Лари Нивън
Свят извън времето (36)

4

Корбел крачеше по улиците на Сараш-Зилиш. Лицето го сърбеше. Сърбеше го и скалпът. И гърдите. Опитваше се да не обръща внимание на киселините в стомаха си.

Как се движат самотниците? Само веднъж досега бе виждал самотник отблизо. Крачеше наперено и уверено, по Момчешки. Корбел се помъчи да върви по-наперено и уверено.

Прозорците на Сараш-Зилиш бяха тъмни, а улиците — пусти и потънали в тишина. Нищо чудно целият този поход да се окаже безсмислен…

Още щом стигнаха гората в покрайнините на Сараш-Зилиш, двамата се натъпкаха с плодове. Корбел използва острието на счупеното копие за да си избръсне лицето, гърдите и скалпа, оставяйки само малко коса над челото. Гординг също подряза белите си коси и се избръсна.

Две засмени Момчета излязоха от близкото помещение, вероятно предназначено за магазин. Корбел сви в следващата улица за да избегне срещата с тях, също както би постъпил някой самотник. Може би отдалече приличаше на такъв. Но от близо шансът беше минимален. Проклето да е това безсмъртие, та той не е на дванадесет години. Щеше му се Гординг да е сега до него, но това с нищо не би облекчило положението му. Двама щяха да привличат повече вниманието от един.

Улицата пред него бе гъсто обрасла с храсти, а стената — покрита с бръшлян. Корбел продължи нататък.

Стената постепенно извиваше. Малко по-надолу се виждаше отвор, през който растенията в парка бяха проникнали отвън. Корбел го подмина и продължи. До ушите му достигаха различни звуци — шум от клони, полюшвани от вятъра, песен на невидими птички, отгласи от далечен смях. Момчета! От другата страна на стената имаше Момчета. А в стената отново се появи отвор.

Отвъд отвора над храстите плуваше нещо, наподобяващо коледна играчка.

Корбел спря и се замисли. Доближи сфероколата и затърси някоя подходяща фиданка. Повечето стебла на храстите бяха закривени, накрая намери едно, което можеше да му послужи. Отряза го в основата, след това седна с кръстосани крака…

Къде ли се бавеше Гординг?

Останал бе зад него, с идеята да го следва от разстояние. Дори и някой да ги забележеше, щеше да реши, че са двама самотници, движещи се в една и съща посока — към парка.

Седнал удобно на земята, Корбел измъкна острието от счупеното копие и го използва за да заглади отрязаното стъбло. Недалеч от него минаха няколко Момчета, но Корбел си наложи да не поглежда към тях. Две от тях носеха нещо като гигантски пуйки, провесени на тояги. Накъде ли се бяха запътили? Може би наблизо имаше кухня? Стресна го нечий силен глас. Вдигна навъсено глава, а отсреща естествено се хилеше Момчешка мутра. Не виждаше ли, че е сам? Един самотник имаше правото първи да решава кога и с кого смята да разговаря.

Новата дръжка пасваше чудесно. Продължи да я заглажда с острието, а Момчето бавно се отдалечи през улицата. Наблизо обаче се чуваха тихи, заинтригувани гласове. Погледна изпод вежди.

Момчетата стояха на няколко метра от него и го разглеждаха, като не спираха да коментират. Колата беше… Гординг бе залегнал зад колата!

Как се е добрал до нея? Корбел не беше чул никакъв шум. Вероятно Гординг бе видял колата, заобиколил бе от другата страна на стената и се бе прехвърлил някъде по-нататък. А сега лежеше притаен зад нея, с уплашен изглед на лицето.

Високото момче, с глава като пухкава топка, отново повика Корбел.

— Формално извинение за натрапването. Може ли да огледаме делото на вашата работа?

Корбел изпружи крака, бавно се надигна и после неочаквано спринтира към колата.

Вратата беше отворена, точно както я бе оставил. До този миг Момчетата не бяха успели да му попречат. Гординг подскочи и се вмъкна през другата врата.

Корбел хлопна вратата зад себе си, сграбчи дръжката и я завъртя, а Гординг вече плъзгаше пръсти по пулта за управление.

Чернокосото Момче продължи да тича успоредно на потеглилата кола, дърпайки вратата, доста по-дълго, отколкото Корбел би предположил. Накрая изостана.

— Каза да натискам винаги четири еднакви символа — обади се Гординг. — Избрах тези.

Пресечените точки.

— Няма представа къде ще ни отведат. Но да видим, дали не е възможно да променим посоката. — Той натисна четири пъти завъртяното pi. — Не знам дори дали в този град има подземна станция. Във всеки случай не видях никъде гигантския куб. А в останалите градове го имаше.

— Отдъхни си. Дори и да не открием подземната станция, вече разполагаме с чипъл. Ще намираме напосоки.

— Изгубих си копието.

— Е, поне нишката е у мен.

— Не това имах пред вид. Мислех, че го поправям правилно. Но май с нещо съм привлякъл вниманието на Момчетата. Както и да е.

