Лари Нивън
Свят извън времето (9)

4

При тринадесето събуждане той се опита да седне прекалено бързо.

Когато повторно дойде на себе си, лежеше по гръб в ковчега със замаяна глава, а Пирса продължаваше да го вика.

— Корбел! Корбел?

— Тук съм. Къде ще ида?

— Бъди по-внимателен. Полежи малко.

Беше мършав като скелет и съвсем остарял. Ставите му бяха подпухнали от артритни възли. Заедно с познатия глад дойде и гаденето. Прекара ръка по темето си — почти оплешивяло след последния сън — и по дланта му полепнаха косми.

— Къде сме?

— На месец път от черната дупка и летим право към нея. Гледката ще ти хареса.

Изпълзя от хибернационната камера като повален от болест Дракула. Закуцука към Кухнята, после се отби в Гимнастическата зала. Мускулите му бяха омекнали и предразположени към болезнени крампи. И най-лекото упражнение го затрудняваше. Но Корбел почти не обръщаше внимание на болката, гаденето и бремето на възрастта. Чувстваше се чудесно. В най-лошия случай щеше да умре както никой друг.

Обърна се към скрития микрофон.

— Ами ако отидем твърде далеч? Никога няма да умрем, нали? Ще спрем над Шварцшилдовия радиус.

— Само за някой страничен наблюдател. Не и за нас самите. Нима искаш да промениш собствените си заповеди?

— Не.

След десетина минути той се настани в пилотското кресло на Утробната. Отпи глътка бульон и нареди:

— Пълна видимост.

„Дон Жуан“ се носеше над море от разпенени звезди. В някоя нормална галактика те щяха да бъдат разпръснати равномерно. Но тук, събрани в една плоскост от центростремителната сила на огромната черна дупка в центъра, те бяха изправени пред гибел. Умиращите звезди изгаряха с ужасна светлина. Приличаха на пламтящи факли, сред поле от свещи. Тук сигурно беше обичайна гледка една звезда да пронизва друга, или гравитационните полета да разкъсват звездите на части.

И още по-обичайна ще е в самия център, помисли си Корбел. Точно пред него гореше ослепително ярка светлина. Около оста на черната дупка не се виждаха никакви тъмни петна. Корбел и не очакваше да ги види.

— На какво разстояние сме в нормалния космос?

— Стандартния космос? Три цяло и шест светлинни години.

— Някакви проблеми?

— Вярвам, че ще успея да запазя непроменен курса докато пресичаме равнината на диска отвъд зоната на активно пространствено изкривяване пред нас — между две и три светлинни години спрямо сингуларната.

Корбел сведе поглед към пламъка на двигателите — бледа белезникава лента под краката му. Помисли си, че над диска вероятно почти не се среща материя.

— Ами ако не успеем? Ако се наложи да минем през нея?

— Нищо няма да почувстваш. В този район звездите губят своята цялост. Превръщат се в потоци от сгъстена плазма, примесени с неутрониеви ядра. Светлината идва тъкмо от тях. Още по-навътре пространството се изкривява, а нивото на радиацията се покачва като следствие от триенето на спирално пропадащата материя.

— А какво ще кажеш за черната дупка?

— Все още не разполагам с достатъчно информация. По приблизителни данни, обиколката й достига два милиарда километра, а масата й надхвърля сто милиона пъти тази на Слънцето. Ергосферата вероятно е много широка. Едва ли ще се затрудним при определянето на курса през нея.

— Обиколката, казваш.

— Искаш да ти съобщя радиуса? Радиусът на черната дупка може да е безкраен.

С други думи, да си представиш размерите на този диск от приплеснати звезди бе направо невъзможно. Все едно че летяха над друга вселена. С обиколка от два милиарда километра, черната дупка можеше да обхване и орбитата на Юпитер, но ако Корбел би могъл да надникне отвъд пространственото изкривяване пред него, отвъд Огнения пръстен, щеше да открие, че черната дупка е невероятно малка.

Някаква светлинка привлече вниманието му и той се обърна тъкмо на време, за да види червения блясък на избухваща свръхнова. Току що бе пропуснал възможността да наблюдава разкъсването на едно слънце от могъщите гравитационни вълни, да види как неговото нагорещено до десет милиона градуса сърце залива небосвода с плазма.

Запита нещо, което досега не беше питал.

— Пирса, за какво мислиш?

— Не знам отговора на този въпрос.

