Към текста

Метаданни

Данни

Серия
The State (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A World Out of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СВЯТ ИЗВЪН ВРЕМЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.14. Фантастичен роман. Превод: от [англ.] Юлиян СТОЙКОВ [A World Out of Time, by Larry NIVEN (1976)]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (21 см.). Печатни коли: 17. С търда корица. С подвързия. Страници: 270. Цена: 80.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

6

Сива зора. Корбел се излежаваше на мекия килима. Таванът беше изрисуван в странни разноцветни фигури, можеше да полудееш дори само докато го разглеждаш. Затвори очи и отново се унесе в дрямка.

Дойдох, за да умра тук, помисли си той.

— Пирса, — произнесе гласно Корбел, — как според теб ще умра? Сърдечен удар?

Никакъв отговор. Шлемът бе захвърлен недалеч от него. Придърпа го и повтори въпроса.

— Съмнявам се — отвърна Пирса.

— Защо? Вяра във вълшебните лекарства на твоята Държава?

— Да, ако броиш противозачатъчните за лекарства. След основаването на Държавата, излезе закон, който забраняваше на мъжете и жените с наследствени заболявания да имат деца. Популацията намаля наполовина. Изчезна гладът…

— А сърдечно болните?

Като баща му, например!

— Естествено, на тях също им бе забранено. Твоите гени може да са на престъпник, но на здрав престъпник.

— Арогантен кучи син! Ами децата ми?

— Баща им е бил предразположен към ракови заболявания.

С други думи изхвърлили са гените на Корбел от човешката раса… и сега, три милиона години по-късно, той е безсилен да направи каквото и да било. Корбел стана, протегна се и се огледа. Пръстеновидни седалки заобикаляха плуващите над земята като в безтегловност масички.

— Какъв глупак съм — ядоса се Корбел. — Можех да спя на някоя седалка. Притисна една масичка надолу, после се отпусна върху нея с цялата си тежест. Масата потъна не повече от няколко сантиметра. Когато я пусна, подскочи обратно.

Край една от стените бяха подредени дълга редица кабини. Корбел се приближи за да ги разгледа. Мекият килим галеше ходилата му.

Във всяка кабина се виждаше контролно табло с бутони, белязани с неразгадаеми знаци. Някои от обозначенията вече му бяха познати. Натисна един по-голям бутон (централа?), но не получи отговор. И тогава забеляза процепа.

Затършува в джоба за инструменти на скафандъра и извади всичко, което бе събрал от разбитата кола. Сребърно цилиндърче като от червило. Носна кърпичка, платът преливаше в различни цветове. Опаковка от шоколад, вътрешността вероятно се бе стопила с годините. Или пък би е било лекарство, всяко предположение можеше да е погрешно. Широк колкото длан плосък диск от лека изкуствена материя подобна на пластмаса, покрит с неясни обозначения.

Виж това би могло да му послужи.

Коя страна е горната? Пробва го в една от кабините. Не влизаше в процепа, когато обозначенията сочеха нагоре. Но когато го обърна, дискът хлътна вътре. Натисна отново големия бутон и екранът на монитора блесна.

Сега какво? Може би това е указателят, който търсеше. Достатъчно е да натисне бутона за информация, и да прочете отговора, написан на непознат език.

Челото му беше покрито с пот. Виж, това не беше премислил. Отпусна ръце и излезе от кабината.

Както и да е. Не бързаше за никъде. Разполагаше с двудневен запас от кислород. Имаше достатъчно време за опити. В дъното на залата се виждаше широка стълба, покрита с килим, която изчезваше надолу в мрака.

Върна се за да прибере забравения шлем и мъничкият диск/кредитна карта. Сетне заслиза надолу по стълбите, като си тананикаше и осветяваше пътя с прожектора на шлема.

„Пъхнала глава… под мишница… тя крачи… из Кървавата кула…“

Стълбите неочаквано се раздвижиха и той политна назад. Изправи се и изруга. Не беше се ударил, но знаеше, че позволи ли си някоя небрежност, не ще има кой да му помогне.

Някъде под него се появи светлина.

