е променила. Станало е над едно място в централна Азия, на име Сари Шаган. Сигурно не знаеш, но там е разположен главният руски изследователски център за противоспътникова отбрана. И друг път сме получавали сведения за непрограмирана корекция в орбитата на спътници на НАТО, прелитащи над тази зона. Някои специалисти предполагат, че е бил използван нискоенергиен лазер. Според други, става въпрос за електронно заглушаване.

— Искаш да кажеш, че спътникът е бил свален от руснаците?

Дънкан кимна.

— Кинсейд е убеден в това. Куин е направил опит да проникне в общоинформационната система на Коро и доколкото разбрал, по програма спътникът е трябвало да остане най-малко още двадесет и четири часа на орбита, а след това да навлезе в ниските слоеве на атмосферата и да падне в южната част на Атлантическия океан — точно както и предишните два. Този тип сателити разполагат със собствени маневрени двигатели и Кинсейд е установил, че са били задействани малко след намесата на руснаците — вероятно по заповед от „Мисията“.

Търкот обмисляше новата информация.

— Значи руснаците променят орбитата на спътника, онези от „Мисията“ му нареждат да се приземи преждевременно и далеч от предполагаемото място. Нищо чудно унищожаването на Четвърти отдел да е пряко следствие от този акт. Ако, разбира се, Яков казва истината и базата наистина е била унищожена. Може би руснакът знае повече, отколкото дава да се разбере.

— И аз така виждам нещата. Сбъркал е някъде, а сега се опитва да ни използва, за да си поправи грешката. И без това неговите хора вече ги няма.

— Все пак, по-важното е, че е бил провален планът на „Земя без граници“. Какъвто и да е бил.

— Може и да си прав. Представи си обаче, че не е трябвало спътникът да попада на сушата. Заради нещо вътре в него. Но пада в Южна Америка и всичко отива по дяволите.

— Дано не си права! Защото това означава, че ситуацията е извън контрол. Дори за „Мисията“.

— Или пък Яков ни мами и няма никаква „Мисия“ — подметна Дънкан.

— Или има и той е един от тях.

— От тях?

Търкот се засмя, но по-скоро заради безпомощността си.

— СТААР. Водачите. Четвърти отдел. КГБ. Дявол да го вземе, може да е дори двоен агент на ЦРУ. Кой може да знае? А може и да говори истината. Какво значение? Онези нещастници в Южна Америка са вече мъртви и на нас се падна честта да разберем какво е пренасял спътникът — било то Черната смърт, или нещо друго.

— Затова реших да се върна в Щатите. Искам да проверя някои неща.

— Например? — попита Търкот.

— Първо ще прескоча до авиобазата Ванденберг. Една от совалките ще излети оттам. Все още работя за президента и той нареди да присъствам на старта. Искам на място да разбера какво целят хората от КИСПП с тези полети до кораба-майка. След това ще продължа до Зона 51. От там най-добре се координират всички действия, особено когато вие подразберете какво става. А и ми се струва, че мога да науча още подробности за Дълси и Джамилтепек.

Търкот кимна.

— Така е. Когато приключим с разузнавателната операция, двамата с Яков ще се присъединим към теб в Зоната.

 

 

Веднага щом получи заповед за тръгване, Норуард се зае да събира екипировката и да подрежда багажа. За да достигнат района на поражение и да съберат необходимите образци — без да пострадат в процеса на работа — щяха да се нуждаят от високо специализирано снаряжение. Това означаваше, да си осигурят степен на безопасност от Четвъртото ниво.

Норуард негласно предостави цялото управление на Кениън. Макар по-млад, той разполагаше с необходимия опит за работа на открито. Норуард дори бе щастлив, че Кениън ще бъде с тях — беше се наслушал на какви ли не истории за приключенията му в различни тайни места.

Съществуваха два фактора от първостепенно значение, отнасящи се до откриването на непозната до момента биологична заплаха. Първият, естествено, бе характерът и видът на причинителя, както и да бъде изолиран в изкуствена среда. Вторият бе да се открие произходът му. Обикновено тези два фактора бяха достатъчни, за да се започне борбата.

Само преди две години в Южен Заир бе избухнала страхотна епидемия. Имайки предвид отдалечеността на района от цивилизацията, новината за епидемията бе пристигнала със закъснение. Междувременно болестта продължаваше да се разпространява в пограничните райони между Заир и Замбия, причинявайки смъртност от деветдесет процента сред засегнатото население. Умрелите наброяваха десетки хиляди.

След две седмици на безпрепятствено разпространение, вирусът достигна столицата на Заир, Ндола. Заирският президент нареди на военните да изолират града. Пътищата бяха блокирани, летището — затворено, транспортът замря. Президентът бе готов да пожертва дори столицата, за да спаси страната.

Но вирусът изчезна със същата бързина, с каквато се бе появил. Издъхнаха и последните му жертви, телата им бяха изгорени. Животът постепенно се върна в нормалното си русло, освен че нацията бе намаляла с четиридесет хиляди души. Дребна цифра, според африканските представи.

