Лари Нивън
Свят извън времето (38)

1

Една котешка опашка скочи уплашено от бюрото, когато влязоха в кабинета на Мирели-Лира. Сивкаво-белезникавото й личице ги гледаше уплашено от полилея, където се беше покатерила.

Скафандърът на Корбел беше захвърлен в едно от креслата за гости. Гординг и Мирели-Лира го проследиха, докато поставяше шлема на главата си. Корбел се изкашля и произнесе:

— Тук е Корбел за себе си, Корбел за себе си вика Пирса за Държавата. Обади се, Пирса.

Нищо, нищо и пак нищо…

— Трябва да е в обхвата на радиостанцията. Пирса, обади се, по дяволите!

Гординг дръпна скафандъра и се намести в креслото. Продължаваше да сочи със сребърния бастун към старицата. Но тя като че ли не го забелязваше. Зла и надменна! Тръпки го побиваха като я гледаше.

Корбел подскочи уплашено, когато котешката опашка ненадейно се спусна от тавана право в скута на Мирели-Лира. Приземи се леко като снежинка, сви се с щръкнали уши и погледна присмехулно към Корбел.

Нищо, нищо, нищо, н… Гласът, който чу, беше съвсем слаб, често се губеше.

— Пирса за Държавата, Пирса за Държавата вика Джейбии Корбел. Моля, съобразявайте се с шейсет секундното забавяне в предаването. Корбел, имам много да ти казвам.

— Ух, и аз! Мога да ти разкажа накратко новата история на Слънчевата система. Но кажи ми първо, възстанови ли контрол над планетата Уран? И ако е така, какво смяташ да правиш с нея? — Той се обърна към Гординг. — След минута ще знаем отговора.

— Защо толкова дълго?

— И скоростта на светлината има граница. Уран се намира на трийсет и три и половина светлинни секунди от нас.

Гординг кимна. Не проявяваше видимо нетърпение. Дори бастуна държеше някак небрежно… но острието не изпускаше старицата. Добре. Защото в държанието й се долавяше нещо.

Когато най-сетне Пирса отвърна, гласът му звучеше съвсем равнодушно.

— Да, направлявам планетата, която вероятно се е наричала Уран. Прав беше в предположението, че това е Слънчевата система. След като изгубих връзката с теб, отправих се да изследвам най-близко локализираната аномалия — новата планета между Сатурн и Юпитер. Натъкнах се на спътник с двигател и контролни системи, който реагира на…

— Знам всичко за двигателя! Въпросът е… — той млъкна. От това забавяне направо щеше да полудее. Пирса продължаваше да говори:

— …моите повиквания. Първо трябваше да се справя със защитните системи. В противен случай можех да повредя нещо. Накрая открих някакъв обект, разположен в горните слоеве на атмосферата, който излъчваше мощно в областта на инфрачервения спектър. Обектът се оказа гигантски по размери двигател с термоядрено задвижване, без съмнение конструиран за да премести планетата. А, значи знаеш за него. Чудесно. Вече съм задействал спирачния режим. След двадесет и два дни Уран ще навлезе в орбита на два милиона мили пред Земята. Смятам да преместя Земята по-далеч от Юпитер. Така ще ви поохладя малко.

— Не го прави! — извика Корбел. Припомни си уплашено, че никога не бе разбирал докрай мотивите на Пирса. — Слушай, животът на Земята се е адаптирал към новите условия в продължение на милиони години. Ако отново объркаш всичко, по-голямата част от биосферата ще загине, включително и съществата, в които са се превърнали някогашните хора.

Дори сега старицата сякаш вече изглеждаше по-млада, било в тонуса на лицевите мускули, или заради изгладената кожа на лицето. Корбел отмести поглед встрани от противната усмивка. Вдигна шлема от главата си и произнесе на Момчешки:

— Прави бяхме. Никакво съвпадение. След като ме е оставил тук, Пирса се е отправил да разгледа Уран. Намислил е да възстанови всичко така, както е изглеждало когато е напуснал Земята.

Гординг се облещи.

— Но ледът! Ледът ще покрие…

— Ще ме изчакаш ли поне да свърша? — Той отново нагласи шлема и зачака отговора на Пирса.