Докато се носеха напосоки из града, зърнаха само още едно Момче. Катереше се нагоре по стената на полуразрушен небостъргач. Очевидно беше самотник. Когато го наближиха, Момчето втренчи навъсен поглед в Корбел и го задържа докато чипълът зави зад ъгъла.

Не повече от една земна година оставаше до началото на Голямата черна нощ и по всичко изглежда, че двете групи Момчета в парка и самотникът щяха да са цялото население на Сараш-Зилиш. Колко хубаво, ако можеха да останат тук… но беше твърде опасно. По важно бе, че Сараш-Зилиш вероятно е част от затворената система от „телефонни кабини“. Беше прекалено важен център, за да не бъде свързан.

— Някои от хората на Крайхайфт може да са стигнали тук преди нас — рече Корбел.

— Откъде ще знаят, че сме се отправили насам?

— Не бих искал да ги подценявам. Надявам се, че не се досещат за намерението ни да достигнем нос Хорн.

Колата забави и спря зад един шубрак. Излязоха.

— Къде сме?

Вдясно от тях растителността се сгъстяваше и издигаше нагоре по хълма. Корбел се покатери на овалния покрив на чипъла. Цитросовите дръвчета бяха подрязани на еднаква височина и подредени в квадрат. Някои от дърветата бяха доста стари.

— Не зная.

— Но защо чипълът ни е докарал тук? Къде е подземната станция?

— Би трябвало да се издига над нас. В предишните градове сградата беше кубична и неимоверно висока.

Гординг се покатери до него. Двамата огледаха джунглата около тях.

— Но след като железницата е под земята, — каза Гординг, — защо й трябва такава масивна надземна постройка?

— Никога не съм проверявал какво има на горните етажи. Може би канцеларии.

— Ами ако в този град не са издигали надземна станция? — предположи Гординг.

Петното от джунгла наистина напомняше по размери и форма огромните кубове в град Едно и град Четири.

— Възможно е — кимна Корбел. А вместо нея са засадили парк. А след това ледът се е разтопил и всичко е било покрито с кал. — Но къде е входът? И ескалаторите? Дърветата са израснали толкова нагъсто.

На хълма вдясно от тях се виждаше малко езеро, пълно със застояла зелена вода. Корбел се загледа в него и изруга тихо.

— Не разбирам думите ти — рече Гординг.

Корбел посочи с ръка.

— Под онези тръстики, водата и калта. Ето къде ще открием вратата. Ще трябва да копаем. А преди това да намерим лопати. Кой знае дали ще работи нещо от онова, което ще открием отдолу.

— Не.

— Какво не?

— Те няма да ни позволят — Гординг вдигна ръка.

През улицата към тях тичаше самотникът с изостреното лице.

Държеше в ръка необичайна на вид сабя с широко, извито острие. Далеч зад него, от сградата изхвърчаха и други Момчета.

— Как мислиш, ще можеш ли да го повалиш с твоите камъни?

— Не — поклати глава Гординг. — Той е подготвен. И знае, че сме опасни. Ще пререже нишката с острието.

— Влизай в колата, тогава. — И двамата за миг се озоваха в кабината. — Как са стигнали дотук за толкова кратко време? — извика ядно Корбел.

— Във всеки случай не с кола. Има ли прилатсил в Сараш-Зилиш?

— О, разбира се, ето как са успели.

— А ние не можем ли да ги използваме?

— Ами да! Можем! Така ще ни се размине копаенето! При положение, че проклетата кабина все още работи. Защото подземната железница не е била използвана от доста време.

Самотникът беше съвсем близо. Корбел набра комбинацията по памет — две пресечени точки, преобърнато „S“, полегнал настрана пясъчен часовник… Колата потегли гладко. Единадесет Момчета я изпроводиха с поглед.

— Проследили са ни по някакъв начин. Вероятно пак ще го сторят — разсъждаваше на глас Корбел. — Разполагаме с известна преднина, но не кой знае колко голяма.

Отвън сградата беше точно копие на службата, в която Мирели-Лира му бе върнала скафандъра. Но тук за щастие асансьорите работеха. Почти по навик Корбел пробва третата врата.

Вратата бе здраво затворена. Както и всички останали.

— Моят жетон не може да я отвори — обади се Гординг.

Опитаха да я задействат с ритник, но вратата се оказа солидна.

— Зад тези врати ли са кабините? — попита Гординг.

— Сигурно. На покрива. Момчетата може вече да са там.

— Запази ли поне острието на копието?

Корбел подаде на Гординг копието. Хрумна му, че кабините на асансьорите може да са снабдени с индикатори. Вмъкна се обратно и натисна всички копчета подред. Така кабината щеше да спира на всеки етаж, а Момчетата щяха да им изгубят следите. Корбел се измъкна на четвъртия етаж. Докато се спускаше безшумно надолу, чу зад себе си шум, като от бягащи плъхове.

