Лари Нивън
Свят извън времето (17)

2

Лежеше по гръб в нещо меко, приело формата на тялото му, с разтворени крака и ръце, свити под главата. Въздухът беше влажен, тежък и горещ. Под се стичаше в слабините, под мишниците и в ъгълчетата на очите му. Когато направи опит да се раздвижи, повърхността се залюля и развълнува и около ръцете и краката му се пристегнаха меки окови.

Скафандърът го нямаше. Облечен бе само с комбинезона, в един неумолимо горещ свят. Чувстваше се гол и беззащитен.

Светлина блесна зад спуснатите му клепачи. Отвори очи.

Намираше се във водно легло, над него, през дупката с неравни краища на покрива, се виждаше сивото небе. Изви глава и разгледа останалата част от спалнята — контролното табло с приборите, летящата масичка за кафе и подноса.

Тези спални вероятно са ги проектирали масово, като готовите къщи от неговото време. Специално тази изглеждаше като ударена от торнадо. Покривът и панорамният прозорец бяха избухнали навън.

Старицата го разглеждаше внимателно, седнала на близкия диван.

Норна, помисли си той. Съдбата, в образа на старица. Съвсем ясно я виждаше в паметта си, а също и сребристия бастун в ръката й. Втренчи поглед в нея, тя се изправи и се приближи до него… а покритата с козина боа, обвила раменете й, вдигна глава, наостри уши и отвърна на погледа му. Върхът на опашката й потрепваше.

По дяволите, та това е котка. Спомни си, че в детството някой от приятелите му бе притежавал котка, като че ли й викаха Лъвчо. Беше с гъста мека козина и дълга пухкава опашка. Ако тази опашка беше три-четири пъти по-дълга и прикачена направо към главата на Лъвчо, животното пред него щеше да е окончателният резултат.

Нима е възможно в процеса на еволюция котките да са изгубили краката си?

Не можеше да повярва. По-лесно беше да си представи, че през изминалите три милиона години някой е експериментирал с котешките гени.

Жената се надвеси над него, насочила бастуна право между очите му. После заговори.

Той поклати глава. Леглото се разлюля.

Ръката й стисна бастуна. Не виждаше никакъв спусък, но вероятно бе задействала някакво устройство, защото тялото на Корбел се загърчи в агония. Усещането не беше физическо. Просто в душата му нахлуха безпределна мъка, немотивирана вина и безпомощен гняв. Искаше да умре.

— Спри! — извика той. — Спри!

Контактът беше започнал.

 

 

Името й беше Мирели-Лира Зиилашистар.

Вероятно някъде наблизо имаше свой компютър. Кутията, която бе поставила на пулта беше твърде малка за да е нещо повече, от дистанционно управление. Докато Корбел говореше — в началото само несвързани фрази, колкото да я спре, за да не използва силата на сребристия бастун — кутията функционираше като преводач. Говореше на Корбел с неговия собствен глас, а на Мирели-Лира — с нейния.

Отпърво си обмениха съществителни. Мирели-Лира сочеше различни предмети и ги назоваваше, а Корбел повтаряше на своя език. За много от предметите в стаята Корбел не разполагаше с подходящи названия. Косматата змия нарече „Котешка опашка“, а стаичката за мигновено прехвърляне в пространството — „телефонна кабина“.

Жената включи телевизора и на екрана се появиха бързо сменящи се изображения. Корбел предположи, че телевизорът също е свързан с компютъра. Мирели-Лира му показваше различни картини. Речникът им растеше непрестанно.

— Дай ми храна — каза й той, когато гладът му заглуши страха. Не без известно усилие тя разбра какво се иска от нея, постави чиния до леглото и отвърза едната му ръка. Под зоркия й поглед и заплахата на сребристия бастун, той се нахрани, оригна се и поиска още.

Тя отнесе чинията зад пулта. След не повече от минута я върна напълнена догоре с плодове и късчета печено месо, съвсем топло, току-що сготвено. Вътре имаше и някакъв сварен корен с вкус на морков и тиква. В началото почти не бе обръщал внимание на храната. Сега вече взе да се пита къде ли я е сготвила. Може би е използвала „телефонната кабина“ за да се прехвърли в кухнята.

