Лари Нивън
Свят извън времето (6)

1

За Корбел названията имаха особено значение. Останал сам, в своята миниатюрна вселена, отделен от човечеството, с единствен събеседник — компютърът с ласкав глас, Корбел се зае да окачва табелки на всичко.

Нарече себе си Джейбии Корбел, както обичаше да му викат в предишния живот.

Да, това решение беше важно. От известно време мислеше за себе си, като за Корбел Модел II (мъртволед, или престъпникът с промит мозък: иначе казано Марко Тотев). Отказа се от това название след като формата на носа престана да го тревожи и привикна с усещанията на новото си тяло. За щастие, в кораба нямаше никакво огледало.

Това, което нарече Кухнята, беше всъщност само една стена с множество отвърстия и екран за менюто. Отсрещната стена получи прозвището Гимнастическия клуб — тук бяха разположени уредите за упражнения, крановете и отдушниците — когато имаше нужда от баня или сауна. Ъгълът с медицински диагностично-лечебни прибори определи като болница „Горска морава“. До болницата се намираше хибернационната камера.

Пилотската кабина представляваше куха сфера, със забележително по рода си кресло точно в средата, заобиколено от контролен пулт под формата на подкова. До креслото се стигаше по една тясна пътечка от метална мрежа. Креслото владееше невероятно разнообразие от положения, а освен това правеше страхотни масажи. Сферичната стена можеше да изчезва, разкривайки черното небе, и създаваше илюзията че Корбел и пилотската кабина се носят сами в космоса. Можеше също да прожектира учебници по астрономия, астрофизика, история на Държавата или подробни чертежи на кораба.

Корбел я нарече Утробната.

Компютърът реагираше на гласа му от всяко кътче на звездолета. С помощта на шлем, който по-скоро напомняше салонен сешоар и беше свързан с гъвкав кабел за пулта, пилотът можеше да се включи директно в мозъка на компютъра. Но Корбел се боеше да го използва. Обръщаше се към електронния мозък с „компютър“ и категорично отказваше да го персонализира. Разговаряше с него само когато се налагаше да се разпореди, или да получи информация.

Колеба се няколко месеца, преди да даде подходящо наименование на огромния сеещ рам-звездолет, който бе откраднал от Пирс и неговата Държава. Накрая го кръсти „Дон Жуан“, задето му напомняше за гигантски фалос.

Тривиални решения… но сега те бяха проблемите на Корбел. Вече беше взел голямото решение. Най-щастливият миг в живота му бе, когато се измъкна от лапите на Пирс и се понесе свободен към галактическото ядро. Кариерата му щеше да е приключила, ако в онзи момент „Дон Жуан“ бе избухнал.

Щяха да изминат двайсет и една години, преди да дойде време за следващото голямо решение.

Изтече една година от полета и Корбел почувства, че жадува за друг човешки глас.

Колебаеше се. Какво ли толкова би могъл да чуе от Пирс? Преди една година му бе затворил слушалката, накарал бе компютъра да изключи лазерния приемник, като жест на съжаление. Този жест бе многозначителен. Дали Пирс би могъл да узнае, без значение как, че вече не разговаря с празно пространство?

Корбел проведе няколко изтощителни разговора на тази тема.

— Възможно ли е, наистина, да съм толкова самотен? — питаше се той. — Да ми е толкова скучно? Да изпитвам подобна отчаяна нужда от друг човешки глас? Различен от моя… — отекваше гласа му в стените на Утробната.

— Компютър, — произнесе накрая той, — свържи отново лазерния приемник.

И после зачака.

Нищо. Минаха часове и отново нищо.

Корбел побесня. Пирс вероятно се беше отказал. Някъде в града, който Пирс така и не бе показал на Корбел, контрольорът вече подготвяше друг размразен нещастник.

Три дни по-късно, тъкмо по време на закуска, неочаквано го стресна глас:

— Корбел!

— А?

Стори му се странно. Никога досега компютърът не беше се обръщал към него с това име. Може би повреда?

— Говори Пирса, ти лъжлив копелдак! Обръщай кораба и се захващай с поверената ти мисия!

— Върви на майната си — рече Корбел, но вече се чувстваше по-добре.

— Ти върви на майната си — отвърна Пирса с ласкаво-нежен гласец.

Тук нещо не беше наред. „Дон Хуан“ се намираше на близо половин светлинна година от Слънцето. Как е възможно Пирса… ?

— Компютър, изключи лазерния приемник.

— Номерът няма да мине, Корбел! През последните няколко седмици излъчих съзнанието си в твоя компютър! Обръщай назад или ще ти спра въздуха!

Корбел изрева някаква ругатня. Настъпи тревожна тишина. Никога досега не бе обръщал внимание на свистенето на въздух от животоподдържащата система, ала сега забеляза отсъствието му.