Гординг беше отвързал нишката от камъните. Единия й край бе намотал около острието на копието, а другия беше завързан за набедрената му превръзка. Когато наближи, Корбел забеляза, че Гординг се опитва да подпъхне острието под вратата.

— Пази стълбите — изпъшка Гординг.

— С какво?

Гординг не си направи труда да отговаря. Дори не вдигна глава.

Корбел се притаи зад вратата към стълбата. Оръжие нямаше, а това означаваше, че още първото появило се Момче ще му види сметката. Е, поне Гординг щеше да се измъкне.

Но какво правеше той?

Почти бе успял да подпъхне острието под долния край на вратата. Ето че го избута с пръсти, сетне сграбчи завързания за превръзката край и дръпна нишката нагоре, към бравата.

След това ритна вратата. Тя потрепери. Втори ритник и вратата отхвръкна навътре. Нишката беше прерязала металното резе.

От прозореца на кабинета, в който попаднаха, Корбел зърна две Момчета, надвесени над отворения двигател на чипъла. После двамата с Гординг се пъхнаха в „телефонната кабина“. Но щом затвориха вратата, вътре се възцари мрак. Корбел я отвори, колкото да проникне лъч светлина, намери познатият знак pi, задържа пръст върху него и отново дръпна вратата. Натисна го четири пъти.

На пръв поглед не се случи нищо.

Корбел бутна вратата и се измъкна в непрогледния мрак отвън.

— Надявам се, че сме оцелили подземната станция — прошепна той. Чакай ме тук. Когато открия стълбището ще те повикам.

— Добре — рече Гординг.

Опрял длан в стената, Корбел пое напред. След известно време се препъна в мекия килим, но успя да се задържи. В ръката му остана парче от изгнилия килим.

Шум зад гърба му.

— Какво беше това? — попита Корбел.

Гординг не отговори.

Корбел реши да продължи. Почти усещаше присъствието на Мирели-Лира в мрака. Надяваше се да е наближил стълбището, но стената до него бе все така гладка. Не се чуваше никакъв звук. Дебелият килим поглъщаше шума от стъпките му.

Стълби!

— Тук са — произнесе високо Корбел.

— Добре — отвърна Гординг, само на крачка зад него. Корбел подскочи като ужилен. — Едно Момче те проследи, но аз го убих с нишката. По миризмата ми приличаше на самотник.

— Това място е мъртвило. Ако стълбите са… хоп — стълбата се раздвижи под краката му. Той изгуби равновесие и приседна, загледан в мрака пред себе си.

Не след дълго подвижната стълба спря.

— А сега какво? — запита Гординг.

— Следвай гласа ми. Знам къде са вагоните, в дъното. — Той пое, протегнал ръце пред себе си. Как ли щяха да открият точно вагона, който им трябваше?

Ръцете му опряха в стена. Не чуваше стъпките на Гординг… или каквото и да било. Дали в мрака не се прокрадваха и други Момчета? Ами ако вече са убили Гординг? Корбел ускори крачка и се препъна. Само най-опитните сред Момчетата биха могли да познават разположението на станцията. Всъщност, можеха да го проследят по дишането.

Най-сетне откри вратите.

— Гординг!

За миг в далечния край блесна червена светлина. Откъде ли се беше взела?

— Тук съм — отвърна Гординг.

Корбел зачака в тъмнината. После нещо докосна ръката му и Гординг прошепна:

— Ето ме. Върнах се при самотника и му взех сабята. А също и фенерчето. Къде е картината на света?

— Върху тази стена — Корбел опря ръка в стената.

На светлината от джобното фенерче се показа познатата карта на двата полюса, с белите петна на полярните шапки. Не се виждаха блестящите точки, нито светещи знаци, маркиращи отделните линии.

— Коя врата? — попита Гординг.

— Не зная.

— Нашият чипъл е в ръцете на Момчетата. Не можем да се предадем, след като убихме самотника. Нищо чудно вече да са изключили и прилатсил. Направи нещо, Корбел.

— Добре де. Дай ми твоя жетон — той сграбчи жетона и го пъхна в процепа на вратата. Нищо не се случи.

Опита следващата врата. Нищо. Завладя го паника. Но нали стълбите работеха…

Едва третата врата се отвори и ги пропусна. Пресякоха прозрачния вход на вагона, вратата се затвори зад тях, а те се настаниха един срещу друг.

— Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Ясно.

— Не знам как успяваш да запазиш спокойствие.

— Рискувам по-малко от теб. Така или иначе, след половин юпитерова година ще бъда мъртъв. — Този път Гординг се възползва от израза на Корбел. А междувременно, трябва да избирам — безсмъртието на диктите, или робството на Момчетата. Всъщност… Корбел, ще можем ли да открием безсмъртието там, където отиваме? Или ще трябва отново да се връщаме в Антарктида?

— Зная, че е в град Четири. Може да го има и на други места.

— Рискът си заслужава. Ще спим ли?

Корбел се засмя, но гласът му трепереше.

— Успех.