Лари Нивън
Свят извън времето (7)

2

Пресъхнало гърло. Вкочанени мускули. Очи, които отказват да фокусират. Треперещи ръце, които напипват все още спуснатия капак на ковчега.

Да се събудиш от хибернационен сън бе като да възкръснеш от смъртта. Нещо такова бе очаквал, когато го замразиха през 1970. Всъщност, почти не беше вярвал, че ще се събуди някога. Прошепна едва чуто:

— Пирса?

— Тук съм. Къде да ида?

— Вярно. Къде сме?

— На сто и шест светлинни години от Слънцето. Трябва да хапнеш нещо.

Корбел изведнъж почувства, че умира от глад. Седна, подпря се, после се измъкна от камерата, пристъпвайки като чуплив кристал. Беше измършавял като смъртта и ужасно слаб.

— Направи ми закуска, ще я изям в Утробната.

— Чака те вече.

Виеше му се свят. Не, цялото му тяло беше олекнало. Взе туба с гореща супа от Кухнята и я засмука жадно по пътя към Утробната.

— Пълна видимост — нареди той.

Стените изчезнаха.

Над главата му грееха звезди, с виолетова светлина. Звездната дъга се простираше докъдето му стига погледа — в центъра виолетови звезди, после кръгове в синьо, зелено, жълто, оранжево и накрая в мътночервено. Отстрани и под него нямаше почти нищо — само бледи червени точици и перестият пръстен от огън зад двигателите. Пръстенът също беше избледнял, защото Пирса бе прибрал силовите полета, а червеното сияние се дължеше на това, че горивото, което попадаше в пръстена се движеше спрямо звездолета със скорост, близка до тази на светлината.

— Доволен ли си? — в гласа на Пирса прозвуча горчивина. — Дори незабавно да обърнем назад, вече сме изгубили четиристотин години земно време…

— Ставаш досаден — прекъсна го Корбел и в същия миг усети пробождаща болка от нещо, което навремето би определил като гласа на съвестта. — Сега какво следва?

— Какво следва ли? Ще се храниш и ще тренираш. След шест месеца трябва да си достатъчно силен и охранен…

— Охранен?

— Охранен. В противен случай няма да издържиш десет години в хибернационен сън. Свършвай със супата и се захващай за тренировки.

— А с какво ще се забавлявам.

— С каквото искаш — в действителност, този въпрос бе заварил Пирса неподготвен. Държавата не беше осигурила никакви забавления за Корбел.

— Аха, така си и мислех. Разкажи ми за себе си, Пирса. Ще прекараме дълго време заедно.

— И какво искаш да знаеш?

— Искам да знам как стигна до това, което си. Какво е да си контрольорът Пирса, гражданин на Държавата? Започни от детството.

Пирса беше слаб разказвач. Объркваше се. Налагаше се да бъде воден с насочващи въпроси. Но гласът му не беше единственият източник на информация.

Пирса се оказа великолепен режисьор на филми, при това с неограничен запас. Върху стената на Утробната, той показа на Корбел селската община, в която бе израснал, училищата от детството му (небостъргачи със спортни игрища на покривите), както и целият исторически материал, който му бяха преподавали по време на заключителния период на обучението. От време на време спомените му ставаха мъгливи. Други пък се отличаваха с изключителна яркост и цветове: десетгодишният здравеняк, който бъхтеше малкия Пирса на покривното игрище, момичето от горния клас, което го бе запознало със секса, ала всъщност го бе уплашило здравата; учителят по граждански науки.

Корбел ядеше, спеше и тренираше. Но „Дон Жуан“ гледаше с обич и разбиране, само отчасти вдъхнати по време на обучението. А междувременно изстискваше от Пирса цялата информация, която не бе посмял да получи от контрольора Пирс.

Любуваше се на изгледи от Селердол, града който само бе зърнал от покрива. Отвътре, сградите бяха също така грозновати и лишени от въображение, както отвън. Надписите по улиците бяха на „краткоговор“ — официалният държавен език. Състояха се предимно от поучителни съвети, правила на поведение или биографии на национални герои.

С времето опозна Пирса не по-зле, отколкото собствената си жена — Мирабела. А опознавайки Пирса, започна да опознава и Държавата. В компютърната памет се съдържаха множество документи по гражданско устройство. Корбел ги прочете внимателно, възползвайки се от обясненията на Пирса.

Узна за две мълниеносни войни, които бяха унищожили близо половината свят. Сред пепелта от тези войни и пламъците на зараждащия се идеализъм беше възникнала Държавата — както твърдеше Пирса — и за кратко време бе станала всемогъща. Устройството й, пак според Пирса, наподобяваше добронамерен фашизъм, с белези, характерни за китайската и японска империи. Обществото бе строго разслоено на касти. Всеки гражданин бе обвързан с подчинение към тези над (и под) него, а неподчинението се наказваше с отнемане правото на живот.

