Серия
Зона 51 (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mission, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 46 гласа)

9.

На дневна светлина патрулът приличаше на вампирско сборище. Повечето от войниците бяха опръскани до горе със засъхнала кръв и кал. Въпреки нощния мрак бяха изминали значително разстояние, следвайки прохода отвъд мястото на засадата. Потокът в средата на клисурата постепенно се бе разширил и сега вече наподобяваше по-скоро бързоструйна река.

От влажната почва се вдигаха гъсти облаци пара и се сливаха с надвисналите листа на дърветата, които се събираха отгоре, оформяйки мрачен тунел.

— Достатъчно — извика Толанд. — Тук ще почиваме.

Беше едър мъж, с побеляла за възрастта си — тридесет и пет години — коса, което можеше обаче лесно да се обясни с характера на работата му.

Фолкнър разпредели постовете и останалите мъже се натъркаляха право на земята. За разлика от Толанд той бе нисък и набит, с яки, мускулести ръце и крака. Беше шампион по бокс в тежка категория на поделението, преди там да се появи Толанд.

— Хубаво ще е да се почистите и изкъпете — рече Толанд.

— По дяволите, нали скоро пак ще се изцапаме? — обади се един от мъжете, нахлупил широкополата си шапка над очите. Останалите, които служеха от по-дълго при Толанд, вече бяха почнали да се събличат.

— Да, но аз държа на личната хигиена — произнесе с равен, спокоен глас Толанд.

— Ще се изчистя, когато напусна този свинарник — отвърна полушеговито австралиецът.

Толанд дръпна затвора на своя „Стърлинг“ и отсеченият, металически звук отекна в утринната тишина.

— Ще се почистиш веднага.

Австралиецът зяпна към него.

— Какво ти става бе, човече? Да не си мръднал нещо?

— Не съм ти „човече“. Аз съм твоят командир. Смъквай дрехите, подреди ги на брега и заставай в редицата. — Той насочи дулото към корема на австралиеца. — И по-бързо!

Скоро хората нагазиха до пояс във водата. Белите им тела контрастираха с техните обгорени от слънцето лица и ръце. Толанд и Фолкнър се заеха да обискират бавно и методично подредените на брега дрехи.

Пръв Толанд вдигна една пластмасова манерка, разклати я и я обърна. Вътре нямаше нито капчица вода. Той взе фенерчето и светна в тясното гърло.

— Я, какво имаме тук? — произнесе с любопитство той.

Извади нож и го заби в долния край на манерката, разрязвайки я на две. Отвътре изпадна найлонова торбичка, пълна с кафеникав прах.

— Това на кого е?

Мъжете се извърнаха и погледнаха австралиеца, който бе новакът сред тях.

— Ела тук, „човече“ — подкани го с усмивка Толанд.

Австралиецът излезе от водата, прикривайки инстинктивно слабините си с ръце.

— Нали казах да няма дрога. Казах ли, а? — попита Толанд.

— Не съм разбрал…

Първият откос попадна в коремната област и Толанд повдигна дулото на автомата нагоре. Австралиецът подскочи назад и се пльосна в реката с разперени ръце, обагряйки водата с кървава пяна.

Останалите войници побързаха да се върнат при дрехите си.

— Обличайте се — викна им Фолкнър. — Ще останем тук още няколко часа.

Толанд вече се бе настанил под сянката на едно дърво, Фолкнър клекна до него и му подаде един лист.

— Съобщението, което Ендрюз прие снощи.

Толанд го погледна — дълъг списък от букви, които на пръв поглед нямаха никакъв смисъл.

— Кодирано е. Сигурно се безпокоят, че някой може да ни подслушва.

Фолкнър не отговори. Извади ножа си и се зае да точи и без това блестящото острие.

Толанд извади от кожената си чанта малък бележник и го отвори на единадесета страница — съответстваща на деня от месеца, в който бяха получили съобщението — и започна да сравнява буквите от листа с тези на страницата. После, използвайки триграф — стандартна страница с трибуквени колонки, се зае да го дешифрира. Работата върнеше бавно, особено там, където трябваше да се определи краят на едната дума и началото на следващата. След около двадесет минути текстът беше разшифрован.

ДО ТОЛАНД

ОТ МИСИЯТА

ДО ДВАНАДЕСЕТ ЧАСА

ОСЪЩЕСТВЕТЕ КОНТАКТ

В ОКОЛНОСТИТЕ НА ПАКАС НОВОС

ОТВЪД ГРАНИЦАТА С БРАЗИЛИЯ

В КООРДИНАТИ СЕДЕМ ДВЕ ТРИ ШЕСТ

ОСЕМ ЧЕТИРИ.