Котешката опашка скочи от раменете на жената върху леглото. Корбел замръзна. Животното се плъзна към него и подуши храната. Положи глава на корема на Корбел и го загледа в очите.

Корбел го почеса зад ухото. Животното притвори очи и замърка. Коремът му беше от твърда люспеста кожа като на змия, но козината беше също така мека, както изглеждаше.

Корбел приключи с втората чиния, преотстъпвайки част от храната на котешката опашка. След това се унесе в дрямка като се питаше дали Мирели-Лира ще си направи труда да го събуди.

Не. Когато се събуди небето навън беше черно и тя бе запалила светлините. Отново бе завързала свободната му ръка.

Скафандърът беше изчезнал. Дори и да се отвържеше по някакъв начин, тя можеше отново да използва срещу него бастуна. Не знаеше дали „телефонната кабина“ наистина работи. Повтаряше си, че може би Пирса го е сметнал за мъртъв и се е отправил към някоя друга звезда.

Какво ли искаше тя от него?

Продължиха с глаголите, после с описателните изрази. Езикът й не напомняше на нито един от познатите езици от неговото време, но екранът и компютърът им помагаха да напредват бързо. Не след дълго вече бяха в състояние да обменят информация:

— Развържи въжетата. Искам да стана.

— Не.

— Защо?

— Аз съм стара.

— Аз също — рече Корбел.

— Искам да бъда млада.

Не можеше да разчете интонацията в гласа й, а механичният преводач нямаше такава. Но забеляза как потрепва лицето й, когато произнесе тези думи.

— Аз също.

В отговор тя го простреля с бастуна.

Вина, страх, разкаяние, желание да умре. Той извика, сгърчи се и се изпъна на въжетата за няколко безкрайни секунди, преди тя да изключи уреда.

После се отпусна и я загледа със смесица от уплаха и болка. Лицето й менеше гримасите си. Внезапно тя му обърна гръб.

В напъните си беше подплашил котешката опашка и тя беше избягала.

„Искам да съм млада“, после прас! А сега стоеше с гръб към него, стиснала юмруци. Какво криеше — гняв, или сълзи? И защо? Нима аз съм виновен, че е стара? Едно беше ясно: държеше го завързан за свое спокойствие, а и за негово. Ако използваше бастуна срещу него докато е с отвързани ръце, нищо чудно Корбел да си сложи край на живота.

Котешката опашка отново изпълзя на гърдите му, сви се на топка и потърка носа си в неговия.

— Миии! — Сякаш искаше от него обяснение.

— Не зная — отвърна той на животното, което бръмчеше като моторче на гърдите му. — На твое място и аз не бих харесал този отговор.

Но се оказа, че греши.

 

 

Жената освободи едната му ръка и го нахрани. Менюто беше вече познато: варени корени, печено месо. След това нахрани и котката.

Плодовете бяха съвсем пресни. Месото като че ли беше леко препечено и доста старо. Беше се забавила не повече от минута зад пулта, преди да му поднесе храната. Дори микровълновата печка не беше толкова бърза, поне по негово време. Заслужаваше да го запомни…

Трябваше да отиде до тоалетната.

Отне й вбесяващо дълго време да разбере какво иска от нея. Сетне на лицето й се изписа колебание, сякаш възнамеряваше да го остави да тъне в собствената си мръсотия. Накрая го освободи, първо ръцете, после и краката. Изправи се далеч от него, насочи бастуна и му даде знак да влезе в тоалетната.

Когато остана насаме, зад вратата, той въздъхна облекчено.

Не мислеше да бяга. Не точно сега. Знаеше твърде малко. Не си заслужаваше риска, пък и можеше да го лиши от възможността да посещава тоалетната. И най-вече — страх го беше от бастуна.

Този бастун: само за миг беше в състояние да го превърне в раболепен роб. И през ум не му минаваше да си опитва да запази достойнство. Нито пък изпитваше срам от своята безпомощност. В едно бе твърдо уверен — изложи ли се твърде дълго на въздействието й и ще изгуби човешкото в себе си.

Всъщност, Корбел беше само една черупка от друг човек, съживена от електрически импулси и с инжектирана РНК-памет. Бяха го подлагали на многобройни промени, но винаги бе оставал човек. Ала това, с което го заплашваше бастунът, бе по-страшно от всичко.

