Лари Нивън
Свят извън времето (37)

5

Гординг се пробуди, когато вратата се плъзна нагоре. Вагонът летеше във вакуумния тунел, насочи се надолу, изправи се, зави вдясно, после вляво. Дотук добре.

Гординг се огледа равнодушно.

— Не знам дали това има някакво значение, но къде отиваме? — попита той.

— Няма значение. Където и да е, само да има карта на света и станцията да е в изправност. Така ще разберем как да стигнем до град Четири.

— Разумно решение — кимна Гординг и отново се унесе в сън.

А може би само се преструваше.

Но не, дишането му беше равномерно и спокойно.

Корбел се протегна. Подпъхна крака под насрещната седалка. В купето не се чуваше никакъв звук, ако се изключи сумтенето на Гординг.

Налегна го дрямка. В съня Корбел се извиваше и дърпаше: и бягаше, бягаше… Пробуди се когато вагона пое нагоре, после отново заспа. Следващият път, когато се пробуди, вагонът бе започнал да забавя скорост. Спомни си за предишното пътешествие. Запуши уши, обърна се и видя, че Гординг е последвал примера му.

Вагонът спря.

Вратите отскочиха автоматично. В лицата ги блъсна топъл въздух, като лепкав сироп в гърлото.

— Тръгваме! — извика решително Корбел и се надигна.

Голямата зала беше почти разрушена. Шест или седем етажа от издигащия се нагоре куб се бяха срутили, над тях се виждаха провиснали скелета. Корбел вдигна глава, затаил дъх. Въздухът тук бе пропит с тежък мирис на химикал. Пот струеше от всички пори на тялото му.

Картата на стената беше напукана и тъмна.

Опита с кредитния диск три поредни врати, едва четвъртата беше в изправност. Гординг го дръпна за ръката и заговори развълнувано, на пресекулки:

— Чакай! Тази накъде води?

— Тръгвай де.

Влязоха в поредния вагон. Жегата тук не беше по-малка. Все едно да те затворят в котелното, помисли си Корбел. Излегна се на една от седалките.

— Мирели-Лира е натъкмила движението в подземната система така, че всеки който я използва да попада при нея. Да се надяваме, че е пропуснала тази станция. Лягай и се постарай да запазиш спокойствие. Дишай колкото се може по-леко.

Изтегнати на гръб двамата зачакаха. Корбел усещаше стичащите се по гърдите му капки пот, но не си даде труда да ги изтрие.

Появи се тихо, равномерно потракване. Отнякъде полъхна свеж въздух, отначало топъл, сетне почти хладен. Корбел въздъхна.

— Вероятно отделеният с дишането въглероден двуокис е включил вентилационната инсталация — промърмори той, по-скоро на себе си. Въздухът ставаше все по-студен.

— Забравих фенерчето — рече след известно време Гординг.

— По дяволите.

Отново тишина, а после вратата се хлопна.

Последваха вече познатите полюшвания и не след дълго пътуването беше възобновено. Корбел се опита да заспи, но нещо не му даваше покой. Осъзна каква е причината едва след като Гординг се оплака:

— Болят ме ушите.

Ето какво било, значи.

— Купето не е херметизирано — каза Корбел. — Ама че късмет извадихме. Да се надяваме, че въздухът ще ни стигна до края.

— Болката е неприятна. Нищо ли не можем да направим?

Ами да, Гординг никога не беше се качвал на самолет!

— Преглъщай — посъветва го Корбел. После показа как. Ушите му изпукаха.

Вагонът забави скорост. Беше по-рано, отколкото го очакваше Корбел, но и двамата вече изпитваха затруднение в дишането, а Гординг очевидно нервничеше. Корбел се подсмихна иронично. Гординг не беше от хората, които се плашат лесно.

Той запуши уши и отвори широко уста, очаквайки Гординг да направи същото. Кожата му лепнеше.

Вратата отскочи назад. Въздухът, който нахлу, беше приятно топъл. През разтворената врата проникваше приглушена светлина. Корбел се пресегна за плоската сабя на самотника.

Нещо се раздвижи зад вратата. В ума на Корбел проблесна мисълта: Мирели-Лира! Прекалено рано! Той дръпна вратата назад и в същия миг нещо се хвърли към нея! Но Корбел вече притежаваше онова, което тя искаше — можеха да преговарят.