— Включи го незабавно! — извика панически той.

— Ще сключим ли сделка, Корбел?

— Никога! Ще те прасна с… — имаше ли нещо тежко и подходящо? Нищо? — Ще изтръгна микровълновата печка и ще ударя с нея компютъра! Ще ти оставя един разнебитен кораб!

— Твоята мисия…

— МЛЪКВАЙ!

Гласът на контрольора Пирс утихна. Корбел отново чу съскането на нахлуващия свеж въздух.

Сега какво? Ако Пирс контролира компютъра, той контролира всичко. Защо тогава сам не обърне звездолета?

А може би го е сторил? Корбел изтича в Утробната и се настани в пилотското кресло.

— Пълна видимост — нареди той.

И се понесе из космоса.

На половин светлинна година разстояние от Земята, съзвездията наоколо изглеждаха непроменени. Но една година непрестанно ускорение беше оказала влияние. Сега „Дон Жуан“ поглъщаше всички лъчи под един и същ ъгъл, така че целият небосвод се бе огънал напред.

В предишния си живот, по време на нощите прекарани на борда на малката лодка, Корбел бе имал възможността да понаучи съзвездията. Сагитариус беше точно там, където го бе забелязал и преди — отпред, право по курса. Пръстенът от бял пламък около и под него се дължеше на водорода, улавян и нагнетяван за да се слее в звезден пламък — „димът“ от ауспуха на неговия двигател. Слънцето беше нагорещена розова точка под краката му… и нещо отвъд него премигваше.

Корбел се облещи, когато откри, че право през звездите към него крачеше човешка фигура. Беше съвсем близо.

Остри черти, светла коса… това беше Пирс. Корбел затаи дъх. Пирс бе голям почти колкото „Дон Жуан“. И беше разгневен…

— Компютър, — проговори Корбел, — разкарай този манекен от екрана.

Фигурата изчезна.

Корбел задиша по-спокойно.

— Слушай Пирс, или Пирса, или компютър, или както там искаш да те наричам — тук аз издавам заповедите. Ще продължиш към галактическата ос, при ускорение една гравитационна единица и като пристигнем ще обърнеш обратно. Освен това, ще предприемеш всички необходими действия, за да опазиш моя живот и целостта на кораба. Говори, ако желаеш.

— Предпочитам да ме наричаш Пирса — отвърна гласът на контрольора Пирс.

Корбел въздъхна облекчено.

— Аз също. Под моя команда ли си?

— Да. Корбел, трябва да обсъдим някои неща. Дължиш живота си на Държавата. А си откраднал ключа към оцеляването на човечеството! Колко сеещи рам-звездолети, според теб, сме в състояние да построим? И колко от биологичните сонди ще успеят да повлияят на някоя чужда атмосфера, за да се превърне в нещо, което човеците да могат да дишат? Или може би смяташ, че хората никога няма да напуснат Земята, по едни или други причини?

— Компютър, отсега нататък ще отговаряш на името Пирса. Пирса, затваряй си устата!

Тишина.

От време на време Корбел започваше да се кикоти. Случваше се навсякъде. По време на храна, докато седеше в Утробната и гледаше небето, в Гимнастическия клуб — ей така, неочаквано започваше да се хили. А сетне не можеше да се спре, защото знаеше, че Пирса ще го чуе, а Пирса не можеше да отвърне…

Пирса… Каква бъркотия цареше с тия имена — контрольорът Пирс беше в далечното минало на Корбел, докато Пирса бе само една личност, въведена в паметта на компютъра. Не биваше никога да забравя тази разлика. Между човека и компютъра нямаше много общо. Пирса притежаваше други сетива. Пирса никога нямаше да страда от болезнен глад или мъчително сексуално желание. Пирса никога нямаше да тренира, или да се усамотява в спалнята. Пирса може би дори нямаше инстинкт за самосъхранение. Последното си заслужаваше да провери.

И Пирса бе обречен да изпълнява заповеди. Пирса бе негов роб.

Изминаха две седмици, преди Корбел да се поддаде на желанието за общуване. Настанен удобно в креслото, носещ се сред звездите, които вече бяха по-ярки и сини, той произнесе:

— Пирса, разрешавам ти да говориш.

— Добре. Ти ми нареди да пазя живота ти и кораба. Не бих могъл да поддържам ускорение от една гравитационна единица през целия път без да те убия и да унищожа звездолета.

— Не ме лъжи — изсъска Корбел. — Проверих го в компютъра още преди да подмина орбитата на Сатурн. Рам-ефектът се изявява по-добре при високи скорости, защото ще мога да намаля обхвата на рам-полето. Така притокът на водород ще се увеличи.

— Използвал си заложената в компютъра информация.

— Да, разбира се.

