Лари Нивън
Свят извън времето (16)

1

Събуди го нечий глас.

Корбел подскочи уплашено и се събуди с писък на уста. Кой друг, освен Пирса, би могъл да го заговаря тук?

Но той не беше на борда на „Дон Жуан“.

Гласът утихна.

Пирса се обади от шлемофоните:

— Не разпознах езика.

— Че какво друго очакваше? Пусни ми записа — той изслуша внимателно направения от Пирса запис на момчешки глас, който говореше нещо с уверен тон. Накрая въздъхна. — Ако този тип ме чака, за да се срещне с мен, какво ще му кажа? Какво ще ми каже той? Най-вероятно ще умра от старост, преди да науча езика му.

— Направо ми късаш сърцето с вечните си оплаквания. Не забравяй, че твоите съвременници също са живели само по един живот.

— …добре де.

— Не мога да търпя егоистичния ти мироглед. Ако можеше само да се видиш отстрани.

— Не, чакай малко. Прав си. Абсолютно си прав. Получих много повече, отколкото много хора биха очаквали от живота. Повече дори, отколкото биха си взели на сила. Наистина, ще престана да се оплаквам.

— Изненадан съм. Да не вземеш сега да се посветиш в служба на Държавата?

— Коя Държава? Държавата е мъртва. Моят егоизъм е толкова човешки, колкото и твоят фанатизъм.

Гласът заговори отново, с красиви, но непонятни думи — и Корбел го видя. Лицето му се намираше отвъд предната стена на вагона, отвъд метала, който се оказа прозрачен. Холограма? Корбел се наклони напред.

Беше нещо като бюст на момче, стигащ до раменете. Момчето беше приблизително дванадесет годишно, но се държеше като възрастен. Кожата му беше златиста, в чертите му се смесваха различни раси — черна, жълта, бяла и още нещо, може би мутация. Главата му беше съвсем гола, само над ушите и на тила се виждаха отделни къдрави кичури.

Лицето се усмихна уверено и изчезна. Вагонът се понесе напред и надолу.

Корбел се намираше в подземна железница. Издърпа ръкохватката на седалката и се вкопчи в нея. Вагонът пропада право надолу почти цяла минута. После земното притегляне го блъсна и тунелът стана почти хоризонтален.

Вътре беше светло, отвън цареше мрак. Корбел започна да се отпуска, когато вагонът внезапно се завъртя, изви рязко вляво, завъртя се отново, изви надясно и отново пое право напред. Какво ли означаваше това? Смяна на тунелите?

Ушите му изпукаха.

— Движиш се със скорост осемстотин километра в час — уведоми го Пирса. — Скоростта на вагона продължава да нараства. Забележително постижение.

— Как го правят?

— Предполагам, че се намираш в линеен ускорител с гравитационно задвижване, а тунелът е с разредена атмосфера. Предстои ти да преминеш под Тихия океан. Чуваш ли ме още?

— Слабо.

— Корбел, отговаряй ако можеш. Корбел, отговаряй… — гласът на Пирса постепенно утихна.

— Пирса!

Никакъв отговор.

Корбел почувства нарастващо напрежение в тъпанчетата и синусите. Преглътна няколко пъти мъчително. Няма причини за паника, повтаряше си той. Пирса ще се свърже с него веднага щом стигне Антарктида.

Тихият съскащ звук и лекото потрепване на кабината го унасяха. Корбел се изкушаваше да се излегне на седалката, с краката напред, за да се предпази от рязкото спиране в края на пътуването. Да заспи, може би дори да сънува… Какви ли сънища можеха да споходят последния човек на Земята, докато пътуваше под Тихия океан със скорост осемстотин километра в час, с подземна железница, която не е била използвана от стотици години? Нищо чудно вагонът да спре някъде под дъното на океана и Корбел да се задуши, докато изображението продължава да го уверява на своя непознат език, че пътуването протича гладко. Пирса би могъл да го чака доста дълго да се появи.

