Лари Нивън
Свят извън времето (23)

1

По здрач Корбел наближи антарктическия бряг. Слънцето се скри, оставяйки мътно-червено сияние на северния хоризонт и ярък кръг, който очертаваше нощната страна на Юпитер. На изток и на запад едва се различаваха мъничките юпитерови луни. Точно пред него тъмният бряг беше обрасъл с гъста гора.

Носеше се право към дърветата, които се простираха в двете посоки.

След няколко минути гладкият полет се превърна в хаотично брауново движение, а колата продължи да лети на зиг-заг сред дърветата почти без да намалява скорост. Корбел сграбчи ръкохватките за да не се блъсне в прозореца. Не смееше да затвори очи. Въпреки ужасните преживявания по време на преследването в град Четири, все още не беше изчерпал способността да се бои.

Вековните дървета си пробиваха път нагоре през гъста мрежа от растения — лиани, ниски храсти, великански гъби. Тук всичко се хранеше от съседите си. Две огромни птици размахаха уплашено криле пред колата. Прозрачната сфера литна нагоре, но корема й одраска клоните на дърветата.

Гората постепенно се разреди… и сред храстите се показаха постройки. Очевидно навлизаха в Сараш-Зилиш. Уличната настилка бе напукана от трева, тук-там растяха и жилави храсталаци. Намираше се в град Три — ако наистина беше попаднал в антарктическия източник на енергопотребление, който бе забелязал Пирса от орбита.

Колата забави скорост. Слава Богу. Корпусът й одраска храсталаците, спря над една открита площ и се спусна плавно. Корбел излезе на влажната трева. Протегна се и се огледа.

Беше тъмно и в далечината едва се различаваха руините на стената от шестоъгълни плоскости — там където се бе издигал куполът. Корбел не забеляза и следа от огромния черен куб, — станцията на подземната железница — която маркираше центъра на всички градове, които бе посетил досега. Колата беше спряла пред сградата, в която вероятно се бе помещавал щабът на Световната полиция: фасадата бе изпъстрена с многобройни балкони и тъмни стъкла. Последният етаж беше като решето от тъмни тунели, откъдето вероятно са излитали полицейските коли.

Вътре със сигурност щеше да намери оръжия…

Но в парка може би имаше храна, а Корбел усещаше, че всеки миг ще припадне от глад. Той се върна неохотно в колата и набра комбинацията от знаци, която му бе дала Мирели-Лира.

Подобно на гората отвъд рамките на града, паркът също се бе разпрострял върху околните улици. Колата замря над масивно кълбо от сплетени растения. Корбел скочи навън и се озова до колене в жилави корени. Клоните го дърпаха назад сякаш бе стъпил в змийско гнездо. Не без усилие продължи напред.

Пред него се изпречи стена, два пъти по-висока от човешки бой. Корбел предположи, че подобно на айсберг, останалата част от стената е била скрита под гъстата плетеница от растения. Още няколко крачки и се озова в самия парк.

Всъщност, на пръв поглед разлика нямаше. Беше си все така тъмно, сякаш го е погълнал кит. Бледата светлина от хоризонта на Юпитер не можеше да пробие клоните на дърветата. Корбел съжали, че няма фенерче, или факла. Не разполагаше дори с кибрит. Корбел Модел II, с гол задник насред дивата пустош, едва ли щеше да излезе на лов през тази нощ.

Но плодове… ето там имаше нещо, което приличаше на плодно дърво. Корбел застана отдолу и опипа с ръка клоните. Пръстите му опряха в нещо кръгло.

Плодът беше с размерите на праскова, или малко по-голям, с плътна грапава кора. Захапа го и се опита да разкъса кората със зъби. Под нея се криеше мека плът с дъх на авокадо и далеч по-приятен вкус.

Погълна го на две хапки. Захвърли кората и сърцевината и опипа клона за още плодове.

Гъвкаво, покрито с козина и странно познато змиевидно тяло се уви около врата му.

Корбел вкопчи пръсти в него. Остри зъби се впиха във врата и рамото му. От болка му призля. Ръката му се плъзна нагоре по косматото тяло и опря в някакво разширение… главата. Сграбчи я и я завъртя. Зъбите се разтвориха, змиевидното тяло отпусна хватката си и миг по-късно се уви около ръката му. На бледата звездна светлина му се мярна мъничко озъбено лице. Котешка опашка. Малкото чудовище можеше лесно да му издере очите или да прехапе югуларната вена. Отново се опита да забие зъби в него. Никак ме му се искаше да го убива…

Блъсна главата на косматото същество в основата на клона и то охлаби хватката си. Корбел замахна като опитен бейзболист и запрати косматата топка в далечината. Тя тупна, сгърчи се на земята, вдигна глава и го загледа. Изглежда реши, че е твърде голям за нея, защото побърза да се отдалечи.