— Корбел, не съм длъжен да ти се подчинявам вече — проговори в шлемофоните Пирса. — Приемам заповеди само от Мирели-Лира Зиилашистар, която навремето е била гражданин на Държавата.

Трябваше да се досети по-рано, но ударът го завари неподготвен.

— Предател такъв! — изкрещя той.

Мирели-Лира отметна глава назад и избухна в смях.

Корбел положи шлема на бюрото. Трябваха му няколко секунди преди да възвърне способността си да говори.

— Сега разбирам защо се подхилваше през цялото време. Какво си направила?

Тя очевидно се забавляваше чудесно.

— Опитвах се да се свържа с твоя автопилот. Безуспешно. Преди няколко дни повторих опита. Може би ми помогна това, че механичният преводач използва твоя глас. Часове наред разговаряхме с Пирса за Държавата, за света, за теб…

Тя млъкна, прекъсната от отговора на Пирса:

— Корбел, аз винаги съм бил лоялен към Държавата. Но ти можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Да пукнеш дано — рече Корбел на шлема. — Чакай малко. Мирели-Лира е при мен. Ще се опитам да я убедя да промени заповедите си. — Той се обърна към Гординг: — Тя се разпорежда с автопилота. Тя управлява и Уран. Не мога повече.

— Трябва да я убедиш да не позволява на Пирса да изпълни замисленото. Това е много важно, Корбел.

— Зная — Корбел затвори очи и се облегна назад.

Би могъл да проследи целия предстоящ процес. Стига да оцелее, ще бъде вечно млад. Ще гледа как Антарктида се покрива с глетчери докато ледът стане дебел една миля. Двамата с Мирели-Лира ще са единствените свидетели на зараждащата се трагедия — как миниатюрните бизони, голокожите полярни мечки, Момчетата и диктите побягват на север, докато загинат сред мразовитите виелици, или умрат от глад и недостиг на витамин Д.

А може би старицата го правеше нарочно, за да си отмъсти? Или би предпочела да има компания? Не, нали сама бе избягала от Момчетата и бе прекарала продължително време в самота… хммм. Къде ли е намирала храна? Има ли въобще нещо в този свят, на което тя държи?

Той отвори очи. Гординг го гледаше с учудено изражение. Странно, но и старицата също.

— Няма ги болките — рече Гординг. — Привикнал бях все нещо да ме наболява. Понякога не ми достигаше дъх. А ставите и мускулите си усещах постоянно. Корбел, открил си го. Отново сме млади.

— Да. Така е.

— Ще се възползваме от благодарността й. Аз ще поговоря с нея. Или пък го направи ти. Бива те за тези работи. Съдбата на света е в твои ръце.

— Само това ми липсваше. — Той затвори очи за миг… само за малко… а после попита Мирели-Лира:

— Как се чувстваш?

— Чувствам се чудесно. Изпълнена със сили. Май ще взема да ти повярвам накрая.

— Добре. Слушай, тогава. — Корбел постави шлема помежду им. Говореше така, че и Пирса да го чува. — Светът е изгорял и пресъхнал, навсякъде, освен в Антарктида. Малкото, което е оцеляло, са предимно тропически растения, пригодени за шест годишни дни и нощи. Ако Антарктида отново се покрие с лед всичко ще загине. Управляващата раса на Земята са — той използва Момчешкия израз. — Момчета, приблизително единадесет годишни, които живеят вечно. Съществува още ограничена група от възрастни човеци, използвани за разплод. Те изглеждат горе-долу като Гординг, или по-млади. Въпреки някои дребни промени, те са истинските продължители на човешкия род… — той се зае да ги описва: бледа кожа, ограничена окосменост…

Мирели-Лира извърна глава и заразглежда Гординг. Трябваше да й разкрие човешкото в него. За щастие основното отличие — ограничената окосменост по главата — изглеждаше нещо естествено при един възрастен човек.