В началото си помисли, че е последната въздишка на аварийната енергийна система. Но светлината се усилваше. Когато стигна дъното, тук бе светло като ден. Намираше се в обширно подземно помещение с висок таван и множество ниши, които отпърво взе за магазини. Имаше нещо в това място, от духа на европейските гари, но с оттенък на изтънчен вкус, по-характерен за дворцов палат. Виждаха се фонтани, подът бе покрит с познатия мек килим, недалеч плуваха масички с кръгли седалки. А едната стена беше покрита изцяло с…

— Пирса! Намерих карта!

— Моля, опиши ми я.

— Двуполюсна проекция. По дяволите, да можех да ти я покажа. Континентите са с почти такива, каквито бяха когато ги учех в училище. Тази карта вероятно е била нарисувана преди да се изпари водата от океаните. Сушата е пресечена от многобройни линии, някои от които тръгват от… — той се вгледа внимателно, — от това място, струва ми се. Повечето линии са изгаснали. Пирса, единствената линия, която все още свети, свързва Антарктида, долния край на Аржентина и… Аляска. — Аляска беше извита на север. Също и горния край на Сибир. — Линиите вървят направо през океаните, или под тях.

Едва сега забеляза, че това което в началото бе взел за магазини, са ниши със седалки и автомати за хранене. Приближи един от тях. Когато пъхна вътре пластмасовия диск, женски глас проговори нещо с тон на съжаление. Опита и другите процепи, но получи същия отговор, произнесен на неразбираем за него език.

Следваща спирка? Малко по-надолу, поредицата от врати…

Плътни врати, с процепи за кредитни карти.

Върна се обратно за скафандъра. Стълбите го откараха нагоре. Как, по дяволите, са се справяли с потоците от пътници, забързани в двете покоси? Спусна се надолу, наметнал през рамо тежкия скафандър.

В непосредствена близост да светещата линия на картата се виждаха блестящи надписи. Опита се да запамети знаците, които обозначаваха избрания от него път: не към средата на разтопения Антарктически континент, а към най-близкия бряг. Бреговете винаги първи биваха колонизирани.

А сега вратите — не след дълго откри търсените обозначения.

Дискът — извади го, обърна го с празната страна нагоре и го пъхна в процепа.

Вратата се отвори. Измъкна диска, погледна го и се усмихна. Знаците се бяха променили. Току що беше заплатил цената на билета.

Отсреща имаше само стъкло и бетон. Краят на подземния вагон се подаваше от тесния тунел. Целият беше излят от прозрачна материя, с овална стъклена врата срещу Корбел. Вътре вагонът беше оборудван със седалки, обърнати една към друга и снабдени с подплатени подложки. Само предницата на вагона беше металическа. В стъклената врата имаше процеп, с големината на кредитната карта. Използва го и вратата се отвори. Влезе и издърпа диска от другата страна. Вратата се спусна плавно зад него.

— Вътре съм — докладва той в шлемофоните.

— Къде?

— В един от подземните вагони. Не зная какво да правя. Да чакам, предполагам.

— Няма ли да използваш кабината за телепортация?

— Не, опасявам се, да не попадна в задънена улица. Може би тези кабини са били играчка за богаташите, твърде скъпи, за да се използват масово, или с малък обхват на действие. Защо иначе ще има улици с коли по тях? При това улиците бяха в добро състояние и колите съвсем не бяха малко.

— Знаеш ли, чудех се — поде Пирса, — Четирицифров циферблат с осем бутона дава само четири хиляди деветдесет и шест възможни номера. Твърде малко.

— Така е.

Вътре имаше места за осем човека. Седалките бяха покрити с мека тапицерия и обозначени с познатите символи. В единия край имаше автомат за храна, който му заговори със същия съжалителен тон, когато го изпробва. Зад тясната врата, през която едва успя да премине беше монтирана миниатюрна тоалетна, оборудвана с металически сюнгер, също като онзи в къщата. Изпробва и тоалетната. Самопочистващата й способност беше направо удивителна. Предположи, че металическият сюнгер е с монтиран минителепортиращ механизъм вътре.

Седалките във вагона бяха с удобни ръкохватки. Изваждаха се от специални жлебове и се заключваха като предпазни колани.

— От мястото, където си в момента, долавям нарастващо енергопотребление — уведоми го Пирса.

— Значи става нещо — Корбел се разположи на меката седалка и зачака. Никакви съобщения за времето на потегляне. Реши да почака двадесет и четири часа, преди да се откаже. Стомахът му стържеше.