Готов бе да й сътрудничи.

Имаше едно но: тя беше луда. Може би изглеждаше съвсем нормална според представите на нейното време, но за Корбел Мирели-Лира бе само една смахната и много опасна старица. Колкото стар и уморен да се чувстваше, трябваше да избяга от нея преди да го довърши.

„Телефонната кабина“ сигурно работеше нормално. В спалнята нямаше и следа от микровълнова печка. Ясно.

После ще опита да се свърже с Пирса. Не смееше да помоли за скафандъра, с това щеше да я наведе на мисълта, че се готви да избяга. А дори и Пирса да се намираше в Слънчевата система, с какво щеше да му помогне?

Корбел излезе от тоалетната и се върна при леглото. Мирели-Лира побърза да го завърже. Отново подеха разговор.

Механичният преводач пропускаше непознатите думи. Налагаше се Корбел да задава въпроси, да се връща назад в разговора за пояснения, да изяснява мъгляви места. Накрая сглоби цялата история от разпокъсаната информация:

Наричаше се Мирели-Лира Зиилашистар и беше гражданка на Държавата. (Държавата?) Беше повече от изненадан. Но Мирели-Лира я описваше почти като Пирса, само дето нейната Държава господствала над всички познати светове цели петдесет хиляди години — според представата на Корбел, защото тогава Земята още не била преместена.

На млади години тя била приказно красива.(Корбел тактично подмина това твърдение.) Мъжете си губели ума по нея. Така и не могла да разбере силата, която ги довеждала до подобно състояние, но използвала своята привлекателност и красота по същия начин, по който използвала ума си — за да се издигна в живота. Надарена била с болезнена амбициозност и свръх активност. Когато навършила двадесет, вече заемала висок пост в системата на транспортния контрол.

И тъй като била млада, а позицията й — отговорна, наложило се да я подложат на интензивно обучение. В края на обучението амбициите й вече не били свързани с личното й израстване, а с прогреса на Държавата. Обучението било рутинно, но както впоследствие научи Корбел — не винаги попадало на благодатна почва.

Докато изпълнявала повелята на Държавата да направлява маршрутите на космическите кораби в Слънчевата система, тя растяла все по-нагоре. Привлякла вниманието на неколцина мъже с отговорни постове от съседните на нея административни браншове. Макар и да не бил неин пряк началник, субдиктатор Корибесил Якунк (Корбел чу това име да се произнася неколкократно и това му даде възможност да го запомни) можел да й помогне много.

И така, на хората с отговорни постове, била позволена известна свобода на личните желания, за да служат по-добре на държавните интереси. (Старицата не виждаше нищо нередно в това. Дори прояви раздразнение, когато забеляза, че Корбел не я разбира. Вероятно този факт, за нея е бил допълнително предизвикателство.) А личното желание на Якунк била Мирели-Лира Зиилашистар.

— Каза ми, че иска да ме направи своя любовница — продължи тя. — Но аз смятах, че заслужавам по-солидно положение. Отказах. Тогава той ми предложи, да споделя живота му за четири дни, срещу което ще ме издигне до най-високото място в Бюрото. Бях само на тридесет и шест. Реших, че си заслужава да опитам.

Разигравала го така, както разигравала другите мъже. Но сбъркала.

От време на време Корбел се питаше защо се е превърнал в неволен слушател на някаква сладникава сапунена опера. Но скоро откри отговора. Три милиона години по-късно, все още на възраст между осемдест и деветдесет години, тя продължаваше да си задава въпроса в какво и сбъркала.

— През първата нощ се възползвах от услугите на един химичен препарат. Исках да пробудя в себе си сексуалното желание…

— Афродизиак?

Думата потъна в компютърната памет.

— Нуждаех се от него. Но на втората нощ той ми забрани да използвам лекарства. Той самият не се нуждаеше от тях. Прекарах ужасна нощ, но не посмях да се оплача. Третата нощ беше като втората. На четвъртия ден той започна да ме моли да променя намерението си, да зарежа кариерата и да стана негова съпруга. Припомних му какво ми беше обещал.

Близо седем месеца заемала поста Ръководител на Бюрото за Вътресистемен контрол на движението. След това й съобщили, че се е записала доброволно за специална мисия и че това е изключителна възможност да служи за възвеличаването на Държавата.