Оказа се, че е Крайхайфт! Сивокосото Момче ги гледаше зад стъклената преграда.

А след това вдигна фенерчето.

Гординг се втурна назад, към скритата в дъното тоалетна. Корбел почувства движението му, но не можеше да помръдне.

Крайхайфт стреля. Нещо блесна зад Корбел и в купето се разнесе остър мирис на изгоряло. Една от седалките беше пламнала.

— Излизайте навън — извика Крайхайфт. — Иначе ще ви изгоря краката.

Корбел не сваляше ръка от вратата.

— Не можеш да го направиш — произнесе той. — Защото ще отсечеш Дървото на живота.

Крайхайфт го погледна изненадан.

— Корбел, ти не разбираш какво искаме — отвърна той. — Трябва само да разберем къде е. Представи си, че някое бедствие унищожи по-голямата част от диктите. Ще трябва да възвърнем на останалите младостта, за да можем да се размножаваме.

— А междувременно, няма да им дадете дори да го подушат.

Килимът в краката на Корбел пламна.

— Трябва ни и шлема от твоя скафандър — добави Крайхайфт. — Като стана дума за бедствия… — Крайхайфт замлъкна. Лицето му се промени.

Никога досега Корбел не беше виждал подобно изражение на лицето на някое Момче. Страшно му беше да гледа тази смесица от вина, отвращение и страх. Крайхайфт изплака, но гласът му прозвуча приглушено през плътното стъкло. После завъртя поглед встрани, търсейки… път за бягство?

И го намери. По-умен от обикновения човек, той откри единствения изход от положението и го използва незабавно. Крайхайфт вдигна фенерчето, насочи го към главата си и стреля. Пламък обхвана едната страна на главата му, после бликна и от другата. Крайхайфт се строполи, краката му се свиха конвулсивно и след секунда застина.

Корбел хвърли поглед зад себе си. Гординг се беше свил зад вратата на тоалетната.

И тогава пред вагона застана Мирели-Лира. Безформено наметало, в бяло и сребристо, сгърчено от старост лице и чифт ярки блестящи очи, вперени в него. В ръката си държеше бастуна.

— Мирели-Лира! Аз съм!

От изненада тя едва не припадна. Корбел се озърна обнадежден. Но тя се съвзе и махна повелително с бастуна. Излизай!

Той посегна към сабята. Само за миг Мирели-Лира го докосна с онова, което бе погубило Крайхайфт. Корбел изпищя и тръгна към нея.

Мирели забърбори неразбрано.

— Открил си го — поде механичният преводач със старчески глас. — Къде е?

— Дай ми бастуна и ще ти кажа.

Отговорът й беше вълна от мъка и душевна агония. Корбел продължи напред, протегнал ръце към гърлото й. Тя отстъпи. Корбел изпъшка и направи още няколко крачки. Внезапно Мирели завъртя дръжката на бастуна.

Сънят се стовари върху него и го повлече към пода. Дълбоко в душата му бушуваше яростен гняв. Свлече се на колене и продължи да пълзи към нея, стъпка, втора… трета…

Миришеше на изгоряло.

Нещо меко докосна бузата му.

Мирели-Лира се бе настанила на една от седалките.

Корбел опря ръце в пода и се надигна. Залюля се и тръгна към нея. Тя се опита да отскочи назад и замря. В очите й се четеше ужас.

— Издебнах я отзад — произнесе Гординг. Седеше срещу нея, със сребърния бастун в ръка.

Старицата заговори развълнувано. Почти веднага се обади и машината:

— Няма да посмеете да ме убиете. Имам нещо, което ви трябва.

Корбел най-сетне събра сили и се изправи.

— Шлема на скафандъра — рече уморено той. — Дай ми го и ще те оставя да живееш… каквато си сега.

Тя сви презрително устни.

— Първо безсмъртието.

— Колко комбинации има на този бастун?

— Пет. Две от тях смъртоносни за вас. Но и да ме убиете, ще можете ли да откриете шлема?

— Вероятно. — Корбел се усмихна и прочете по лицето й, че е бил прав. — Но какво значение има това? Аз ще ти върна младостта. И тогава ще те убия, ако не получа онова, което искам. — Той превключи на Момчешки. — Бъди готов с бастуна. Макар че сега тя едва ли ще се опита да избяга. Отиваме да вземем онова, което толкова търсехме.