— Опитай.

— Не мисля за нищо. Решенията са заложени в мен. Те са неизменни и строги. Нямам право на избор.

— И как смяташ да откриеш Земята?

— Зная къде ще бъде Слънцето след три милиона години.

— Три милиона!… Нали говореше за седемдесет хиляди?

— Гмуркаме се все по-дълбоко в неимоверно по сила гравитационно поле. Времето за нас ще бъде сгъстено. Черната дупка е достатъчно голяма, за да не ни разкъсат вълните й, но ще изгубим близо три милиона години, преди да включа термоядрения двигател. Какво повече бих могъл да сторя? Шансът да открием Слънцето е доста ограничен. Възможно е Държавата да се е разположила на територия от милиони кубически светлинни години, преди да поемем назад.

— Шансът е ограничен. Пирса, говориш странни неща.

Но Корбел чувстваше, че не му е до шеги. Седемдесет хиляди години преди новата ера на Земята е царувал неандерталеца, а кроманьонеца току що се е появил. Преди три милиона години е имало само безмозъчни маймуни, размахващи тояги и тъпчещи се с месо. Какво ли щеше да обитава планетата след три милиона години?

Корбел прекарваше времето си в Утробната, вперил поглед в черния диск. Предпочиташе некорегирания изглед, при който вселената беше изкривена от огромната скорост на „Дон Жуан“.

След промяната на курса корабът се бе освободил от значителна част от своята релативна маса. Скоростта на „Дон Жуан“ беше доста по-висока по време на първия хибернационен сън на Корбел. Но дори сега тя бе близо до тази на светлината и продължаваше да расте с помощта на гравитационната сила, сто милиона пъти по-голяма от онази, която създаваше масата на Слънцето. Дискът пред него бе озарен в цветовете на дъгата, а Огненият пръстен се приближаваше непрестанно. Звездите се притискаха една в друга и трудно се различаваха, освен когато някоя от тях избухваше. Те изчезваха през разноцветната дъга и потъваха в морето от пламъци зад кораба — червено сияние, което от време на време се озаряваше в жълтеникаво или зелено от избухването на свръхнови.

Огненият пръстен — изкривено пространство, в което уловената от кипящото звездно вещество топлина беше по-интензивна дори от компресиращото действие на черната дупка — идваше все по-близо. Заревото й бе ослепително и Корбел се отказа да го разглежда.

— Намали светлината — нареди той и прикри очи.

— Ограничих я до десет процента. Уведоми ме, ако се налага да я намалявам още.

— Добре ли си? Няма ли да изгорят камерите?

— Съмнявам се. Забрави ли, че трябваше да се гмурнем съвсем близо до Слънцето, за да намалим скоростта в края на мисията. В състояние сме да издържим на много мощни светлинни излъчвания.

Огненият пръстен наподобяваше сплесната поничка с обиколка двайсет светлинни години и дебелина четвърт светлинна година — синьо-зеленикаво-бяла звезда с обем приблизително четири или пет кубични светлинни години, с всички възможни степени на сливане и делене, протичащи в нея. Сякаш самият ад се изправяше пред тях… приближаваше ги… и „Дон Жуан“ се носеше към него върху ветрило от термоядрен пламък. Корбел усети, че тягата отслабва. Приведе се неусетно напред, когато корабът се спусна по вътрешния наклон и остави Огнения пръстен зад себе си, като мрачна червена стена. Вътрешният диск беше значително по-тънък и ужасно сгъстен. Корбел впери поглед напред, където би трябвало да се намира самата черна дупка. Виждаше само нови количества от звездното вещество, с нагорещено виолетово-бяло сияние в центъра.

Всичко ставаше с невероятна скорост. Минаха минути, или секунди. Пирса постоянно менеше ъгъла на маневрените двигатели. Във вътрешния диск нямаше звезди — нищо, по което да се ориентират. Приличаше на стена, плътно измазана с фастъчено масло.

— Изградена е от неутроний — обясняваше Пирса. — Дори притежава кристалната структура на неутрония, но тази структура непрестанно се руши. Виждам рентгенови изригвания, подобни на малки вълни.

— Жалко че не притежавам част от сетивата ти.

— Използвай компютърната връзка…

— Не.

Огненият пръстен зад тях почервеня и след това изчезна. Вътрешният диск се озари в яркосиньо и неочаквано остана назад. И едва в последния миг Корбел зърна черната дупка.