Раната от ухапването го болеше, но за щастие не кървеше силно. Корбел изпроводи котката с няколко цветисти проклятия. Намери още два плода и ги изяде. Засега добре. Върна се в колата, заключи се вътре и заспа.

 

ПЪРВИЯТ ДЕН

 

Корбел закуси с няколко дребни, напомнящи на ябълки плодове. Котешката опашка беше изчезнала. Докато ядеше, седеше неподвижно и беше възнаграден за това. Наблизо се появиха чифт катерички (на такива приличаха и се движеха с неимоверна бързина), огледаха се и изчезнаха. От гората изтича птица, спря недалеч от него — на височина стигаше до рамото му и бе облечена в есенната одежда на голяма патица — изкряка ужасено и побягна.

Въоръжи се с масивен клон, удебелен в единия край. Повече работа щеше да му свърши някое мачете, но при дадените обстоятелства налагаше се да се задоволи с тоягата. След това пое на разузнавателна обиколка.

Паркът беше като градината на земните радости. Откри плодни дръвчета, лешници и орехи, едри колкото свит юмрук, и други странни плодове, чийто вкус реши да опита по-късно. Ананасови дървета и кокосови палми се бореха за пространство. Бобени низове обгръщаха като лиани стеблата на дърветата. Корбел издърпа напосоки няколко непознати растения и откри заровени в земята корени, напомнящи за своите далечни предци — картофите и морковите. Милиони години тези растения се бяха адаптирали към по-слабата светлина и двайсет годишния антарктически ден. Нищо чудно, че изглеждаха толкова странно. Вероятно бяха пригодни за храна, стига да можеше да ги сготви. Но първо да запали огън. Или да намери.

Приземният етаж на Полицейския щаб беше чист и празен. Корбел не откри никакви мъртви тела, облечени в разкъсани униформи, нито захвърлени оръжия. Нямаше ги дори познатите летящи бюра. Беше се надявал поне да си намери подходящи дрехи.

Изпробва асансьора. Работеше.

След неколкочасово обикаляне установи, че двайсет етажната сграда е съвършено опразнена, от пустеещите хангари в гаража на покрива, до великолепно декорираните килии на седмия етаж и многобройните кабинети. Не беше останал и един предмет, който да напомня за предишния живот на сградата.

Но асансьорите работеха. И той продължи да търси.

На местата, където са били разположени бюрата, откри отвори за боклук. Проследи ги до главния контейнер, но и той се оказа празен. Наблизо се въргаляха няколко метални кошчета. Взе едно от тях и го отнесе в колата. Поне като съд за готвене щеше да свърши работа. Сега, ако можеше да открие чиста вода и… огън.

Не за първи път влизаше в просторната зала на десетия етаж. По края бяха монтирани широки плотове, имаше и неголяма маса в средата. В основата й забеляза вратички. Дръпна една от вратичките. Под нея имаше нещо като пулт с копчета и ръчки. Зае се да върти напосоки ръчките, изпълнен с надежда, че е открил кухненската печка. Може би помещението е било предназначено за приготвяне на храна.

Слезе при колата и се върна с куп изсъхнала трева и тоягата.

Повечето от кухненските прибори бяха повредени. Плътна и солидна врата очевидно затваряше хладилното помещение. Някои от плоскостите върху масата изглежда бяха плочи на печки, но не се затопляха. Ала една малка стъклена вратичка в ъгъла се оказа нагорещена. Фурна? Корбел напъха тревата вътре и зачака… чакаше… и чакаше, а тревата се обви в млечнобял дим… продължи да пуши… и внезапно пламна. Корбел дръпна вратичката и пъхна дебелия край на тоягата в горящата трева. Когато тревата най-сетне изгасна, краят на тоягата беше започнал да пуши. Корбел откъсна един метален лист от отдушника и се зае да маха с него, докато дървото се разгори.

Тъкмо наближаваше колата и заваля.

Колата отказа да потегли с отворени врати… а тоягата беше вътре и краят и пушеше. Дъждът се стовари безмилостно, сякаш не възнамеряваше да спре, докато не потопи света. Дим вътре и дъжд отвън, Корбел не виждаше нищо.

За щастие пътуването беше кратко. Колата спря над познатия куп от сплетени клони. Корбел постави кошчето за боклук до колата и зачака вътре, при затворени врати, като се мъчеше да разгори тлеещото дърво.