ПРИДЪРЖАЙТЕ СЕ КЪМ НОВИТЕ РАЗПОРЕЖДАНИЯ.

ОСИГУРЕНО ДОПЪЛНИТЕЛНО ЗАПЛАЩАНЕ

ПО МИЛИОН НА ЧОВЕК.

НЕ ГУБЕТЕ ИЗЛИШНО ВРЕМЕ.

ПОТВЪРДЕТЕ ПОЛУЧАВАНЕТО НА СЪОБЩЕНИЕТО.

КРАЙ

Толанд извади картата и свери координатите. Мястото на срещата бе на около петдесет километра североизточно. Той подаде листчето на Фолкнър.

— Защо просто не са го стоварили на някое от изоставените летища? — попита Фолкнър.

— Американците следят целия район с радари. Заради наркотрафикантите. Каквото и да са намислили в „Мисията“, искат да го запазят в тайна.

Фолкнър разглеждаше замислено картата.

— Доста път е, а времето е ограничено. Защо е тази припряност?

— Ще се справим. — Толанд потърка наболата си брада. — Чудя се какво ли ще искат от нас, след като се срещнем с нашия човек?

Фолкнър кимна към наемниците.

— Някои от момчетата сигурно ще откажат да навлязат толкова дълбоко в джунглата.

Толанд положи ръка върху дулото на своя „Стърлинг“.

— Ако някой има възражения, да ги изкаже пред моя „отдел жалби“. Тръгваме след петнадесет минути.

 

 

— Боят се — Ло Фа свали бинокъла. — Но са много. Повече от нас.

— А ти боиш ли се? — попита Че Лу.

Ло Фа се засмя.

— Госпожо професор, аз не съм някой от изнежените ви студентчета, за да се връзвам на подобни приказки.

Той посочи на запад, където залязващото слънце очертаваше контурите на Циан Лин. Гробницата се издигаше на височина 3000 стъпки и не беше никак лесно да се повярва, че е дело на човешки ръце. Беше построена още преди появата на Христос, в чест на император Гао Цун и неговата императрица — единствената, в историята на Китай.

Или поне така бе смятала Че Лу. Но сега вече и тя не знаеше кой е вдигнал гробницата и с каква цел. Създаденият от човешки ръце хълм надвишаваше по размери дори Голямата пирамида в Гизе и несъмнено криеше в себе си най-мащабната гробница в целия свят. Невъзможно бе да си представи човек размера на извършената работа и количеството преместена и натрупана пръст. С течение на времето по склоновете на малката планина бяха израснали храсти и дървета, придавайки й почти естествен изглед, ако не беше симетричната й форма. Край гробницата освен това бяха подредени многобройни статуи на големците, дошли някога за грандиозното погребение.

Това, което Ло Фа сочеше обаче, не бяха статуи, а войници и камиони, наобиколили гробницата.

— Боят се да влязат, но ще ни избият, ако само припарим до тях — обясни опасенията си Ло Фа. — А ти ми се подиграваш, че не съм готов да се хвърля под танковете им. Още не ми е изпила чавка мозъка.

— Но все някак трябва да влезем.

Ло Фа клекна. Хората му бяха заели позиции из близката гора. Намираха се само на пет километра от гробницата и бяха изминали пътя до тук без нито миг почивка.

— Дойдох тук, защото ти настояваше — продължи Ло Фа, като се огледа, за да провери дали някой от хората му не ги подслушва. — Направих го само заради теб. Помниш ли, бяхме заедно във Великия поход.

Че Лу погледна изненадано своя стар другар. От доста години не й бе напомнял за онези времена.

— Но ако продължа нататък, трябва да зная за какво си рискувам главата. Моята и на хората ми. Искам да ми кажеш какво толкова важно има в онази проклета гробница, че американци и руснаци са готови да умрат за него. И защо армията кръжи наоколо като мухи около огън — близо до топлината, но далеч от пламъците? — Той доближи сбръчканото си лице до нейното. — Разкажи ми за Циан Лин.

Че Лу опря гръб на раницата, която бе свалила. Усещаше умората във всяка клетка на остарялото си тяло.