Под краката му изрева бордовият термоядрен двигател и ускорението го притисна в креслото. Букет от светлини избухна в лицето му и се разтвори във виолетово сияние отпред с широк кехлибарен пояс по края. Всичко друго тънеше в непрогледен мрак.

— Има нещо, което трябва да обсъдим — проговори Пирса.

— Чакай малко. Дай ми възможност да си поема дъх.

Пирса зачака.

— Свърши ли? — възкликна Корбел. — Оцеляхме ли?

— Да.

— Добра работа.

— Благодаря.

— Сега какво ще правим?

— Запалването на термоядрения двигател в пределите на ергосферата ни доближи опасно до скоростта на светлината. Използвам силовите полета за да разпръсвам междузвездното вещество пред нас. Докато не свалим малко от скоростта за друго няма да ни послужат. След 13.8 години корабно време ще стигнем пределите на Слънчевата система. Ако не я прескочим.

— Наистина ли сме пропуснали три милиона години?

— Да, Корбел. Трябва да чуя мнението ти по един въпрос. Уверен ли си, че за три милиона години Държавата ще е изчезнала?

Корбел се засмя. Но беше уплашен.

— Ще бъдем късметлии дори само ако е останало нещо, наподобяващо човешки същества. Не мога да си представя как ще изглеждат. Три милиона години! Жалко, че нямаше друг начин да го сторим. — Той се изправи. Внезапно бе почувствал глад.

— Наредено ми беше — отвърна Пирса — да съхраня живота ти и целостта на кораба, но не и да се грижа за твоето удобство. Все още съм лоялен към Държавата.

Корбел спря.

— И какво означава това?

— Имаше и друг начин да използваме черната дупка, след като научихме за съществуването й. Когато стигнахме средата на пътя можехме да продължим да ускоряваме. Щяха да ни бъдат необходими приблизително осемдесет години за да достигнем сърцевината на галактиката. Ако се намирахме в достатъчна близост до черната дупка, центростремителна й сила щеше да изкриви нашия хиперболичен курс в обратна посока, при това без да навлизаме в дълбочина на ергосферата. След още осемдесет години корабно време щяхме да се завърнем в Слънчевата система, само седемдесет години след отпътуването ни.

— Ти ли го измисли? И не го направи?

— Корбел, не разполагах с никаква информация за тези империи на водния монопол. Трябваше изцяло да разчитам на получените от теб сведения.

— За какво говориш?

Отговорът дойде със записания глас на Корбел:

„А според мен би издържала седемдесет, дори стохиляди години. Защото, знаеш ли, тези империи на водния монопол не се разпадат. Могат да изгният отвътре до такава степен, че само лек външен тласък, например от варвари, да ги срути. Отделните социални слоеве постепенно губят връзка по между си и когато дойде време да се защитават, те не са в състояние да го сторят. Но все пак тласъкът отвън е необходим. Защото в империята на водния монопол революция не може да избухне.“

— Но аз… — понечи да заговори Корбел.

„С течение на времето империите на водния монопол могат да изгубят силата си та дори една единствена орда варвари да ги съкруши. Но, Пирса, вън от Държавата няма такива орди.“

— …не разбирам.

— Държавата би могла да просъществува седемдесет или стохиляди години, защото цялото човечество е част от нея. Няма никакви варвари, които да чакат търпеливо за първите прояви на слабост от страна на Държавата. Силите й с течение на времето ще се топят и чезнат и в един прекрасен ден дори един единствен варварин би могъл да я съкруши. И това си ти, Корбел. Ти.

— Аз?

— Нима си преувеличавал? Помислих си го, но не посмях да рискувам. Нямах възможност и да те попитам.

Той е компютър. Идеална памет, желязна логика, никакво колебание. Бях го забравил. Разговарях с него като с човешко същество, а сега…

— Значи си извършил исторически подвиг, като си спасил Държавата от мен. Проклет да съм.

— Въображаема ли е била опасността? Не можех да попитам. Ти щеше да ме излъжеш.

— Никога не съм възнамерявал да свалям проклетото ти правителство. Всичко, за което мечтаех е да живея нормално. Бях само на четиридесет и четири! Не исках да умра!

— Никога нямаше да живееш твоя „нормален живот“. Това щеше да е невъзможно за теб в 2190 година.

— Така си и мислех. Но не смеех… да го призная. Хайде да си вървим у дома.