За сега, изглежда, не беше успял да я спечели на своя страна. Той продължи:

— Ако искаме някога отново да възвърнем величието на Държавата, това ще стане само с помощта на групата възрастни — диктите. Момчетата са твърде различни. Казано с други думи, все още има надежда. В момента на всеки мъж се падат по десет жени, но само след сто години съотношението ще се изравни. — Дали да не наблегне на този факт? Май беше събудил любопитството й. — Естествено, в началото ролята ти ще е маловажна, като се има пред вид споменатата диспропорция. Но пък ти ще си единствената жена с напълно окосмена глава. И единствената червенокоса.

— Почакай малко, Корбел. Не е ли истина, че Момчетата управляват възрастните? Не желая да бъда робиня. Какво е станало с Момичетата?

— Момичетата са измрели отдавна.

— Аххх. — Изглежда Мирели-Лира още питаеше омраза към Момичетата.

— Така. А сега са останали само Момчетата и диктите. Можем да накараме всички дикти да се преместят тук, още повече, че у нас е тайната на безсмъртието. Ще дойдат. Зная къде да намерим кораб.

Тя клатеше намръщено глава. Корбел чувстваше, че поне половината от изстрелите са попаднали в целта. Красотата й щеше да блести незасенчена сред всичките тези плешиви жени! И все пак…

— От колко време управляват Момчетата? — попита тя.

— Откакто си избягала с онези затворници в Антарктида. Може би преди милион години.

Зараждащата се младост придаваше известна музикалност на смеха й.

— И сега диктите изведнъж ще се сдобият със свободата си, така ли? Овцата ще се превърне във вълк, защото имаме с какво да ги подкупим?

По дяволите, права беше. Той превключи на друг език.

— Гординг? Ще се разбунтуват ли диктите?

— Да.

— Никога преди не са го правили.

— Опасността бе твърде голяма. А наградата твърде малка.

Може би. Корбел премина отново на английски.

— Той смята, че ще го сторят. Склонен съм да му вярвам. Почакай, изслушай ме. Първо, не са били възпитавани в подчинение. Целта е била единствено да създават нови, усъвършенствани породи Момчета и генетичната им памет е развивана в тази насока. Второ… как по-ясно да се изразя? Виждала ли си човек, който се покланя?

Тя се ухили. Виждала бе да го прави Корбел, проклета да бъде.

— Значи така. Те също се покланят. Но това е по-скоро жест, формалност. В следващия миг се изправят и си продължават по пътя. Момчетата също се покланят един на друг. Според мен, диктите не са се вдигали на бунт през тези милион години, защото не са имали големи шансове за успех. А сега вече имат.

Тя седеше и го гледаше мълчаливо.

— А какво ще спечелиш, когато Пирса премести Земята?

— Мислех… ние сме последните живи съвременници на Държавата, Корбел. Мислех че ще дадем началото на нова човешка раса.

— Адам и Ева, само че този път ще командва Ева. Слушай, Мирели-Лира, дано да можем да се кръстосваме с диктите, защото, да си призная честно, изпитвам ужас от теб. Малко трудно ще изпитам вдъхновение.

— Слабо сексуално влечение?

— Спомни си. Не искаш ли да управляваш диктите? Една сила вече е на твоя страна. Небето е под твое управление. Ето че отново Момичетата властват в небесата.

На устните й се появи бледо зачатие на усмивка (Корбел забравя, че съм управлявала мъжете само с красотата си!) и той реши да използва минималното преимущество.

— Но трябва веднага да промениш заповедите, които си дала на Пирса. Вече е задействал спирачния режим. Премести ли Земята ще дойде краят на света.

Тя се огледа неспокойно.

— Защо да не те накарам да почакаш?

— Но Пирса вече е започнал…

— Подай ми шлема.

— Проклетия спирачен режим. Ето. Чакай малко. — Той стисна шлема с ръце.

— Какво има Корбел? Нали това искаше?

— Хрумна ми една щура мисъл. — Само да не проваля всичко. Съдбата на света е… я млъквай! — Дай ми малко време, за да обмисля всичко. — Когато човек командва джин трябва внимателно да подбира думите си. — Е, добре. Пирса, сега ще ти обясня какво трябва да стане. А после ти ще ми кажеш дали си в състояние да извършиш необходимите промени в курса и какви ще бъдат последствията от предприетите действия. Когато свършим, ще те свържа с Мирели-Лира.

Искам нос Хорн и района около него да бъдат охладени с около петнадесет градуса.