А следобедният дъжд валеше и валеше. Не след дълго тлеещия край угасна, но Корбел беше изгубил интерес към него. И без това всички дървета в парка вече бяха подгизнали от влага. Измъкна се навън и побърза да набере вечерята си от разнообразни плодове преди да се е смрачило съвсем.

И тази нощ прекара в колата. Беше му горещо, сънува кошмари и когато се събуди, започна поредният отвратителен ден. В тази страна на земните удоволствия, в тази дива гора, където всичко, което растеше, сякаш бе предназначено да служи на човека, Корбел не бе успял дори да си запали огън, с помощта на фурната. Робинзон Крузо вероятно щеше да му се изсмее.

Но раната от ухапването на котешката опашка бе заздравяла. Не го мъчеше треска, беше се отървал без тетанус или, пази Боже, бяс.

Утре. Ще опита отново утре.

 

ВТОРИЯТ ДЕН

 

… беше по-дълъг, по-добър, по-бърз. Откара колата до Полицейския щаб. Взе със себе си два наръча от влажни съчки и ги качи с асансьора до кухнята. Постави ги в пещта. Беше забравил да я изключи вчера, та сега всичко стана по-бързо. Включи вентилацията и излезе.

След кратко тършуване се снабди с второ кошче за боклук. Съчките пушеха, на места дори тлееха, но дървото още не беше се разгоряло. Остави ги и излезе. Въпреки вентилацията кухнята беше изпълнена с дим.

Ставаше все по-нетърпелив. Втория път, когато се върна, дървото дори не тлееше. Отвори вратата на фурната за да я проветри. Внезапно лумналия пламък го удари в лицето. Отскочи назад и се заопипва уплашено. Не, не беше обгорен.

Не без известни усилия успя да откъсне една метална вратичка. Използва я за да избута въглените от пещта в металното кошче. Взе със себе си и вратичката. Плоско парче метал, което би могло да послужи за всичко.

Обратния път до парка беше по-дълъг. На три пъти трябваше да отваря вратата за да прогонва дима, всеки път колата рязко забавяше ход, сякаш се удряше в невидима стена. Когато пристигна, измъкна металното кошче и го постави върху купчината от сплетени корени, под навъсеното небе. Съчките на дъното се бяха превърнали във въглени.

Преобърна кошчето и повдигна дъното. Събра изсипаните въглени накуп, намери още съчки и изсъхнали корени и ги подреди отгоре. Покри импровизирания огън с кошчето. Почти веднага заваля топъл дъжд, но не го тревожеше. Не беше кой знае колко удобно, но поне огънят му беше подсигурен.

Преди милион години… преди два милиона години… космонавтът Корбел е летял на хиляди светлинни години оттук — в самата сърцевина на галактиката той е доближавал черна дупка с маса на стотици милиони слънца…

Корбел, голият дивак, се отправи на лов за своя обяд.

Гората кипеше от живот, но той не виждаше нищо. Това не го тревожеше. Не разполагаше с никакво оръжие, дори с обикновен кухненски нож. Оглеждаше се за някой клон, подходящ за тояга, докато си пробиваше път сред коренищата. Събра доста корени, но реши да ги изпече на огън, преди да ги опита.

Следобеда прекара в събиране на кокосови орехи. Дъждът спря. Изглежда, че се появяваше на определени интервали — започваше точно по обед и продължаваше два до три часа. Привечер седна за да сготви вечерята.

Наложи се да изхвърли близо половината коренаци. В края на краищата му остана един картоф, парче доста едро цвекло, някакво далечно подобие на морков и два-три непознати плода. Онези орехи, които съумя да измъкне от огъня без да изгорят, се оказаха изключително вкусни. Върна се да потърси още.

Нощта се спусна почти внезапно. Корбел остави кошчето навън, издърпа на сухо съчките и недогорелите въглени и се сви в купчина изсушена трева.

 

ТРЕТИЯТ ДЕН

 

Пробуди се в утринния здрач. Тялото му беше сковано от студ, с изключение на онази част от гърба, където го бе покрило нещо топло, обвито в козина. Сви се на топка и отново заспа.

Измина доста време, преди в него да се обади тревожния сигнал. Козина? Размърда се, но сега вече не чувстваше никакъв допир. Може би е сънувал? Или пък някоя дружелюбно настроена котешка опашка се е присламчила към него за да се стопли? Докосването й не беше го събудило напълно. Двамата с Мирабела спяха в просторно легло, имаха и котка, която обичаше да се гуши при тях.

Е, така или иначе, беше се събудил. Стана и се разкърши, докато сковаността го напусна. Закуси с плодове — какво друго? Може би трябваше да намери някое гнездо с яйца.

