Към текста

Метаданни

Данни

Серия
The State (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A World Out of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СВЯТ ИЗВЪН ВРЕМЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.14. Фантастичен роман. Превод: от [англ.] Юлиян СТОЙКОВ [A World Out of Time, by Larry NIVEN (1976)]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (21 см.). Печатни коли: 17. С търда корица. С подвързия. Страници: 270. Цена: 80.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

5

По обед стигнаха селището — странна смесица от примитивизъм и футуризъм. В самия център, на площада, в полукръг бяха подредени вани, същите като онези, които бе забелязал в град Едно край брега. На свой ред ваните бяха заобиколени от пръстени колиби и хамбари. Отделните колиби се отличаваха в изработката си, но като цяло селището имаше приятен изглед.

Корбел започна да схваща смисъла на всичко това. В старите работилници Момчетата създаваха определен тип сгради, които биха могли да използват за конкретни цели. При това векове наред. Съвсем различни подбуди ги караха да създават собствени селища, в които влагаха своето умение и изобретателност. Корбел не се изненада, когато Крайхайфт заговори от името на племето и го нарече „племето на Крайхайфт“. Онзи, който отвърна на поздрава беше човек с властна осанка, а в златистите му коси се виждаха сивкави кичури.

Работеха целия следобед. Няколко Момчета от селището дойдоха да наглеждат работата им и ги подканяха с кресливи викове. Корбел и племето на Крайхайфт използваха примитивни на вид сърпове за да жънат житото, сетне го връзваха на вързопи и го отнасяха на селския площад, докато там се натрупа огромна купа и местните Момчета дадоха знак, че са доволни.

След края на работния ден Момчетата побързаха да си разпределят ваните. Корбел зачака реда си с растящо нетърпение. После се постара да премине през пълната освежителна процедура — първо вана с гореща вода, после сауна и обратно във ваната, която, дори беше оборудвана със система за подаване на мехурчета. Едва по тъмно излезе от ваната. Вечерята беше започнала.

„Изненадата“ обещана от Скатхолц, се оказа хляб. Поднесоха им няколко различни вида, освен това имаше заешко задушено. Корбел не пропусна да опита всички видове хляб. Вкусът на тестото пробуди в него тъжни спомени. Очите му се навлажниха, когато Ктолисп приключи корбеловата версия на „Отровени гълъби в парка“.

Но дори хлябът го изненада по-малко от „телефонните кабини“ в края на редицата от вани. И когато Крайхайфт поде един от любимите си разкази, Корбел потърси Скатхолц и го прояви любопитство за целта на монтираните кабини.

В отговор другият се ухили.

— Да не мислиш да ни изоставиш през прилатсил?

— Не съвсем.

— Разбира се. Е, правилно си предположил. Това селище заменя зърното за различни продукти с много други подобни селища по цялата планета.

— Не знаех, че прилатсил има такъв голям обхват.

— Земите, които обитаваме са покрити с гъста мрежа от прилатсил. Нима смяташ, че когато възникне спешна задача ще тръгнем да я решаваме пеша? Гледай тук — Скатхолц очерта в праха границите на Антарктида и вътре нещо като символа на мира. — Създадена е цяла верига от прилатсил, която се използва само в случай на необходимост. От времето на Момичетата е била използвана само четири пъти… според легендите. Стараем се да я поддържаме в пълна изправност.

Каквито и въпроси да имаше, Корбел ги запази за себе си. Надяваше се, че няма да се наложи да използва прилатсил. Очевидно ги охраняваха добре.

Когато на сутринта племето пое на път, всеки бе пъхнал самун хляб в раницата си. Осъществиха и размяна — трима от племето на Крайхайфт останаха в селището, срещу трима от местните, които се присъединиха към тях. Всичко стана без много шум и Корбел трябваше внимателно да се вглежда в лицата на присъединилите се, за да се увери в случилото се.

Не след дълго пшеницата остана зад тях. В продължение на двадесет мили местността се спускаше надолу и накрая ги погълна мъгла. Наоколо растяха само диви храсталаци. В дясно от пътя им се виждаха неясни островърхи очертания, сред иначе безжизнената плоска равнина.

Понякога природата създаваше сама илюзията за изкуствен характер на своите образувания. Но все пак, Корбел реши да попита.