— Така е, стари приятелю, имаш право да знаеш. Ще ти разкрия всичко, което зная, и онова, което предполагам. Но истината се крие вътре — затова трябва да влезем. Циан Лин не е само гробница. — Тя разказа накратко онова, което бе открила вътре при предишното си посещение — за холограмата на пришълеца в централния коридор; за лъча, покосил един от студентите й; за голямата зала, пълна с различни контейнери, в които вероятно имаше аирлиански машини и снаряжение, и за по-малката зала, където беше разположен стражът-компютър.

— Проблемът е, че така и не успяхме да влезем в най-долната галерия — призна тя и му посочи бележника на Нейбингър. — Професор Нейбингър умееше да разчита старите руни. Той се свърза със стража в Циан Лин и тук, преди да умре, е написал част от онова, което узна от него. Според професора… — гласът на старицата затрепери от вълнение — в най-долната галерия има аирлианци. Пришълци. Там е и техният водач — Артад. Чакат някой да ги събуди.

— Е, и?

— Какво „е, и“? Не разбираш ли? Наистина?

— Шшшт — Ло Фа опря пръст на устните й. — Послушай ме, стара приятелко. Защо толкова даваш зор да слезеш долу? За какво са ти дотрябвали онези същества? Аз не съм невежа. Зная, че други подобни е имало на Марс — той посочи с пръст небето. — Сетне литнаха насам, за да унищожат планетата ни. А сега кръжат в мъртвите си кораби около земята.

Че Лу се усмихна.

— Защото пришълците долу са всъщност тези, които някога са ни спасили. И може би, които ще ни спасят отново. Пък и не само пришълци има долу. Според онова, което е успял да разчете Нейбингър, вътре се крие енергия, равна на тази на слънцето. Грамадна енергия, приятелю. Не искаш ли нашият народ да притежава подобна мощ? Може би с нейна помощ отново ще върнем някогашното величие на Китай! Ще възвърнем славата на Поднебесното царство, каквото е било в дните, когато Артад ни е помагал!

 

 

Шестметровата пирамида, в която се помещаваше стражът-компютър под Рано Као, сега бе сърцевина на причудлива структура, от която тялото на Кели Рейнолдс бе само една част. От страните й се пресягаха метални ръце, конструирани от различни части на машини, оставени тук от учените от КИСПП.

Из пещерата кръстосваха микророботи. Цяла колона от тях се бе проточила през тунела към повърхността, прокопан от хората. Изнасяха навън малки каменни късчета и се връщаха натоварени с други неща, които вземаха от повърхността — като армия от мравки, завръщащи се от победна война. Намереното струпваха пред редицата микророботи край стената, които използваха суровия материал, за да строят нови части от по-сложни и по-усъвършенствани роботи, компютри и енергийни клетки.

Самите микророботи също бяха няколко вида. Носачите, дълги приблизително седем сантиметра, притежаваха шест метални крака и две ръце, които можеха да се протягат и захващат, да се извъртат и да вдигат товара върху тялото. Конструкторите, с дължина петнадесет сантиметра, имаха четири ръце и четири крака. Всяка от ръцете бе различна от останалите, в зависимост от функцията, за която бе предназначена.

Друг вид микророботи влизаха и излизаха от малка дупка в една от стените — това бяха копачите, с осем равномерно разположени крака около тяло с дължина двадесет и ширина пет сантиметра. В предната част на всеки от тях имаше по една миниатюрна землекопна машина върху къса поставка. На излизане от дупката всеки от копачите носеше малко късче скала. Стоварваха го пред носачите, които го поемаха и изнасяха на повърхността.

Тунелът вече достигаше сто и двадесет метра дължина, но до целта — плазмения пояс — имаше още около три километра надолу. Стражът се нуждаеше от допълнителна енергия, защото това бе само началото, а генераторите на КИСПП вече бяха изчерпали запасите си. Термоядреният реактор, оставен от Аспасия, също съдържаше минимални количества енергия и се нуждаеше от презареждане.

Някои от компютрите на хората вече бяха асимилирани от по-сложните аирлиански структури. Тук там проблясваха монитори, сменяйки образите с бързина, която човешко око не можеше да проследи — извънземният страж обогатяваше познанията си за човешкия свят с помощта на ИНТЕРЛИНК и Интернет. Дори вече прилагаше на практика част от добитите по този начин знания.

Освен това стражът поддържаше постоянна връзка с Марс, където се намираше другият компютър на пришълците.

Една метална сонда се подаде от основата на златистата пирамида. Изви се бавно нагоре и доближи Кели. Спря на сантиметри от средата на гръбначния й стълб и от предния й край се подаде тъничка игла. Тя проби кожата и проникна във вътрешността на гръбначния мозък. Обгърната в златистото сияние, Кели Рейнолдс потрепна като човек, който сънува кошмар. Иглата бавно се прибра в сондата, която на свой ред се сгъна обратно във вътрешността на стража.