Имало достатъчно данни да се предполага, че в центъра на галактиката е разположена огромна свръхмаса, вероятно от черна дупка. На Мирели-Лира се паднала честта да лети до нея за да я изследва. След няколко предварителни опита с автоматични сонди, тя трябвало да определи по експериментален път дали (както теорията предсказвала), подобна черна дупка би могла да се използва за пътешествие във времето. И по възможност, да се завърне към времето на стартиране.

— Защо постъпи така с мен? — питаше се тя. — Видях го само веднъж, преди да отлетя. Заяви ми, че не можел да търпи съжителството с мен в една вселена, ако не ме притежава. Но не това ми бе обещал в началото!

— Може би е сметнал, че ти е заплатил за четирите дни на екстаз. Трябваше да се хвърлиш в обятията му и да го молиш, да не те изпраща на пътешествието.

За миг Корбел се уплаши, че тя ще използва бастуна. Но после Мирели избухна в дрезгав смях. Имаше нещо миловидно в смеха й, преди лицето й отново да се сгърчи в маската на омразата. Сега наистина приличаше на смъртта, на Норна.

— Той ме изпрати в черната дупка. Видях краят на всичко.

— Аз също.

Не му повярва. По нейно настояване той описа, доколкото можеше, видяното — постепенното сплескване на сърцевината в равнината на диска, разтварянето на Огнения пръстен, накрая плоската равнина от неутроний, увенчана с множество по-малки черни дупки.

— Само се доближих до границите на ергосферата — обясни той. — Но и това ми стигна, за да се прибера бързо у дома. Ти наистина ли премина през сингуларната?

Отговорът й отне доста време.

— Не. Боях се. Когато настъпи историческият миг открих, че не дължа толкова много на Държавата. — По това време почти нищо не останало от предишното обучение. Заобиколила черната дупка, като използвала масата й за да промени обратно курса и се насочила към родната планета. Била на осемдесет, все още здрава и хубава (по нейни думи), благодарение на подмладителните процедури, които осигурявала корабната медицинска апаратура. Не след дълго наближила Първа надежда.

Корбел я прекъсна за да изясни някои неща. Нима през цялото време поддържала ускорение от една гравитационна единица? Да. По двайсет и една години път във всяка посока. Звездолетът й бил далеч по-усъвършенстван от „Дон Жуан“.

Първа надежда била колония около друга звезда, основана тъкмо когато Мирели-Лира поела на път. Надявала се там да не разполагат с информация за бягството й.

Но Първа надежда открила огън по нея. Това, което отпърво взела за информационен лазерен сигнал се оказал изстрел, предназначен да я унищожи.

Опитала отново. Следващата система наподобявала на Първа надежда — в нея имало планета с маса, близка до тази на Земята, подобен температурен диапазон, а редуцираната й атмосфера била засята още във времето, когато Държавата била съвсем млада. Мирели се надявала, че планетата е била колонизирана през изминалите седемдесет хиляди години, откакто напуснала Слънчевата система и надеждите й се оправдали. отново я подложили на огън и тя променила курса.

— Бях отчаяна, Корбел. Мислех си, че причината е в мен, в това, което направих. Смятах, че навсякъде е изпратена информация за мен. Изгубих надежда. Завърнах се в Слънчевата система за да умра.

Не след дълго разпознала близките до Слънцето звезди. Когато наближила никой не стрелял по нея. Но централното светило се разширявало към червен гигант, а Земята била изчезнала. По-объркана от когато и да било, тя се заела да изследва системата.

Познала Сатурн, Меркурий (покрит с белези от минни разкопки, точно както изглеждал по нейно време), а също и Венера (безжизнен свят — очевидно подложен на неуспешни опити за тераформиране). Уран се намирал на нова орбита между Сатурн и Юпитер, ако въобще това бил Уран. На Марс се виждала огромна по размери падина, може би от скорошен сблъсък с Деймос.

— Държавата наистина имаше планове да премести Деймос — обясни тя на Корбел. — Смяташе, че орбитата му е твърде близка. Вероятно нещо не е станало както трябва.

Земята обикаляла в орбита недалеч отвъд Марс.

— И как според теб са го направили? — попита Корбел.