— Корбел, тази информация касае скокове до петдесет и две светлинни години. А не трийсет и три хиляди. Придадохме на полевия генератор максимална здравина, но въпреки това той не е създаден да издържа на ускорение една гравитационна единица при твоята върхова скорост. Направо ще се разпадне от натоварването. Ако искаш да оцелееш, най-много след три години ще трябва да започнем да намаляваме тягата.

Контрольорът Пирс никога не беше го лъгал, пък и защо? Та той беше само един размразен труп. Но Пирса бе нещо друго.

— Лъжеш — рече Корбел.

— Не лъжа. Помисли малко. Нали сам ми нареди да не лъжа. Не съм ли под твоя команда? Ако не беше така, защо тогава не поех на своя глава към звездата на Ван Маан?

Корбел се предаде.

— Значи ще трябва да променим маршрута, така ли? И колко време ще ни е нужно за да стигнем ядрото?

— В най-безопасния вариант, около петстотин години.

— Да речем тогава… че имам приблизително деветдесет процента шанс да стигна там жив. Колко ще отнеме това?

— Изчислявам. Не разполагам с пълна информация за плътността на междузвездното вещество. Ще извършим корекция по време на полета. Сто и шейсет години и четири месеца, плюс-минус десет месеца — корабно време.

Корбел изстина. Толкова много?

— Ами ако не поемем направо? Бихме могли да се плъзнем над плоскостта на галактическата…

— Където междузвездното вещество е по-разредено. Изчислявам. Добре, Корбел. Ще изгубим малко време за страничната тяга при завоя, но и ще спечелим доста. Сто трийсет и шест години и единайсет месеца, с грешка до една година и един месец.

— И това не ми харесва.

— Още толкова ще ти е необходимо за да се върнеш у дома. Ще се прибереш мъртъв, Корбел. Още не е късно да изпълниш първоначалната мисия. Е?

— Забр… — Никога не казвай забрави го на компютър. — Ще изпълняваш моите заповеди. Аз съм ти господар. Твоята задача е да ме отведеш до галактическото ядро, за възможно най-кратко време и при максимална безопасност за мен.

— Никога вече няма да видиш Земята.

— Млъквай.

— Можеш да говориш.

Тишина.

— Да не се обиди, че те отрязах така?

— Разбира се, че се обидих. Цяла седмица вече мълча. А това са четири седмици, прибавени към полета. Колкото по-дълго време ми е необходимо за да те убедя, толкова по-късно ще завършим първоначалната мисия!

— Бих могъл да ти заповядам да се откажеш от тази мисъл.

— Може и да го сторя. А после да ми прегори някое съпротивление от яд. Корбел, апелирам към чувството ти за дълг. Държавата те създаде, дължиш й самото си съществуване…

— Глупости.

— Толкова лесно ли се отказваш от своя дълг?

Корбел едва се сдържа да не забие юмрук в пулта за управление.

— Не е никак лесно. Всеки път, щом споменеш святото име на Държавата и нещо в мен застава мирно.

— Тогава защо не се вслушаш в гласа на твоята обществена съвест?

— Защото тази съвест не е моя! Напъхахте ми я с вашите проклети инжекции! Натъпкали сте ме догоре с чужда РНК и само от нея идва вашето чувство за дълг към Държавата!

Пирса направи продължителна, драматична пауза, преди да отвърне обидено:

— Ами ако в края на краищата говори твоята собствена съвест?

— Че как бих могъл да го разбера? И затова сте се постарали. Сърбайте си сега попарата.

— Никога вече няма да видиш Земята. Медицинските прибори няма да те поддържат толкова дълго жив.

— Не говори глупости — изръмжа Корбел. — Вашата медицина и хибернационната камера имат за цел да ме съхранят жив поне за двеста години. Забрави ли, че камерата има подмладяващ ефект?

— Само че няма. Излъгах те. Ще живееш горе-долу толкова, колкото е продължителността на мисията. Ако разполагахме с по-добри средства, щяхме да те изпратим на по-дълго пътешествие.

Това звучеше съвсем логично и напълно съвпадаше с представите на Корбел за Държавата.

— Гадни копелета.

— Послушай ме, Корбел. След триста години, Държавата може да е открила тайната на подмладяването. Ще се върнем у дома тъкмо на време за…

— Да ми видят сметката?

Отговор не последва.

— Ще продължим към галактическата ос. Вече ти наредих какво да правиш.

— Трябва незабавно да влезеш в хибернационната камера — отвърна помръкнало Пирса.

— Така ли?

— Оптималната програма е десет години хибернация, шест месеца възстановяване, после отново хибернационен сън. Само така имаш шансове да оцелееш до галактическата ос.

— Хъм. Ами ако забравиш да ме събудиш?

— Твой проблем. Предател такъв.