Кели потрепери още няколко пъти, след това тялото й се успокои и отново се сля със стража.

 

 

Търкот знаеше, че Дънкан уговаря по сателитното радио да им пратят подкрепления. Той обаче беше намислил нещо друго.

Когато влезе в кабината на Яков, руснакът се беше проснал изнурено на койката. На масичката до него имаше бутилка с безцветна течност.

— Приятелю! — посрещна го Яков. — Да пием за загиналите другари!

Търкот пое чашата, опря я в устните си и отпи. Огнената течност изгори небцето му.

— Откъде взехте това? — попита той, когато си възвърна способността да говори.

— О, аз съм човек с разностранни способности — похвали се Яков. — Дори и във вашата флота забраните не се спазват толкова стриктно.

Търкот седна на едно от столчетата.

— Твърдите, че тази група — „Мисията“, Водачите — се навъртали наоколо от доста време.

— От доста време — кимна бавно Яков.

— И че не само ни наблюдават, но и се намесват в хода на човешката история.

— Така изглежда.

— Казахте също, че нацистите били свързани с „Мисията“.

— Да.

— Познавам един човек, който може да знае нещо повече за „Мисията“. Бил е в Дълси и е работил с Хемщад.

Яков си наля нова чаша. Подаде бутилката и на Търкот, но американецът отказа.

— Зная кой. Доктор фон Сеект е още жив, нали?

— Има ли нещо, което да не знаете?

— Уф… страшно много неща. Тази мисъл ме буди всяка нощ и не ми дава мира.

— Помолих майор Куин да ни организира видеосреща с фон Сеект в болничната стая.

Яков се надигна изморено.

— Добре, да видим какво ще каже закоравелият нацист.

Куин вече ги очакваше в заличката.

— Всичко е готово — докладва той. — Досега проверявахме дали е сигурна връзката.

Търкот и Яков се настаниха пред малкия компютър. Монтираната отгоре миниатюрна камера сочеше право към тях. Екранът блесна и се изпълни с цветове. Старецът лежеше в болничното легло и гледаше към краката си, където вероятно бе поставена втората камера. На възглавницата до него бе прикрепено микрофонче. Търкот забеляза системите, включени в ръцете на немеца и се зачуди как още е жив.

— Доктор фон Сеект — заговори той. — Аз съм капитан Търкот.

— Добър ден, капитане — отвърна почти шепнешком фон Сеект на немски.

— Нужна ми е малко информация.

Фон Сеект промърмори нещо нечленоразделно.

— Доктор фон Сеект! — Търкот повиши глас, опитвайки се да пробуди стареца от унеса му. Нечия ръка доближи микрофончето до устните му.

— Смърт — прошепна фон Сеект. — Разрушителят на света…

Търкот бе чувал и при други обстоятелства немецът да произнася тези думи. Още първия път, когато се бяха срещнали на борда на самолета от Зона 51. Беше цитат от изказването на Опенхаймер по повод взривяването на първата изпитателна атомна бомба в пустинята на Ню Мексико. Фон Сеект бе присъствал лично на тези изпитания, след като бе помогнал в създаването на това страшно оръжие, за прототип на което била използвана откритата в една от подземните галерии на Голямата египетска пирамида атомна бомба.

Нацистките учени бяха разгадали достатъчно от старите руни, за да разчетат надписа върху подводната каменна стена близо до архипелага Бимини — където някога се е намирал легендарният континент Атлантида, превърнат от аирлианците в тяхна главна база. По-късно фон Сеект, още млад учен и убеден нацист, попаднал в специална научна група и бил изпратен в Египет, начело на въоръжен отряд, в самия разгар на Втората световна война, по времето, когато „Лисицата“ Ромел вече наближавал с войските си Кайро.

След като прокопали отвор в една от стените на вътрешния тунел, немците открили черно ковчеже, което не могли да отворят. Взели го с тях, но на обратния път попаднали в засада на британски командоси и фон Сеект бил заловен заедно със скъпоценния си товар. След нови перипетии най-сетне немският учен и радиоактивното ковчеже се озовали в Америка и били придадени към Манхатънския проект, тъй като след като отворили ковчежето, американците открили, че вътре има ядрено взривно устройство, върху каквото от известно време работили безуспешно.

