Робърт Дохърти
Мисията (22)

21.

Целта, която си беше поставил екипажът на „Индевър“, бе колкото сложна, толкова и предизвикателна. Първо, корабът-майка се преобръщаше бавно в пространството. Второ, както той, така и совалката се движеха по отношение на Земята. Трето, совалката трябваше да се приближи от страната на пробойната и да направи опит да се закачи с помощта на петнадесетметровата манипулаторна ръка, но при такава ниска относителна скорост, при която ръката няма да бъде повредена.

Както се предполагаше, първият опит се оказа неуспешен. Вторият също се провали, като този път скобите на манипулаторната ръка преминаха само на стотина метра от ръба на пробойната — сравнително къса дистанция при маневри с подобни мащаби, но непреодолимо голяма, що се отнасяше до решението на задачата.

При третия опит екипажът вече знаеше, че не разполагат с достатъчно гориво за връщане на Земята.

За щастие третият опит излезе сполучлив. Ръката се плъзна по обшивката, но успя да се закачи за ръба на пробития от взрива отвор и скобите бързо се сключиха в мъртва хватка. Совалката се завъртя около далечното рамо на ръката, удари се в корпуса на кораба-майка, отскочи назад и увисна неподвижно.

След няколко минути десантната група, водена от лейтенант Осболд, вече се готвеше за излизане в открития космос.

 

 

— Това също сме го предвидили — обясняваше Копина създалото се положение. — Разполагаме с няколко товарни ракети, снабдени с допълнителни резервоари за гориво. До два дни ще бъдат готови за старт и с тяхна помощ ще приберем „Индевър“.

— Тогава къде е проблемът? — попита Дънкан.

— В психиката. Самата мисъл, че са изолирани, с ограничени запаси от въздух и вода — само за три седмици. Това не може да не им въздейства.

— Биха могли да се приземят с кораба-майка.

— Да, възможен изход, който все още не е одобрен.

— Какво значение има одобряването, стига да могат да контролират движението на кораба?

Копина премести вниманието си върху екрана.

— „Колумбия“ има визуален контакт с „нокътя“. Да се надяваме, че ще се справят по-добре. На „Колумбия“ запасите от гориво са по-големи, но от тях се очаква да вземат щурмовия кораб на буксир.

Дънкан вече виждаше приближаващия се на екрана „хищен нокът“. За разлика от кораба-майка той поне не се преобръщаше.

— Интересно, как е съумял да запази стабилно положение на орбита? — учуди се тя.

— И ние го забелязахме преди два дни. Предполагаме, че има някакво вътрешно изместване, което противодейства на първоначалната ротация. Може би нещо е престанало да функционира или се дължи на движението на горивото в резервоарите, но с течението на времето системата може да промени първоначалното си въртеливо движение.

— Подобно нещо не би ли пречило при нормалното маневриране?

— Кой знае? Имаме още толкова много да учим.

— „Триста метра до целта“ — разнесе се от екрана гласът на полковник Еган, главния пилот на „Колумбия“. — „Приближаваме със скорост пет метра в секунда. Микрокорекции на курса.“

Макар и не толкова голям, колкото кораба-майка, щурмовият кораб бе истински колос, сравнен със совалката. Върхът му бе извит в едната посока и действително му придаваше форма на закривен нокът.

— „Сто метра. Скорост един метър в секунда. Завъртам товарния отсек в посока към целта.“

— Така обръщат страната с манипулаторната ръка към „нокътя“ — обясни Копина. Междувременно превключиха на камерата от товарния отсек. От тук „нокътят“ бе само тъмно очертание на фона на звездите. Тъничката манипулаторна ръка се разгъваше бавно към него.

— „Какво е това?“ — в гласа на полковник Еган се долови изненада. — „Виждате ли го?“

На върха на „нокътя“ се беше появило малко златисто сияние.

— Махнете ги от там! — извика Дънкан.

— „Бордова група — готова за десант! Скачай!“ — извика полковник Еган в интеркома. — „Твърде сме близо!“

— „Разбрано — скачам“ — дочу се друг глас.

— Това е лейтенант Маркъм, командир на група „Бета“ — обясни Копина.

На екрана се мярна фигура, облечена в тактически боен скафандър с МК-98 в ръце. На гърба си носеше портативен реактивен двигател, а отзад бързо се развиваше прикаченото с карабина въже.

Маркъм вече бе на пет-шест метра извън товарния отсек и се носеше в пространството между совалката и „нокътя“, който бе на по-малко от петдесет метра. От върха на щурмовия кораб бликна златист лъч.

— О, Божичко! — изстена Дънкан.

Лъчът се извъртя, премина покрай фигурата на Маркъм, сетне отново смени посоката си и изведнъж го проряза.