Огънят все още тлееше. Огради го с камъни, после отиде да събере съчки. Ех, да имаше брадва. Малките клони горяха твърде бързо, а големите се носеха трудно. Не след дълго обра всички подходящи клони от близката околност. Почти цялата сутрин прекара в събиране на сухи дърва за огъня.

Това, от което наистина имаше нужда, беше къс сочно месо. Ако съумееше да открие някой прав и твърд клон, може би щеше да успее да си направи от него копие. Но как да издяла острието? Острие — ето какво му трябваше. Дори само заради него си заслужаваше да поеме на експедиция към Сараш-Зилиш.

Комбинацията от четири пресечени точки отведе колата в болницата на Сараш-Зилиш. Корбел я позна почти незабавно. По нищо не се отличаваше от болничната сграда в град Четири.

Изглежда цивилизацията бе станала съвсем стереотипна, преди да рухне. Корбел на шега си представи някакво глобално бедствие, при което едновременно са загинали всички архитекти на Земята. Оцелялата част от човечеството е била принудена да копира създадените вече сгради, детайл по детайл. Не, в това нямаше никаква логика. Реши да потърси друга причина за ширещото се по цялата планета еднообразие.

Вътрешността на сградата му напомни за кошмарната нощна надпревара с Мирели-Лира. Чисти коридори, врати без дръжки, меки килими… Единствената разлика беше в липсата на шахта. Централната зала беше на две нива, стените й бяха покрити с лавици, по които бяха подредени компютри — вероятно за диагностични изследвания. Нямаше и следа от масивната врата пред шахтата, нито от „телефонни кабини“. Никакви предпазни мерки срещу нежелани гости. Никакви мумифицирани нападатели.

Ако Мирели-Лира не го беше лъгала в разказа си, тогава в този град са управлявали Момчетата. Малко вероятно е Момчетата да са проявявали какъвто и да било интерес към елексира на безсмъртието. Само диктаторите — възрастните — биха се нуждаели от него.

Ритна една от заключените врати и тя се отвори. Зад нея бе разположена операционната — две плоски маси с колани, а над тях манипулаторна ръка с монтирани в нея скалпел, аспирационна помпа, игли и клампи. Металът носеше белезите на изминалото време.

Корбел впери поглед в манипулаторната ръка. Покатери се на масата, изправи се и дръпна ръката надолу. Изви я встрани и увисна с цялата си тежест на нея. Ръката се залюля, сетне се пречупи в средата и той се стовари на пода, стиснал далечния й край.

Корбел ловецът напусна сградата на болницата, стиснал дълго метално копие, завършващо с остър скалпел.

Дъждът го застигна по обратния път. Изтича при огнището, увери се че въглените не са загаснали, после приседна и зачака дъждът да спре. Водата в кошчето достигаше няколко сантиметра дълбочина.

Убиваше си времето, като се опитваше да се избръсне със скалпела от манипулаторната ръка — която се оказа прекалено тежка за целта — когато ненадейно зърна гигантската пуйка. Надничаше зад близкото орехово дърво, имаше мокър и нещастен вид. Корбел замръзна. Пуйката не го беше видяла. Зачуди се, дали ще успее да се прокрадне незабелязано до нея. Съмняваше се.

Изправи се на пръсти, стиснал копието с две ръце.

После се втурна напред. Птицата се огледа, изкряка тревожно, завъртя опашка и побягна. Корбел замахна с копието и я промуши в крака. Птицата спря и посегна с клюн към мястото, където я бе ударил. Корбел нанесе нов удар в шията и почувства сътресението от удара.

Птицата изпадна в паника. Завтече се несръчно в кръг, а Корбел се втурна по дире й. Успя да нанесе още два удара в шията, но после трябваше да спре за да си поеме дъх, а кръвта блъскаше в слепоочията му. Шията на едрата птица беше окъпана в кръв. Все още не беше забавила своя бяг, но се носеше напосоки, очевидно заслепена от паника.

Корбел я остави да се отдалечи от него, събра сили, и отново се затича след нея. Почти беше готов да нанесе последния удар, когато внезапно птицата се извърна и се насочи право към него. Корбел замахна, докато отскачаше уплашено назад и птицата, по-скоро по случайност, беше обезглавена. Прегази го и продължи да тича.

Проследи я докато се стовари на земята.

Скуба перата докато го заболяха ръцете, почина си и продължи. Накрая я изкорми, почисти я и я помъкна към огъня.

За скара му послужи металната вратичка. На нея изпече черния дроб и го изяде, докато печеше птицата на части.

Месо! Колко хубаво бе да усеща вкуса му в устата си. Разполагаше с огромни запаси. Изпекъл бе и двата бута, можеше да ги изяде на закуска. Останалото щеше да свари на супа в кошчето, заедно с корените.