— Докторе, трябва да разбера едно нещо — настояваше Търкот.

Старецът премигна с очи към екрана.

— Но аз се заклех. Дадох дума…

— Защо се закле? — произнесе рязко на немски Търкот.

— От вътрешно убеждение, заради вярата ми във Велика Германия, фюрера, каузата и СС! — отвърна машинално, но с поукрепнал глас фон Сеект.

Търкот почувства, че Яков се надига, стреснат от чутото. Докато за американците Втората световна война бе само етап от световната история, той знаеше, че в Русия, където жертвите са надхвърляли 20 милиона, а страната е била почти напълно опустошена, тя продължава да е жив и болезнен спомен.

— Хитлер е мъртъв — продължи на немски той. — От смъртта му изминаха повече от петдесет години. Ти си в Америка. Войната свърши отдавна. Искам да отговаряш на въпросите ми!

Фон Сеект ги гледаше с широко отворени очи.

— Капитане?

— Да.

— На вашите заповеди.

— Искам да си спомниш нещо. За войната и Египет. След като напуснахте пирамидата и черното ковчеже беше у теб.

— Ах, пустинята — прошепна фон Сеект. — Нощите бяха толкова студени. Не знаех, че може да е така. Защо трябваше да прекарам целия си живот в пустинята?

— Когато попаднахте в засада — продължаваше Търкот, случайно ли беше, или британците ви очакваха?

— Да са ни очаквали? — фон Сеект се огледа и повдигна глава. — Какво си открил? — добави той на английски.

— Казал си на майор Куин, че знаеш от различни слухове за СТААР. Според теб дълго време тази организация не предприемала нищо — чакала своя миг. Но аз не мисля така. Не само че отдавна ги има, но са дърпали конците — също както в случая с вашето залавяне от британския патрул. По такъв начин бомбата е попаднала от вас при съюзниците.

Фон Сеект помисли малко, сетне кимна бавно.

— Винаги съм го намирал за малко странно. Такова съвпадение. Мислехме, че са ни предали водачите араби, но британците ги застреляха, което ни се стори ужасно несправедливо спрямо някой, предложил помощта си. Освен това не бяха обикновени войници — бяха от специалните им части, командоси. Какво правеха точно там, насред пустинята?

— Значи е възможно някой да ги е предупредил?

— Напълно възможно — съгласи се фон Сеект. — Всъщност, какво ли не е възможно? Кой може да знае истината?

— Каквато и да е, струва ми се, че все още криеш част от нея.

Фон Сеект не отговори.

— По какъв начин генерал Гулик и „Меджик-12“ узнаха за разкопките в Джамилтепек? — Търкот знаеше, че това бе отключващото събитие, за да се превърне генералът в марионетка на извънземните. След като хората от „Меджик-12“ бяха открили стража под Джамилтепек и го бяха докарали в Дълси, той бе въздействал върху умовете им и бе взел Гулик под пряк контрол, което впоследствие щеше да доведе и до старта на кораба-майка, ако Търкот и приятелите му не се бяха намесили своевременно.

— Разузнаването… — промърмори фон Сеект. — Кенеди, нашият представител от ЦРУ, ни прати доклад, че Йоргенсон се натъкнал на нещо странно.

— Глупости — прекъсна го Търкот. — Поисках от майор Куин да провери случая в архивите на „Меджик-12“ и ЦРУ. Повечето от записите са били унищожени, но малкото, което намерих, навежда на мисълта, че златистата пирамида е била открита едва след като групата от „Меджик-12“ е пристигнала на място. Освен това изглежда са знаели къде точно да копаят. Не разбрах само, откъде са се сдобили с толкова подробна информация.

— И аз не зная — въздъхна фон Сеект.

— Не, приятелю. Ти беше член на „Меджик-12“. Тил номера с „и аз не зная“, вече не ми минават. — Търкот неволно сви пръсти, сякаш искаше да ги сключи около изтънелия врат на стареца. Някога бе повярвал, че фон Сеект е готов да им помогне да спрат старта на кораба майка от алтруистични подбуди, но сега, след информацията от Яков, не беше съвсем сигурен дали немецът не е действал по други причини.

Малко след първата им среща, Кели Рейнолдс му бе разказала за мястото, където фон Сеект бе започнал своята научна кариера. В Пеенемюнде, където нацистите конструирали техните ракети ФАУ-1 и ФАУ-2 — се използвали за най-тежката работа затворници от близките концлагери. Хиляди измирали от мизерните условия и непосилния труд. Когато попита за това фон Сеект, немецът също така се оправда, че не знаел нищо.