Правителството строеше и контролираше всички енергоизточници. В началото тези източници били най-разнообразни — язовири, подводни генератори, геотермални станции — но сега останали само мощните атомни електростанции, подпомагани от слънчеви колектори, разположени по покривите и в пустинните области. Държавата владеела дори тях.

— Пирса, — запита го веднъж Корбел, — знаеш ли какво означава терминът „империя на водния монопол“?

— Не.

— Жалко. Преобладаващата част от ранните цивилизации са били именно империи с монопол върху водата. Египет, Древния Китай, ацтеките. Всяко правителство, което контролира напълно иригационните съоръжения, по своята същност е империя на водния монопол. Щом Държавата се е разпореждала с всички енергийни източници, следователно тя е контролирала и запасите от вода, нали? При население от дванайсет милиарда…

— Да, така е. Построихме язовири, променихме коритата на реките и дестилирахме деутерий за атомните електроцентрали. Ако Държавата бе спряла да си отдъхне дори за миг, половината свят щеше да умре от жажда.

Корбел произнесе замислено:

— Веднъж те попитах, дали според теб Държавата ще просъществува петдесетхиляди години.

— Не.

— А според мен би издържала седемдесет, дори стохиляди години. Защото, знаеш ли, тези империи на водния монопол не се разпадат. Могат да изгният отвътре до такава степен, че само лек външен тласък, например от варвари, да ги съкруши. Отделните социални слоеве постепенно губят връзка по между си и когато дойде време да се защитават, те не са в състояние да го правят. Но все пак, тласъкът отвън е необходим. Защото в империята на водния монопол революция не може да избухне.

— Това е доста самонадеяно твърдение.

— Така е. Чувал ли си за китайския принцип за управление на две провинции? Да речем, че има две провинции, А и Б, и в двете върлува глад. Преглеждаш сведенията за двете провинции. Ако от провинция А са постъпили съобщения за измами при събирането на данъка, или за бунтове, тогава конфискуваш цялата реколта на провинция А и я изпращаш в провинция Б. Ако докладите и от двете провинции са еднакви, тогава избираш напосоки. В резултат, провинция Б остава вярна завинаги, а провинция А е унищожена и вече няма защо да се безпокоиш за нея.

— Ние почти не сме гладували. А когато това се е случвало… — почти не си спомняше Пирса да е млъквал на средата на изречението.

— Няма нищо по-силно от това, да се разпореждаш с водата на твоя народ. С течение на времето империите на водния монопол отслабват до такава степен, че една единствена орда варвари би могла да ги покори. Но, Пирса, вън от Държавата няма такива орди.

Доста по-късно Корбел научи, че този разговор е довел до съществена промяна в живота му. Но по онова време, само подозираше, по мълчанието на Пирса, че го е обидил жестоко.

А Пирса не беше Пирс. Контрольорът бе мъртъв отдавна, а компютърната личност никога не бе причинявала зло на Корбел. Не биваше да го забравя. Корбел реши да не разговаря повече за Държавата. Пирса беше лоялен към нея, докато Корбел съзнателно я ненавиждаше.

Имаше още една тема, която не след дълго се наложи да забрави. Това стана веднъж, когато за кой ли път натякваше на Пирса:

— Все още съжалявам, че не изпратихте с мен жена.

— Необходимо ли е да ти напомням, че животоподдържащата система не може да поеме двама души? Или че Слънцето се намира на огромно разстояние зад нас? А също и че нивото на сексуалното влечение при теб е ниско? Ако не беше такова, сега нямаше да си тук.

— Само защото не мога да го правя пред другите — възрази гневно Корбел.

— Двойните легла в спалното помещение не бяха единствената проверка. Същото се получи и при асоциативния тест. Просто имаш ниско ниво на тестостерона.

— Ах, ти, лишено от топки чудовище! Какво право имаш да ми говориш за сексуално влечение?

— Държавата никога не е изпитвала недостиг на тестиси — отвърна безизразно Пирса.

Интересно, запита се Корбел, дали Пирс би реагирал по същия начин? Отговорът на Пирса бе доста странен… но той очевидно влагаше някакъв смисъл в него. Корбел престана да говори за жени.

Изминаха шест месеца. Безброй звезди останаха зад тях. Някои преминаха достатъчно близо, за да се разтворят като виолетови проходи към ада, а сетне да избледнеят като огненочервени топки. Корбел пълнееше, не можеше да се понася, усещаше че и Пирса не може да го понася и един ден отново се покатери в големия ковчег.

Всъщност, това се случи седем пъти.