— Нямам представа. Деймос трябваше да бъде преместен от взрив на термоядрени бомби в един централен кратер. Но едва ли биха опитали същото с някой обитаем свят.

— А кой би могъл да го стори?

— Така и не разбрах. Приземих се и незабавно бях задържана, заради моето престъпление — от децата.

— Деца ли?

— Да. Положението ми беше ужасно — рече тя, като се усмихваше отпаднало. — Дълбоко в себе си таях надежда, че дори ако бъда обвинена в измяна, ще мога да се възползвам отново от красотата си. Но какво значеше тя за децата?

— Какво всъщност е станало?

Земята била управлявана от деца, двайсет милиарда деца на възраст от единадесет години до един Бог знае колко.

— За всичко е виновен проектът „Вечно млад“. Държавата най-сетне открила разковничето на вечната младост. Родителите се погрижили да преустановят процеса на стареене при децата малко преди периода на… как беше думата за това? Когато при момичетата започва менструационния цикъл?

— Пубертет.

— Да, малко преди пубертета остаряването било прекратявано. Така децата можели да живеят почти вечно. Числото на популацията не растяло, защото Децата нямали деца. Методът се оказал далеч по-добър от неговия предшественик.

— Неговият предшественик? Тайната на безсмъртието? Разкажи ми за него!

В очите й блеснаха гневни пламъчета.

— Не можах да открия нищо! Научих само, че тайната е била запазена за отбран елит, за класата на диктаторите. Когато се върнах, вече беше забравена. Никой не искаше да говори за това. Дори моят адвокат.

— А какво се е случило със Слънчевата система? — попита той.

— Не ми казаха.

Той се засмя, но се сви, когато видя, че тя вдига бастуна. Значи Държавата не е позволила и на нея да си поиграе на турист.

Тя отпусна върха на бастуна.

— Нищо не ми казваха. Държаха се с мен така, сякаш дори нямам право да задавам въпроси. Малкото, което узнах, ми разкри моя адвокат, който изглеждаше като дванадесет годишно момче и категорично отказваше да ми съобщи действителната си възраст. Научиха за моето престъпление от корабния дневник. Осъдиха ме на… — другото остана непреведено.

— Какво означава това?

— Спряха времето за мен. Имаше една сграда, в която затваряха против волята им всички престъпници — отново познатата горчива усмивка. — Би трябвало да изпитвам гордост. Само необичайно надарени закононарушители бяха съхранявани за бъдещите нужди на Държавата. Личности с висок интелект, многообещаващи генни заложби, или интересни житейски истории, които да разказват на бъдещите историци. Сградата бе предназначена за около десет хиляди затворници. Имах късмет, че ми позволиха да задържа при себе си лекарствата.

Тя се наклони над водното легло.

— Това няма значение. Корбел, искам да знаеш, че имаше и още един, по-рано открит метод за постигане на безсмъртие. Ако го намерим и двамата ще бъдем отново млади.

— Готов съм — каза Корбел. Той притегли меките окови на ръцете. — Аз съм изцяло на твоя страна. Направо се пръскам от желание да бъда отново млад. Защо не ме отвържеш?

Нима щеше да е толкова лесно?

— Търсенето ще е продължително. Аз самата се захванах доста отдавна. Трябва да ми предадеш твоите лекарства за подмладяване, Корбел. Може би няма да са толкова добри, колкото диктаторските препарати за безсмъртие, но повече ще ги бива от моите.

Аха.

Трябваше да отговори час по-скоро.

— Намират се на кораба, който е в орбита. Но едва ли ще ти помогнат. Вероятно си доста по-стара от мен, дори ако не броим времето, прекарано в хибернационната камера — почувства как по челото му се стича хладна пот, беше напълно безпомощен. Видя, че тя вдига бастуна.

Мирели почака докато престане да бърбори объркано и каза:

— Напълно те разбирам. Дошъл си от време, много преди моето. Твоите лекарства сигурно са по-примитивни. Не мога да ги използвам. Поне така твърдиш.

— Истина е! Слушай, родил съм се още преди хората да кацнат на Луната! Пожелах да ме замразят, когато научих, че съм неизлечимо болен от рак. А после…

— Да те замразят? — тя очевидно не му вярваше.