— Освен това чух от сигурно място, че стражът не е бил открит под Джамилтепек — хвърли поредния си коз Търкот.

Фон Сеект поклати глава.

— Казах ти всичко, което ми е известно. Не съм ходил в Джамилтепек.

— Лъжеш.

— Какво значение може да има всичко това сега? — попита изморено фон Сеект. — Научих, че аирлианският флот е бил унищожен. Защо да се ровим в миналото?

— Защото тази група продължава да действа и искаме да узнаем повече за нея. Подозираме също така, че по някакъв начин е свързана с откриването на стража от „Меджик-12“.

Търкот не виждаше никаква причина да крие от фон Сеект новината за Водачите и „Мисията“.

— Аз не зная нищо по този въпрос.

— Тогава, разкажи ми за Дълси.

— Вече съм го разказвал. Други командваха и Дълси.

— Да, нацистите от операция „Кламер“ — кимна Търкот. — Но с какво точно се занимаваха там? И какво е имало на най-долното ниво, където държаха стража?

— Нямам представа. Никога…

— Какво имаше там! — извика внезапно Търкот. — Знаеш! Казвай!

— Разправяха, че правели разни опити… Момчетата от „Найтскейп“ им доставяха образци.

— Не съвсем. Хората от „Найтскейп“ отвличаха разни нещастници, на които им промиваха мозъците на горния етаж. Там, където открихме Джони Симънс.

— Така е — там лежаха отвлечените. А после ги пускаха обратно, натъпкани с дезинформация. Но питал ли си се каква е била съдбата на онези отвлечени, които въобще не се завръщаха? На всички тези безследно изчезнали?

— Отивали са на най-долния етаж, нали?

— Някои от тях — кимна фон Сеект. — Изследователите от „Кламер“ бяха безскрупулни в методите си. Разполагаха с богат опит от лагерите. Дори в страни като вашата, които се хвалят със своята демокрация, стават подобни неща.

Търкот реши да не обръща внимание на политическите забележки на фон Сеект.

— Та какво ставаше на най-долното ниво? Видях там прозрачни цилиндри с тела — същите, като онези в базата „Скорпион“. Зная, че по такъв начин СТААР е „отглеждал“ своите агенти, смесвайки човешки и аирлиански гени. И в Дълси ли работеха над това? Или беше нещо друго? Експерименти за бъдеща биологична война?

— Не зная — фон Сеект извърна глава.

— Кажи тогава за генерал Хемщад!

— Имаше студени очи — промърмори фон Сеект. — Студени и мъртвешки.

— И той ли се занимаваше с биологични изследвания?

Фон Сеект не отговори.

— Черната смърт — изръмжа Яков.

Фон Сеект извърна глава към екрана.

— Кой сте вие?

— Черната смърт — повтори натъртено Яков. — Да си чувал за нея?

— Слухове… — прошепна фон Сеект.

— Слухове за Черната смърт?

— Да, че била някакъв вид оръжие.

— „Мисията“! — изстреля неочаквано Яков.

Търкот забеляза, че този път имаше жива реакция. Фон Сеект ги гледаше напрегнато.

— Разкажи ми за „Мисията“ — произнесе бавно Търкот.

— Не разбирам за какво…

— Стига лъжи! — извика Яков. — Знаеш! Там е Хемщад, нали?

Фон Сеект кимна изморено.

— Когато научих, че е напуснал Дълси, помислих си, че нещо не е наред. Беше около месец преди генерал Гулик да бъде завладян от желанието да стартира кораба-майка. Дори се зачудих, дали между двете събития няма някаква връзка. Боях се да не би Хемщад да поиска да му предоставят скакалците. За да разпръсне заразата, над която е работил в биолабораторията.

Търкот се ококори в екрана. Главата на фон Сеект се люшна назад и падна на възглавницата.

Търкот прекъсна връзката и се замисли. Имаше още толкова много неизяснени неща. Ако в „Меджик-12“ наистина е имало тайни агенти от Водачите — или СТААР — този факт можеше да хвърли нова светлина върху много от събитията, а също и да обясни унищожаването на биолабораторията в Дълси от „изтребителите фу“. Може би целта на „фу“-тата не е бил само стража-компютър, а и онова, върху което бе работил Хемщад? Но нали „изтребителите фу“ бяха под контрола на другия страж. Тогава — какво? Искали са да прикрият следата? Да защитят „Мисията“? Колкото повече узнаваше, толкова по-малко разбираше.