— Изкуствени са, наистина — увери го Скатхолц. — И преди съм ги виждал. Имам известни предположения за произхода им, но… искаш ли да погледнем от близо? Някои хора от племето не са ги виждали.

Колоната изви встрани. Странните очертания се приближиха. Някои лежаха на една страна, други изглеждаха разрушени. Най-близката фигура се издигаше право нагоре върху своята тясна, но солидна основа. Племето се събра пред масивната извита стена, която се губеше високо над главите им.

— Кораби — промълви Корбел. — Прекарвали са хора и различни неща през водата. Какво ли търсят толкова далеч от океана? Може би някога океанът е стигал дотук?

— Да… може би. А когато планетата се е затоплила, водата в океана се е изпарила. Какво според теб са пренасяли?

— Трудно е да се каже. Да опитаме ли да влезем?

Крайхайфт посегна към колана и откачи миниатюрното фенерче. Нагласи нещо в дръжката и го насочи към ръждясалия корпус.

Металът пламна. Крайхайфт премести лъча така, че да очертае кръг.

Разтопеният метал потече навън. Последваха го тонове кал. Момчетата изкатериха калния хълм като се шегуваха по между си и Корбел ги последва.

Корпусът се оказа огромен по размери контейнер. Корбел се оглеждаше учуден. Подуши с нос, но не долови мириса на нефт. Нямаше и следа от друг товар. Какво са прекарвали? Нещо екзотично, например плодородна почва за гладуващите антарктически градове?

Но още по-голяма бе изненадата му, когато се изкатериха на палубата. Мачти! Нямаше никакво свободно място за екипаж. Само издигащи се нагоре мачти, спомен от епохата на ветроходните съдове, и безброй кабели, които се събираха в надстройката на носа. А вътре бяха машините, контролното табло и компютърът.

Корпусът изглеждаше добре запазен, а мачтите бяха непокътнати от времето. Ала изминалите хилядолетия бяха оставили своя неумолим отпечатък върху компютъра, превръщайки го в развалина. Жалко. Трябва да е бил голям колкото компютъра на „Дон Жуан“, в който обитаваше съзнанието на Пирса. Сигурно би могъл да им разкаже много интересни неща.

Продължиха да вървят в мъглата и тя ги погълна.

След известно време Корбел чу странен, приглушен грохот, който в началото не разпозна. После, изведнъж, пред тях се ширна океанът. Вълните се разбиваха в скалистия бряг.

Спряха да отдъхнат. Някои се отправиха да събират дърва за огъня, а три Момчета навлязоха сред вълните с копия и въжета. Водата изглежда не беше никак студена. Корбел са чудеше каква ли острозъба плячка ги дебне във водата.

Две от тях се върнаха. Заплуваха към брега, опънали въжето зад тях и когато излязоха на камъните, те се отпуснаха, дишайки тежко. Останалите напрегнаха мишци и затеглиха въжето. Уловът се съпротивляваше отчаяно, но когато най-сетне го изтеглиха на сушата, оказа се шестметрова акула. Третото Момче така и не се появи.

Корбел не можеше да повярва на очите си. Как е възможно хора дарени с безсмъртие, да са толкова небрежни към своя живот?

Мака и очевидно подтиснати от загубата, Момчетата не извършиха никаква прощална церемония. Тази нощ Корбел яде само хляб. Не можеше да погледне към голямата акула. Присъствал бе, когато й разпориха стомаха.

Лежа дълго, с отворени очи, премисляйки отново случилото се. Беше видял старостта, после младостта и годините на зрелост, и всичко това объркано, лишено от естествена последователност. Ако имаше късмет, би могъл да остане млад завинаги. Борил се бе за своя живот, беше се озъбил дори на могъщата Държава, никога не се беше предавал, каквото и да ставаше около него.

Може би те са уморени от дългия живот?

Корбел не се съмняваше, че поискат ли, Момчетата биха могли да построят машини, с които да ловят акули. Работилниците, които поддържаха в изправност, и които бълваха еднотипни кабинети, бани и спални, бяха само признак на тяхната духовна леност, но също и на брилянтната им интелигентност. Тогава защо беше необходимо да влизат в ръкопашен бой с акулите? Традиция? Мъжественост?

На сутринта Момчетата бяха жизнерадостни както обикновено, а същия ден следобед стигнаха при диктите.