Гординг го погледна със съмнение.

Корбел сметна, че ще е прекалено рисковано, да използват „телефонна кабина“ в присъствието на Мирели-Лира. Наблъскаха се в чипъла, като настаниха старицата по между им и поеха към град Четири. Докато криволичеха сред развалините Корбел се зачуди, дали не трябваше първо да измъкне шлема.

Сигурно. Но и този път го беше подвело нетърпението. Искаше да узнае час по-скоро дали е прав.

Най-сетне пристигнаха и се измъкнаха от колата.

— Трябваше да се досетя, че ще е в болницата — промърмори Гординг.

— Във вашата болница имаше ли… силно охранявано отделение на третия етаж?

— Не.

Мирели-Лира погледна стъклената стена на сградата.

— Това място съм го претърсила!

— Действала си прекалено припряно. Била си отчаяна — възрази Корбел. Поведе ги нагоре по стълбите. Под краката им се вдигаха облаци прах. На третия етаж се натъкнаха на следи в праха, които напомниха на Корбел за паническото бягство по коридорите. Хвърли поглед през рамо, но Мирели-Лира имаше съвсем безобиден вид, а Гординг вървеше зад нея с бастуна.

Сви в следващия коридор… и се изгуби.

— Мирели-Лира, къде са „телефонните кабини“?

— Следващия коридор вляво.

Откриха редицата от прилатсил. Корбел спря за да се ориентира: ето зад онзи ъгъл се скри, когато Норна се втурна след него. Той пое натам… и стигнаха вратата на шахтата, широко отворена.

— Както виждам, здраво са пазили безсмъртието — подхвърли Гординг.

— А ти не би ли го пазил? — Корбел посочи скелетите и пробивът в стената. — Е, не чак толкова здраво. Имаме късмет, че не са използвали всичко. Може би са мислели, че ще се върнат след петдесетина години.

Гординг разглеждаше охранителните инсталации, празните рафтове, двете „телефонни кабини“.

— Но щом не са го унищожили, тогава къде е? Едва ли до него се стига през тези прилатсил, освен ако на другия край има допълнителна охрана.

— През прилатсил. Дай ми бастуна.

Ами ако Гординг откаже? Не, съгласи се, подаде оръжието на Корбел, сетне пристъпи в кабината и я разгледа.

Мирели-Лира изхриптя нещо.

— Подигравате ли се с мен? — преведе машината.

Корбел размаха бастуна под носа й.

— Правя каквото си искам.

Тя се хвърли върху него, разтворила нокти. Корбел дори не си направи труда да търси спусъка. Халоса я по главата, после още веднъж и тя отстъпи.

Гординг най-сетне откри копчето и го настигна.

— Хейяааа! — извика Корбел. Прашни частици литнаха във втората кабина.

Гординг отвори вратата и го погледна.

— Нищо не стана.

— Не съвсем — поклати глава Корбел. После се обърна към Мирели-Лира. — Ако не искаш, не го прави. Твоя работа, дали ще ми повярваш.

Колко дълго беше чакал този момент!

Тя преглътна думите, които й бяха на устата. Имаше съвсем отчаян вид. Когато влезе в кабината, Корбел погледна към Гординг и посочи с очи втората кабина.

След миг плуващият в нея прах стана още по-плътен. Гординг се усмихна и кимна.

Норна също беше забелязала промяната, но очевидно не беше разбрала причината. Корбел не се сдържа и заговори:

— Ето ги инертните молекули от твоите клетки! Химичните препарати са неспособни да въздействат върху тях, но не и „телефонната кабина“. Тя извлича от тялото тези „мъртви“ молекули и ги телепортира. Само онова, което се натрупва за едно столетие. Разбра ли сега?

— Не се чувствам различна — отвърна неуверено тя.

— Ще се почувстваш. Така беше и с мен. Все едно че разтворих допълнителни платна. Само че тогава трябваше да си спасявам кожата. И не забелязах разликата. А ти какво очакваше? След няколко дни ще откриеш тъмни кичури в косите си.

— Червени — рече тя. — Огненочервени.

— Къде е шлемът?

Тя се усмихна. Все още приличаше на старица, но нямаше ли някаква злонамереност в усмивката й?