Единствено Институтът не се примири с изчезването на болестта. С помощта на заирски лекари бяха получени образци от замразени тъкани, които бяха изпратени по въздуха в Щатите. От тях съвсем скоро бе изолиран и смъртоносният вирус. Оказа се филовирус, братовчед на вирусите „Марбург“ и „Ебола“. Все пак се различаваше от тях, заради което бе кръстен „Ебола 3“. Ако не познаваха неговите прародители — „Марбург“ и „Ебола“, специалистите от Института сигурно щяха да се затруднят. Сега вече знаеха, че е техен роднина.

Ето че вече разполагаха с „Ебола 3“, но единственото, което знаеха за него, бе, че убива бързо и безпощадно. Тогава Кениън предложи да проследят откъде е дошъл вирусът. Той лично отлетя за Заир, за да оглави разследването. Досущ като детектив тръгна по дирите на смъртоносната зараза, разпитвайки малцината оцелели. Не след дълго Кениън установи, че „Ебола 3“ не произхожда от Заир, а от югоизточния бряг на езерото Бангулу в Замбия. Нае малък самолет и отлетя натам. Местността се оказа блатиста, почти незаселена с хора и истински рай за дивите животни. Кениън накара пилотът да се приземи на един от малкото острови, където според картата имаше селце, но още докато се спускаха, ги посрещна миризмата на разложена човешка плът и пилотът категорично отказа да кацне.

Кениън се завърна в Института и предложи да бъде организирана нова експедиция до езерото Бангулу, за да открият мястото, където се бе появил на бял свят „Ебола 3“. Доводите му бяха, че щом веднъж вече вирусът бе прехвърлил границите на блатистата страна, това може да стане и втори път, и то с далеч по-тежки последствия. Четиридесет хиляди мъртви и 90 процентна смъртност при заболелите бяха достатъчно сериозен аргумент. Отделени бяха нови средства и Кениън се завърна в Замбия, начело на група специалисти и с необходимото оборудване, за да работят в условия, максимално близки до тези в Четвърто ниво.

Върнаха се в блатистата страна и претършуваха всички острови в продължение на две седмици. Най-сетне откриха един остров, заселен с маймуни, за който Кениън подозираше, че е бил първичното огнище на заразата. Неколцина местни жители му разказаха, че от време на време ловци от селото ходели на острова да ловят маймуни, които сетне посредници продавали на различни научноизследователски лаборатории за техните експерименти. Според Кениън това е бил пътят, по който болестта бе напуснала блатата. След като се екипира по подходящия начин и взе всички необходими предпазни мерки, групата на Кениън се прехвърли на острова. Но не откриха нищо и в края на краищата си тръгнаха с празни ръце.

Експедицията бе обявена за провал, но Кениън бе доволен от опита за работа в тежки полеви условия и очевидно той сега щеше да му е от полза. Голяма част от снаряжението, натоварено на втория хеликоптер, датираше от времето на тази „провалена“ експедиция и бе пригодено за примитивната обстановка на джунглата. Само че този път не заминаваха за Африка, а за безлюдните пространства край Амазонка. Нищо чудно да се срещнат със заплаха, далеч по-страшна от споменатия „Ебола 3“. Норуард знаеше, че въпреки усилията на многобройни институти от целия свят, все още не беше изработена ефективна ваксина срещу „Ебола“, „Ебола 3“ и „Марбург“. Единственото, което бяха постигнали във ВИМИЗЗ, бе създаването на достатъчно сигурни лабораторни тестове, с чиято помощ бързо можеше да се определи дали човек е засегнат от някой от тези вируси.

Южна Америка бе нещо ново и различно. И тази летяща чиния — Норуард се питаше защо ли ще участва. За да спестят време? Полковник Кармен бе намекнала недвусмислено, че засега заповедите пристигат не по официалните канали. Още една загадка.

— Идват да ни вземат — обяви Кениън.

Скакалецът се приземи точно пред централната сграда на Военния институт. Бяха струпали наблизо цяла купчина с екипировка. Норуард проследи с почуда извънземния съд, който застина във въздуха и сетне плавно се спусна право надолу.

От горния люк се показа офицер в униформа на американските ВВС.

— Майор Норуард?

Норуард кимна.

Офицерът огледа багажа.

— За няколко минути ще го натоварим. Веднага след това се понасяме. В началото „самолетчето“ ни може да ви се стори странно, но не му обръщайте внимание. Затова пък ще ви откараме за нула време.

— Колко дълго ще летим всъщност?

— По пътя ще се отбием до „Стенис“, за да вземем още няколко души.

Кениън поклати глава.

— Нямаме време за никакви отбивки.

— Закъде сте се разбързали?

— На всеки час — произнесе с равен глас Кениън — вирусът, който ни интересува, се размножава с по няколко милиона единици. Затова бързаме.