— Замразят, да! Надявах се, че медицината ще открие способ да се пребори с болестта ми и да възстанови разкъсаните клетъчни стени на… — трескавите му обяснения завършиха с вопъл. Този път тя държа бастуна насочена към него по-дълго време.

— Отвори очи.

Не искаше.

— Ще използвам бастуна.

Очите му бяха стиснати като юмруци, а лицето му сгърчено в агония.

— Замразеният човек не е нищо повече от един добре съхраняван труп. Обещаваш ли повече да не лъжеш?

Той разтърси глава. Все още не можеше да отвори очи. Спомни си за онова, което му бе разказвал Пирса за фосфолипидите и глията около мозъчните неврони. Замръзвали при седемдесет градуса по Фаренхайт и нервите умирали. Беше се съгласил доброволно на самоубийство. И какво друго му оставаше? Но никога, никога нямаше да убеди в правотата си Норна.

— Слушай сега нататък — продължаваше Мирели-Лира Зиилашистар. — Няма да ти разказвам за първия път, когато ме извадиха от безтегловния затвор. Вторият път беше, когато генераторът на безтегловност бе изчерпал енергийния източник. Над хиляда души се озовахме в един нагорещен и почти лишен от живот свят. Климатът беше убийствено топъл. Горещината погуби повечето от нас. Дъждът се лееше като потоп, но ако не беше той, щяхме да измрем до един. След време успяхме да се доберем до тези места, където дните и нощите са дълги по шест години, но все пак може да се живее. Бях стара. И не исках да умра.

Той отвори очи заинтригуван.

— И какво стана с другите?

— Момчетата ги плениха. Не знам какво ги е сполетяло. Аз избягах.

— Момчетата?

— Не се разсейвай. Посветих дълги години единствено на това да оцелея. Търсих навсякъде тайната на диктаторското безсмъртие, но така и не я открих и остарях. Все пак извадих късмет. Открих малък контейнер с нулево време, място за складиране на архиви под формата на записи и химическа памет, както и на семена с променен генотип. Отпърво държах вътре лекарствата си. После го изпразних и го превърнах в килия с нулево време, предназначена за мен. Въведох известни корекции в подземната транспортна система, така че появи ли се някой пришълец, да бъде насочен към мен. Поставих сигнална инсталация, която да ме изведе от нулевото време, ако някой използва подземната система.

Разбираш ли защо направих всичко това? Единствената ми надежда бяха по-съвършените лекарства, които би трябвало да носи със себе си пришълецът от бъдещето. Надявах се един ден някой изследовател да се завърне от далечна галактика, или от съседната галактика. Вероятно щеше да предпочете да се приземи на някое по-хладно местенце. Значи щеше да потърси път към полюса — тя се изправи над него като голяма хищна птица. — Подземната система щеше да го изпрати право при мен, заедно с тези лекарства създадени в бъдещето, които щяха да ми върнат младостта, докато моите само консервираха старостта ми. Корбел, ти си този човек.

— Я ме погледни!

Тя потрепери.

— Може да си на хиляда години, ако щеш и на десет хиляди години. Но знай едно — ако си такъв, какъвто казваш, за мен си безполезен. И аз ще те убия.

— Защо? — склонен беше да й повярва.

— Ние сме последните граждани на Държавата. Ние сме последните хора. Тези, които останаха, дори не могат да бъдат наречени такива. Ако си върнем младостта, ще можем да дадем живот на истински човеци. Но щом твърдиш, че не притежаваш подобни лекарства, тогава каква полза от теб? — гласът й потрепери. — Помисли малко. Твърде стар си, за да ти помогнат лекарствата. Аз съм различна. Върни ми здравето и аз ще намеря истинското безсмъртие, до което се бяха добрали членовете на диктаторския елит. Ти си слаб и болен. Можеш да си почиваш, докато аз търся.

— Добре — кимна той. Колко точно я беше нарекъл — Норна. За него сега тя беше едновременно живот и смърт. — Лекарствата ми са в кораба. Ще те отведа при платформата за приземяване. Трябва да се свържа с корабния компютър.

Тя кимна. Вдигна бастуна и той се разтрепери.

— Ако престъпиш думата си, ще се простиш с живота. Тогава, когато аз реша.