Писъкът отекна в слушалките за по-малко от секунда. Тялото на Маркъм бе разчленено на две, горната част все така бе прикачена към въжето, а долната бавно се отдалечаваше. И от двете части струеше замразена в мехурчета кръв.

— „Скачам!“ — разнесе се втори глас. Появи се още една фигура, този път без прикачващо въже.

— Но какво става? — подскочи Копина. — Този скочи направо от отсека!

Фигурата също държеше автомат и тъкмо се готвеше да стреля, когато блесна втори златист лъч. Дънкан бе завладяна от безмерно възхищение пред храбростта на „тюлените“, които не се предаваха дори срещу превъзхождащия ги в огнева мощ противник.

— „Аварийна евакуация! — извика полковник Еган. — Да изчезваме от тук!“

В този миг блесна трети, още по-силен златист лъч. Камерата го улови за съвсем кратко, сетне екранът угасна.

 

 

— Можем да взривим вратата — предложи Круто.

— И да предизвикаме цялата китайска армия да слезе долу — завъртя глава Ло Фа.

— Е, поне ще разполагаме с реален противник — сви рамене Круто. — Навън все още е тъмно. Това ни дава известно предимство.

Останалите наемници закимаха в знак на съгласие. Намираха се на двеста метра от голямата зала, където Елек продължаваше да работи над пулта.

Че Лу не се намесваше в разговора. Беше им заявила, че предпочита да остане. Круто се огледа, обнадежден от поддръжката на другите.

— Взривете я — нареди той.

Двама от хората му се заеха да поставят експлозивите, а останалите се отдръпнаха навътре в тунела.

Че Лу потупа Ло Фа по рамото.

— Желая ти успех.

— И ти ела с нас — старецът я хвана за ръката. — Не ми харесва това място.

— Трябва да остана.

Ло Фа се намръщи и погледна в друга посока.

— От теб исках само да ни вкараш вътре, нищо повече. Сега се погрижи за себе си.

— Но не стана така, както го мислехме. Не искам да попаднеш в ръцете на военните.

— Ще се оправя.

Круто размаха ръце, за да привлече вниманието на всички.

— Като взривим портата, искам да си размърдате задниците. Ще тръгнем на запад. Според нашия приятел — той посочи Ло Фа, — там има партизани, с които можем да се свържем. Те ще ни помогнат да се измъкнем от Китай.

Дотича последният от сапьорите, разгъвайки зад себе си детониращия шнур. Круто извади пълнителя на автомата си и провери дали е зареден.

— Готови? — Той се огледа. — Внимание — взривяваме!

Той натисна детонатора.

Тътенът на взрива отекна в галерията, усилен многократно от сводестите стени на тунела.

— Да тръгваме! — Круто се втурна в тунела, следван от останалите наемници.

Че Лу пое в обратна посока.

— Какво сте направили? — извика запъхтения Елек, който бързаше срещу нея.

— Войниците решиха, че е време да си вървят — обясни Че Лу. — И го направиха.

— Взривили са вратата! — досети се Елек. Той млъкна и се заслуша. От горния край на коридора се дочуха стъпки, които се приближаваха. — А това кой е?

Че Лу сведе глава и напрегна слух. На лицето й изгря усмивка, когато видя кой идва към тях.

— Май не можеш да се разделиш с мен, стари приятелю. — Тя прегърна Ло Фа.

— Не се надценявай, отдавна не си момиче.

Че Лу отстъпи назад.

— Тогава какво има?

Ло Фа се чукна по ухото.

— Слушай.

— Нищо не чувам.

— Правилно — кимна Ло Фа. — А вече трябваше да гърмят изстрели. Между наемниците и армията. Но ги няма. Разбираш ли? Излязох горе и се огледах. Там няма никой. Войниците са изчезнали. Горе е пусто.

В продължение на няколко секунди се възцари пълна тишина.

— И защо според теб са го направили? — попита Че Лу с разтреперан глас. Имаше само едно логично обяснение, но тя не смееше да го каже.

Ло Фа нямаше подобни скрупули.

— Сигурно ще направят опит да взривят гробницата. Затова са дали сигнал за евакуация на района.

— Искат да ни унищожат, значи — кимна Елек. Той се извъртя и пое към контролната зала. След кратко колебание Че Лу и Ло Фа го последваха.

 

 

— „Колумбия“ е унищожена — Копина хвърли снимките върху масата в заседателната зала. — Това са спътникови снимки. Вижда се само „нокътят“ и останки.

— На борда имаше десет човека, нали? — попита Дънкан.

— Да.

— Има ли възможност някой да е оцелял?

— Не.

— Остава един неразрешен въпрос. Възможно ли е на борда на „нокътя“ да се крият оцелели аирлианци?