С това развинтено въображение ще се подплаша до смърт. Ако пък не внимавам достатъчно, току виж съм загинал от непредпазливост.

Корбел отново преглътна за да отпуши ушите си. Какво бе казал Пирса — че в тунелът е създаден вакуум? Той извърна глава и погледна датчиците на скафандъра.

Въздушното налягане беше ниско и продължаваше да спада.

Дишаше на пресекулки, докато навличаше скафандъра.

— Вакуумизиран тунел, разбира се — мърмореше той. — Какъв глупак, какъв глупак! Вагонът пропуска. — Какво друго би могло да се случи в една разпадаща се от старост подземна транспортна система?

Но засега пътуването вървеше гладко. Корбел изпразни пикочния си мехур, после изпразни контейнера с урина на скафандъра в тоалетната. Урината потъна в сюнгера без да оставя и капчица. Металната повърхност беше с изключително ниско съпротивление.

Минаваха часове. Корбел задрема, пробуди се, обърна се по корем, не му хареса, накрая се излегна по гръб и се опря на раницата. Така беше по-добре. Заспа отново.

Събуди го поклащане. Изправи се. Всмукна от хранителния сироп… довърши го, но едва подтисна глада. Почувства ускорение. Отново се спускаше? Около половин минута като в безтегловност, после последно дръпване назад. Корбел беше съвършено спокоен. Зад металния край на фургона се разнесе едва доловим приглушен удар.

Почти едновременно отскочиха встрани стъклената врата и металната зад нея. Корбел понечи да се изправи, но в гърдите го блъсна нахлуващия отвън като ураган въздух.

Човекът е странно същество — в края на дълго и изморително пътуване, когато го боли всяко мускулче и тялото му се разкъсва от умора, то й е готов да продължи само и само час по-скоро да стигне набелязаната цел. В подобно настроение Корбел стана и закуцука към изхода. Ушите му кънтяха. Болеше го главата, вратът му беше схванат. Чувстваше се глупаво от това, че се беше изплашил от въздушния удар.

— Пирса! — извика той. — Тук е Корбел. Отговаряй, ако ме чуваш.

Нищо. Къде, по дяволите, беше Пирса? Сега вече нищо не заглушаваше сигнала му.

Корбел разтърси глава. Не му оставаше нищо друго, освен да продължава напред, без да обръща внимание на изненадите.

В другия край на обширното помещение се виждаше слаба светлина. Край стената, изрисувана със същата карта, се виждаха познатите масички и ниши. Датчиците под брадата му сочеха нормално или съвсем леко завишено налягане. Температурата също беше по-висока, но поносима.

Той вдигна лицевото стъкло.

Въздухът беше влажен, с дъх на плесен. Миришеше и на разложено. Свали шлема и отново подуши. Като че ли имаше слаба животинска миризма…

— Мяу?

Той подскочи, после се успокои. Къде беше чувал този звук? Едновременно познат и дружелюбен. Забеляза някакво движение, вляво…

— Мииии! — животното се приближаваше към него през покрития с прах килим.

Беше змия, дебела, покрита с козина змия. Пълзеше към него като извиваше тялото си. Козината й беше покрита с бели, сиви и черни петна. Спря, вдигна красивата си космата глава и го повика отново, съвсем като котка:

— Мяу?

— Проклет да съм — изруга Корбел.

Нещо изшумоля зад него.

Мигом забрави за косматата змия. Доспа му се, толкова много, че след миг щеше да изгуби съзнание. Ала шумът зад него не стихваше, той се обърна, опитвайки се да запази равновесие.

Под качулато наметало от бял, леко фосфоресциращ плат: приведена човешка фигура…

Беше нанесла своя удар, докато котката му бе отвличала вниманието. Видя я в сянката — висока и прегърбена, мършава, с набръчкано лице, закривен нос и хлътнали очи, засенчени от спуснатата качулка. Подпухналите й ръце стискаха сребърна бастун, насочена право в очите му.

Видя я само за миг преди тялото му да се вцепени. Предположи, че е видял смъртта си.