— Нямам представа — вдигна рамене Копина. — Корпусът изглежда невредим. Нищо чудно взривът да е засегнал само двигателя. Чакайте, нима ни обвинявате в небрежност? Нямаше да пратим тези хора горе, ако подозирахме, че могат да попаднат в клопка.

— Може би… — поде Дънкан.

— Какво?

— Може би в „нокътя“ няма оцелели аирлианци. Ами ако го управляват дистанционно?

— Това няма значение. Свършено е с „Колумбия“.

— А какво е положението с кораба-майка?

— Осболд се готви за прехвърляне. Никакви признаци да са оцелели аирлианците, които бяха на борда.

— Какво е разстоянието между кораба-майка и „нокътя“?

— Около осемстотин километра.

— Тоест, изключено е от „нокътя“ да стрелят по кораба-майка?

— Така поне ми се струва — отвърна неуверено Копина.

— Освен ако не са го оставили за примамка.

— Вижте, аз само отговарям за полета. Не планирам военни операции.

— Така е — кимна мрачно Дънкан. — Чудя се обаче, кой го прави?

 

 

Круто спря и вдигна ръка. Войниците, които го следваха, замръзнаха неподвижно. Бяха се отдалечили на около два километра от гробницата, но все още нямаше и следа от човешко присъствие.

— Тук нещо не е наред — промърмори Круто. — Допреди няколко часа мястото гъмжеше от жълти.

— Може да са се уплашили от взрива — предположи войникът до него.

— Много сме страшни, няма що. Каквото и да е… — той размаха ръка и даде сигнал на патрулите от двете страни да тръгват.

 

 

В товарния отсек на „Индевър“ лейтенант Осболд извършваше последна проверка на бойния скафандър. На няколко пъти през последните минути лявата част на лицето му се разкривяваше от неприятен тик. Струваше му се, че по бузата се стича сълза, но в действителност, това бе капка кръв.

Грамадният корпус на кораба-майка изпълваше пространството над главите им. Совалката бе само на пет-шест метра от пробойната и продължаваше да се придържа към ръба с помощта на манипулаторната ръка.

— Продължаваме според плана — обяви той по радиото.

Първата двойка от „тюлените“ — Ериксън и Теръл — се отдалечиха, с помощта на реактивните си раници, от товарния отсек и се насочиха към зейналата паст на кораба-майка. Отзад ги следваше и втората двойка — Лопес и Коновър.

Осболд засега изчакваше. Наблюдаваше движението на хората си, чийто тъмни силуети се очертаваха на фона на кораба-майка. Изведнъж почувства ритмично пулсиране в главата си, остра болка, която сякаш разкъсваше мозъка му. От очите му бликна нова порция кървави сълзи. Той вдигна своя МК-48 и стреля.

Петнадесетсантиметровите проектили застигаха един по един облечените в скафандри фигури на неговите другари и се забиваха през подсилената им обшивка. Писъците им отекваха дълго в слушалките на Осболд.

 

 

— Какво става? — извика Дънкан.

— Той е Водач! — посочи Копина. Тя извади от джоба си миниатюрен уред.

— Сега какво правиш?

Копина вдигна капачето на уреда и натисна червения бутон върху миниатюрното табло.

 

 

Експлозивът бе поставен точно до горивния резервоар на совалката. Вътре нямаше много гориво, но остатъкът бе достатъчен за мощния взрив, който последва.

Огнената топка погълна Осболд в товарния отсек и след това разруши корпуса на совалката. Миг преди да потъне в забравата, „тюленът“ почувства благодарност, че смъртта го е застигнала.

 

 

— Коя си ти? — попита настойчиво Дънкан.

Копина затвори капачето на уреда. Екранът, на който наблюдаваха картината от „Индевър“, сега бе тъмен.

— Те искаха да получат кораба-майка.

— Кои?

— Водачите. Възнамеряваха да го върнат обратно на Земята, да натоварят само верните си последователи и да ги изтеглят на орбита, докато Черната смърт коси човечеството.

— Ако си го знаела, защо позволи на совалката да излети?

— Ние само подозирахме — отвърна Копина. — Нямаше никакъв начин да разберем дали на борда има Водач.

— Пак те питам. Коя си ти?

Копина вдигна дясната си ръка и показа масивния си сребърен пръстен.

— Аз съм Наблюдател.

— Това пък какво е?

— Откакто аирлианците са тук, те винаги са били следени от Наблюдатели — рече Копина. Тя стана и тръгна бавно към вратата.

— Стой! — извика Дънкан.

— Трябва да вървя.

— „Мисията“! Къде е тя?

Копина поклати глава.

— Ние не знаем. Изпратихме наши хора да я търсят. Познавате един от тях — Харисън. Той се провали.

При тези думи жената се хвърли към изхода. Дънкан понечи да я спре, но беше късно, Копина беше изчезнала.